— По дяволите! — На паркинга имаше осем полицейски коли и това бе всичко. — Не са тук!

— Успокойте се. — Ариа изключи фаровете на колата. Трите изскочиха бързо навън и хукнаха към входа на полицейското. Флуоресцентното осветление в коридора беше ярко и зеленикаво. Няколко ченгета се спряха и ги зяпнаха с отворени уста. Малките зелени пейки в чакалнята бях празни, с изключение на няколкото разпръснати брошури, в които се обясняваше какво трябва да направи човек, когато разбере, че автомобилът му е станал обект на кражба.

Уайлдън се появи иззад ъгъла с телефон в едната ръка и чаша с кафе в другата. Когато видя Хана и Емили, облечени в официалните си рокли и с маски в ръце, и Ариа, все още с училищната си униформа и с голяма цицина на главата, той ги погледна объркано.

— Здрасти, момичета — произнесе бавно той. — Какво става?

— Трябва да ни помогнеш — каза Ариа. — Спенсър е в беда.

Уайлдън пристъпи напред и с жест ги покани да седнат на пейките.

— Как така?

— Онези есемеси, които получаваме — обясни Ариа. — Същите, за които ти разказах днес. Знаем кой ги изпраща.

Уайлдън се изправи разтревожено.

— Така ли?

— Мона Вандерваал — каза Хана и гласът й премина в хленч. — Спомних си го. По дяволите, тя е най-добрата ми приятелка.

— Мона… Вандерваал? — Очите на Уайлдън скачаха от едното момиче към другото. — Момичето, което планира партито ти?

— Спенсър Хейстингс сега е в нейната кола — каза Емили. — Трябваше да дойдат тук — Спенсър искаше да ви каже нещо. Но след това аз й изпратих есемес, предупредих я за Мона… и сега не знаем къде са. Телефонът на Спенсър е изключен.

— Опитахте ли се да се свържете с Мона? — попита Уайлдън.

Хана заби поглед в покрития с балатум под. В предварителния арест иззвъня телефон, след това още един.

— Аз й звъннах. Тя също не вдига.

Внезапно телефонът на Уайлдън светна в ръката му. Ариа зърна номера, който се изписа на екрана.

— Това е Спенсър! — извика тя.

Уайлдън го включи, но не каза нищо. Натисна бутона за включване на говорителите след това погледна момичетата и сложи пръст на устните си.

— Ш-ш-т, помръдна той с устни.

Ариа и старите й най-добри приятелки се скупчиха около телефона, първоначално не се чуваше нищо. След това чуха гласа на Спенсър. Той звучеше доста отдалечено.

— Винаги съм смятала, че „Суедсфърт роуд“ е много красив — каза тя. — Толкова много дървета, особено в тази изолирана част на града.

Ариа и Емили се спогледаха объркано. В този миг Ариа разбра — беше виждала това в едно телевизионно предаване, което бяха гледали заедно с брат си. Мона сигурно беше разбрала, че знаят — и Спенсър бе успяла тайно да се обади на Уайлдън, за да му даде указания накъде я води Мона.

— Така… Защо завиваме по „Брейнард роуд“? — попита Спенсър със силен и ясен глас. — Това не е пътят за полицейското управление.

— Ох, Спенсър — чу се гласът на Мона.

Уайлдън отвори бележника си и записа Брейнард роуд. Край тях се бяха струпали още няколко ченгета. Емили тихо им обясни какво става и един от полицаите донесе голяма сгъната карта на Роузууд, като загради пресечката на „Суедсфърт“ и „Брейнард“ с жълт флумастер.

— Към потока ли отиваме? — звънна пак гласът на Спенсър.

— Може би — пропя Мона.

Очите на Ариа се разшириха. Потокът Морел си беше направо пълноводна река.

— Обичам този поток — каза Спенсър на висок глас.

След това се чу ахване и писък. Чуха се няколко тупвания, свистене на гуми, дисонантните тонове на натиснати едновременно бутони на телефона… и после нищо. Телефонът на Уайлдън примигна. Сигналът е изгубен.

Ариа погледна към останалите. Хана беше заровила лице в ръцете си. Емили изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Уайлдън се изправи, пъхна телефона в калъфката му и измъкна от джоба си ключове за кола.

— Ще проверим всички улици, които водят до потока. — Той махна към едно високо плещесто ченге, което седеше зад бюрото си. — Виж дали ще можеш да проследиш това обаждане. — След това се обърна и тръгна към колата си.

— Почакай — изтича Ариа след него. Уайлдън се обърна. — Ние идваме с теб.

Раменете му се отпуснаха.

— Това не е…

— Ние идваме с теб — каза Хана със стоманени нотки в гласа, като застана до Ариа.

Уайлдън повдигна едното си рамо и въздъхна. После махна с ръка към задната седалка на полицейската кола.

— Хубаво. Сядайте отзад.

36.

Едно предложение, което Спенсър не може да отхвърли

Мона измъкна телефона на Спенсър от ръцете й, натисна бутона КРАЙ и го хвърли през прозореца, без да намалява скоростта на хамъра. След това направи остър обратен завой, върна се по неравния, тесен „Бейнард роуд“, и се качи на магистралата, която водеше на юг. Изминаха около пет мили и свиха по отсечката край клиниката за изгаряния „Бил Бийч“ Край тях прелитаха конни ферми и строителни площадки, докато накрая пътят не навлезе в гората. Едва когато стигнаха до старата разнебитена квакерска църква, Спенсър разбра къде всъщност са се запътили — към каменоломната „Плаващия човек“. Някога Спенсър обичаше да си играе в голямото езеро край сградите на каменоломната. Децата скачаха от скалите, но миналата година, по време на сухото и горещо лято, едно момче от общинското училище беше скочило от скалите и се беше убило, което донесе пророческо звучене и зловеща слава на името „Плаващия човек“.

Днес се носеха легенди, че духът на момчето обитава околностите на каменоломната и охранява езерото. Спенсър дори бе чувала слухове, че скривалището на роузуудския воайор е тук. Тя погледна към Мона и усети как настръхва. Имаше усещането, че именно роузуудският воайор шофира този хамър.

Спенсър стискаше юмруците си толкова силно, че бе повече от сигурна, че ноктите й ще оставят постоянни белези. Обаждането на Уайлдън и разкриването на местоположението им бе единственият й план и сега тя се чувстваше като в капан.

Мона я погледна с крайчеца на очите си.

— Какво, Хана си е спомнила, така ли.

Спенсър кимна едва забележимо.

— Не трябваше да си спомня — пропя Мона. — Тя знаеше, че ако си спомни, това ще застраши всички ви. Точно както Ариа не трябваше да казва на ченгетата. Изпратих я в „Хутърс“, за да проверя дали се вслушва в моите предупреждения — все пак „Хутърс“ се намира точно до полицията. Там винаги е пълно с ченгета — така че тя щеше да бъде изкушена да им разкаже всичко. Което и направи. — Мона вдигна ръце във въздуха. — Момичета, защо продължавате да вършите глупости?

Спенсър затвори очи, като си пожела да припадне от страх.

Мона въздъхна драматично.

— Но пък вие вършите глупости от години, нали? Като се започне с добрата стара Джена Кавана. — Тя намигна на Спенсър.

Спенсър зяпна от изненада. Мона… знае!

Разбира се, че знае. Нали е А.

Мона хвърли един бърз поглед към ужасеното лице на Спенсър и в отговор направи изненадана физиономия. Когато свали страничния цип на роклята си, Мона разкри черен копринен сутиен и доста голяма част от корема си. Там имаше един огромен, сбръчкан белег от разкъсване, който започваше отдолу и стигаше до ребрата й. Спенсър остана вторачена в него за няколко секунди, докато не се насили да отмести поглед.

— Бях там в нощта, когато наранихте Джена — прошепна Мона с дрезгав глас. — Двете с Джена бяхме приятелки, което може би щяхте да знаете, ако не бяхте толкова погълнати от себе си. Онази нощ отидох при Джена, за да я изненадам. Видях Али… видях всичко… и дори получих малък сувенир. — Тя посочи към белезите от изгаряне. — Опитах се да кажа на хората, че Али е виновна за всичко, но никой не ми повярва. Тоби пое вината толкова бързо и родителите ми решиха, че обвинявам Али, защото й завиждам. — Мона поклати глава, а русата й коса се развя напред-назад. Щом изпуши цигарата си, тя веднага запали втора, като дърпаше здраво през филтъра. — Дори се опитах да говоря с Джена за това, но тя отказа да ме слуша. Не спираше да повтаря, „Не си права. Виновен е доведеният ми брат.“ — Мона се опита да наподоби гласа на Джена, като го вдигна с една октава.

— След това двете с Джена вече не бяхме приятелки — продължи Мона. — Но всеки път, когато застана пред огледалото у дома и погледна към иначе перфектното ми тяло, аз си спомням какво направихте, кучки такива. Знам какво видях. И Никога Няма Да Го Забравя.

Устата й се изкриви в зловеща усмивка.

— А това лято намерих начин да си върна за всичко. Сред нещата, които новодомците изхвърлиха на боклука, открих дневника на Али. Веднага разбрах, че е нейният — в него беше написала всичките ви тайни. Някои наистина бяха опасни. Сякаш тя е искала дневникът й да попадне във вражески ръце.

Спенсър си припомни нещо — в деня преди Али да изчезне, Спенсър я беше намерила в стаята й седнала на леглото, вперила алчен поглед в някаква тетрадка, с весела усмивка на лицето.

— Защо ченгетата не откриха дневника й, след като тя изчезна? — избоботи тя.