Мона бръкна в чантата си и измъкна една кутия „Марлборо лайт“. Предложи една на Спенсър, но Спенсър поклати глава. Когато Мона запали цигара, Спенсър впери поглед в тлеещото огънче и виещия се дим, който първо се издигна в кабината на хамъра, след което направи чупка и излезе през смъкнатото стъкло на шофьорската врата.

— Какво имаше предвид Мелиса в тоалетната? — попита тихо Мона. — Каза, че след всичко, което си й разказала в къщата на брега, си помислила, че двете вече сте се разбрали. Какво си й разказала?

Спенсър заби нокти в дланите си.

— Спомних си нещо за нощта, когато Али изчезна — каза тя. — Двете с Али се бяхме скарали… и аз я блъснах. Главата й се удари в един камък. Съзнанието ми просто го беше блокирало. — Тя погледна към Мона в очакване на реакцията й, но лицето й остана безизразно. — Тогава просто го разказах на Мелиса. Трябваше да кажа на някого.

— Уха — прошепна Мона, като внимателно се вгледа в Спенсър. — Мислиш си, че ти си го направила?

Спенсър притисна длани към челото си.

— Определено й бях много ядосана.

Мона се завъртя в седалката си и издиша дим през ноздрите си.

— А. е пъхнал онази снимка на Али и Иън в чантата ти, нали? Ами ако А. е дал и на Мелиса някаква подобна следа, опитвайки се да я убеди да те издаде? Може би в този миг Мелиса също пътува към полицията.

Очите на Спенсър се разшириха. Тя си спомни как Мелиса беше казала, че двете вече не се разбират.

— По дяволите — прошепна тя. — Смяташ ли, че е възможно?

— Не знам. — Мона хвана Спенсър за ръката. — Според мен ще постъпиш правилно. Но ако искаш да обърна колата и да се върнем на купона, ще го направя.

Спенсър поглади мънистата на чантата си с ръка. Дали наистина щеше да постъпи правилно? Толкова й се искаше да не е тя човекът, който е открил, че Мелиса е убиецът. Щеше й се някой друг да го беше разбрал. След това си спомни как тичаше из шатрата, отчаяно търсейки Мелиса. Къде ли беше отишла тя? Какво ли правеше в този момент?

— Права си — прошепна тя със сух глас. — Ще постъпя правилно.

Мона кимна, след това запали колата, превключи на скорост и излезе на заден ход от паркинга на училището. Изхвърли фаса си през прозореца и Спенсър продължи да гледа огънчето, докато се отдалечаваха — мъничка светлинка сред сухите туфи трева.

Когато се отдалечиха на известно разстояние, сайдкикът на Спенсър изпиука. Тя отвори чантата си.

— Може да е Уайлдън — измърмори тя. Само че есемесът беше от Емили.

Хана си спомни. Мона е А.! Отговори, ако си получила този есемес.

Телефонът се изплъзна от ръцете й и падна в скута й. Тя отново прочете есемеса. После пак. Със същия успех думите можеха да бъдат написани и на арабски — Спенсър въобще не можеше да ги асимилира. Сигурна? — написа в отговор тя. Да — отговори Емили. — Изчезвай оттам. ВЕДНАГА.

Спенсър погледна към един прелитащ зад стъклото билборд на кафе „Уауа“, един знак за жилищен строеж и накрая огромна църква с триъгълна форма. Опита се да диша колкото се може по-равномерно, преброи от едно до сто през пет, като се надяваше, че това ще я успокои. Мона внимателно следеше пътя. Роклята, която беше облякла, не пасваше съвсем на бюста й. На дясното си рамо имаше белег, най-вероятно от прекарана скарлатина. Изглеждаше невъзможно да го е направила.

— Уайлдън ли беше? — изчурулика Мона.

— Ами, не. — Гласът на Спенсър беше прегракнал и глух, сякаш говореше в консервна кутия. — Беше… беше майка ми.

Мона леко кимна, без да намали скоростта. Телефонът на Спенсър отново светна. Беше пристигнало ново съобщение. След това още едно и още едно, и още.

Спенсър, какво става? Спенсър, отговори, моля! Спенсър, ти си в ОПАСНОСТ. Моля, кажи, че си добре!

Мона се усмихна, кучешките й зъби блеснаха на слабата светлина, която се разнасяше от таблото на хамъра.

— Определено си много популярна. Какво става? Спенсър се опита да се засмее.

— Ами нищо.

Мона погледна към екрана на телефона.

— Емили, а? Джъстин появил ли се е?

— Ами… — Спенсър преглътна шумно с пресъхнало гърло.

Усмивката на Мона се изпари.

— Защо не ми кажеш какво става?

— Н-нищо не става — заекна Спенсър.

Мона се изсмя подигравателно, като отметна коса назад. Бледата й кожа блестеше в тъмнината.

— Какво, някаква тайна ли е? И аз не съм достойна да я узная?

— Разбира се, че не — изписка Спенсър. — Просто… аз…

Те спряха на един червен светофар. Спенсър се огледа наоколо, след което леко натисна бутона за отключване на вратата на хамъра. Докато свиваше пръсти около дръжката, Мона я хвана за другата китка.

— Къде отиваш? — От светлините на трафика очите на Мона грееха в червено. Погледът й прескочи от телефона към паникьосаното лице на Спенсър. Спенсър видя как Мона постепенно започва да осъзнава — все едно гледаше как черното и бялото в „Магьосникът от Оз“ постепенно преминават в цветно. Изражението на Мона премина от объркване и шок към… ликуване. Тя отново натисна бутона за заключване на вратите. След това светофарът светна зелено, тя даде газ и направи спиращ дъха ляв завой по магистралата, като сви по един неравен двулентов път.

Спенсър наблюдаваше, как скоростомерът се покачва от петдесет на шейсет, а после на седемдесет километра в час. Тя здраво се хвана за дръжката на вратата.

— Къде отиваме? — попита със слаб уплашен глас.

Мона погледна към Спенсър със зловеща усмивка на лицето.

— Никога не си била търпелива. — Тя намигна и изпрати на Спенсър въздушна целувка. — Но този път просто ще трябва да почакаш и ще видиш.

35.

Преследването започва

Тъй като Хана пристигна на партито с лимузина, а Емили беше докарана от майка си, единственото превозно средство, което им оставаше, беше своенравното субару на Ариа. Тя ги поведе към паркинга, като потракваше по паважа с токчетата на зелените си кадифени чехли. Отключи ръчно вратата и се настани на шофьорското място. Хана седна на предната седалка, а Емили избута настрана всички учебници на Ариа, празни чаши от кафе, дрехи, кълбета прежда и чифт ботуши с високи токчета, и се настани отзад. Ариа бе нагласила мобилния си телефон между брадичката и рамото си — беше набрала номера на Уайлдън, за да разбере дали Спенсър и Мона вече са се появили в полицейското управление. Но тъй като и след осмото позвъняване никой не вдигна, тя затвори.

— Уайлдън не е на бюрото си — каза тя. — Освен това не се обажда на мобилния си телефон. — Те замълчаха за момент, всяка потънала в мислите си. Как е възможно Мона да е А., мислеше си Ариа. Как е възможно Мона да знае толкова неща за нас? Ариа си припомни всичко, което Мона й беше причинила — заплаши я с куклата на Злата кралица, изпрати на Шон снимките, заради които Езра беше арестуван, изпрати на Ила писмото, което разби семейството й. Мона беше блъснала Хана с кола, бе разнесла из цялото училище тайната на Емили и ги беше накарала да мислят, че Спенсър е убила Али. Мона имаше пръст и в смъртта на Тоби Кавана… а може би и в смъртта на Али.

Хана се взираше право напред, очите й бяха широко отворени и не мигаха, сякаш беше обладана от дух. Ариа докосна ръката й.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим?

Хана кимна колебливо.

— Да. — Лицето й беше пребледняло, а устните й изглеждаха пресъхнали.

— Смяташ ли, че направихме добре, като изпратихме есемесите на Спенсър? — попита Емили и провери телефона си за милионен път. — Тя още не ми е отговорила.

— Може би вече са в полицията — отговори Ариа, като се опитваше да запази спокойствие. — Може би Спенсър е изключила телефона си. Може би точно затова Уайлдън не ни отговаря.

Ариа погледна към Хана. На бузата й блестеше една голяма сълза, която се стичаше край белезите и шевовете й.

— Аз ще съм виновна, ако Спенсър пострада — прошепна Хана. — Трябваше да си спомня по-рано.

— Вината изобщо не е твоя — натърти Ариа. — Човек не може да контролира спомените си. — Тя сложи ръка на рамото на Хана, но Хана я отблъсна настрани и покри лицето си с ръце. Ариа нямаше представа как да я утеши. Какво ли беше усещането, когато осъзнаеш, че най-добрият ти приятел всъщност е най-големия ти враг? Най-добрата приятелка на Хана се беше опитала да я убие!

Внезапно Емили също ахна.

— Онази снимка — прошепна тя.

— Коя снимка? — попита Ариа, като запали колата и излетя от паркинга.

— Онази… която Спенсър ни показа, с Али и Иън. Онази с надписа? Знаех си, че съм я виждала преди. Сега вече се сещам къде. — Емили се изсмя невярващо. — Преди няколко дни бях в залата, където се подготвя годишникът. Там имаше снимки на онова, което хората носят в чантите си. Там я видях. — Тя вдигна поглед към останалите. — В чантата на Мона. Но всъщност видях само ръката на Али. Розовият ръкав беше леко разръфан.

Полицейското управление се намираше само на километър и половина от тях, точно до „Хутърс“. Невероятно, но Майк и Ариа бяха там само преди няколко часа. Когато паркираха и трите се наведоха напред.