По-добре си пази гърба… Или и ти ще бъдеш мъртва кучка.

А.

31.

Някои тайни са дори още по-дълбоки

Когато Ариа отвори очи, нещо мокро и миризливо облизваше лицето й от горе до долу. Тя протегна ръка, която потъна в мека, топла козина. Незнайно по каква причина лежеше на пода в студиото. Една светкавица освети стаята и тя видя Джена Кавана и нейното куче да седят на пода до нея.

Ариа рязко седна и изпищя.

— Всичко е наред! — извика Джена, като я улови за ръката. — Не се страхувай! Всичко е наред!

Ариа се плъзна назад, отдалечавайки се от Джена, и удари главата си в крака на близката маса.

— Не ме наранявай — прошепна тя. — Моля те.

— Ти си в безопасност — увери я Джена. — Мисля, че те обзе паниката. Бях дошла да си взема скицника, но после те чух — и когато се приближих към теб, ти припадна. — Ариа се чу как преглъща тежко в тъмнината. — Една жена от курса за тренировка на кучета-водачи получава пристъпи на паника, затова съм запозната донякъде с тях. Опитах се да се обадя за помощ, но мобилният ми телефон не работи, затова реших да остана с теб.

През стаята премина полъх, който донесе миризмата на мокър асфалт, която обикновено действаше успокояващо на Ариа. Тя наистина се чувстваше така, сякаш е била връхлетяна от пристъп на паника — беше потна и дезориентирана, а сърцето и биеше като полудяло.

— Колко дълго бях така? — изграчи тя и придърпа надолу карираната си униформена пола.

— Около половин час — отвърна Джена. — Може би си си ударила главата.

— Или пък просто съм имала нужда от сън — пошегува се Ариа, но веднага след това й се доплака. Джена не искаше да я нарани. Джена беше седяла до нея, една непозната, докато тя е лежала неподвижно на земята. Сигурно се е примъкнала в скута й и е говорила на сън. Внезапно й прилоша от вина и срам.

— Трябва да ти кажа нещо — изведнъж изтърси тя. — Името ми не е Джесика. Казвам се Ариа. Ариа Монтгомъри.

Кучето на Джена кихна.

— Знам — отговори тя.

— Ти… знаеш?

— Успях… да позная. По гласа ти. — Джена прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Но защо просто не ми каза още в самото начало, че си ти?

Ариа стисна здраво очи и притисна ръце към бузите си. Поредната светкавица озари стаята и Ариа видя Джена да седи на пода, подгънала крака и хванала глезените си с ръце. Ариа си пое дълбоко дъх, може би най-дълбокия в живота й.

— Не ти казах, защото… има още нещо, което трябва да знаеш за мен. — Тя опря дланите си на грубия дървен под, събирайки сили. — Трябва да ти кажа нещо за нощта, в която се случи злополуката с теб. Нещо, за което никой не ти е споменавал. Предполагам, че не си спомняш много от случилото се през онази нощ, но…

— Не е вярно — прекъсна я Джена. — Всичко си спомням.

В далечината се чу гръм. Някъде наблизо се включи аларма на кола, която постави началото на цяла поредица силни пиукания. Ариа едва си поемаше дъх.

— Какво имаш предвид? — прошепна тя, зашеметена.

— Всичко си спомням — повтори Джена. Тя проследи с пръст очертанията на подметката си. — Двете с Алисън го бяхме подготвили заедно.

Всеки мускул в тялото на Ариа се вкамени.

— Какво?

— Доведеният ми брат обичаше да пуска фойерверки от покрива на къщичката си на дървото — обясни Джена, като се намръщи. — Нашите непрекъснато го предупреждаваха, че е опасно, че може да обърка нещо, да изстреля фойерверк в къщата и да причини пожар. Предупредиха го, че ако още веднъж го направи, ще го изпратят в пансион. Това беше последното им предупреждение.

— Али се съгласи да открадне от запасите с фойерверки на Тоби и да направи така, че да изглежда сякаш той отново е изстрелял някоя ракетка от покрива на къщичката. Аз я помолих да го направи през онази нощ, защото тогава нашите си бяха у дома, а и без това се бяха ядосали на Тоби за нещо друго. Исках да се махне от живота ми колкото се може по-бързо. — Гласът й секна. — Той… Той не беше добър доведен брат.

Ариа сви и разпусна юмруци.

— О, Господи. — Тя се опита се да смели всичко, което й разказваше Джена.

— Само че… всичко се обърка — продължи Джена с треперещ глас. — Онази нощ бях с Тоби в неговата къщичка. И точно преди Али да запали фойерверките, той погледна надолу и каза ядосано: „В градината има някой.“ Аз също погледнах надолу, като се направих на изненадана… и точно тогава проблесна светлина и после… онази ужасна болка. Очите… лицето ми… Чувствах ги така, сякаш се топяха. Мисля, че съм припаднала. След това Али ми разказа, че принудила Тоби да поеме вината.

— Точно така. — Гласът на Ариа се снижи до шепот.

— Али мислеше бързо. — Джена смени позата си, като накара пода под нея да изскърца. — Радвам се, че го направи. Не исках да загази. Пък и всъщност нещата се развиха така, както ми се искаше. Тоби се махна от живота ми.

Ариа бавно раздвижи челюстта си. Но… ти си сляпа искаше да извика тя. Дали наистина си е заслужавало? Главата я болеше, докато се напрягаше да осъзнае всичко, което Джена току-що й беше казала. Целият й свят се срина. Чувстваше се така, сякаш някой бе обявил, че животните могат да говорят, че кучетата и паяците вече владеят света. Изведнъж се сети за нещо: Али бе уредила нещата така, че да изглеждат като номер, който те са скроили на Тоби, но всъщност Али и Джена са били онези, които бяха планирали всичко… заедно. Али не само бе скроила номер на Тоби, но бе скроила номер и на своите приятелки. Тя усети, че й се повдига.

— Значи двете с Али сте били… приятелки — каза Ариа със слаб глас, като отказваше да го повярва.

— Не съвсем — отговори Джена. — Не и докато… Чак когато й казах какво прави Тоби. Знаех, че Али ще ме разбере. Тя имаше същите проблеми.

Поредната светкавица освети лицето на Джена, като разкри спокойното й, лишено от чувства изражение. Преди Ариа да успее да я попита какво има предвид, Джена добави:

— Трябва да ти кажа още нещо. Онази нощ в двора имаше още някой. Той също видя какво се случи.

Ариа зяпна от изненада. Споменът за онази нощ проряза съзнанието й. Фойерверките, които избухват в къщичката на дървото и осветяват двора. Ариа винаги бе мислила, че е видяла една тъмна фигура, която се изнизва през страничната порта на семейство Кавана — но Али продължаваше да настоява, че си го е измислила.

Ариа изпита желание да се плесне по челото. Толкова беше очевидно, как са могли да го пропуснат. Как не е могла да го осъзнае досега?

Все още съм тук, кучки. И знам всичко.

А.

— Знаеш ли кой беше там? — прошепна Ариа с разтуптяно сърце.

Джена рязко се извърна настрани.

— Не мога да ти кажа.

— Джена! — викна Ариа. — Моля те! Трябва да го направиш! Аз трябва да знам!

Внезапно осветлението се включи и заслепи Ариа. Флуоресцентните крушки зажужаха. Ариа видя струйка кръв по дланта си и усети раната на челото си. Съдържанието на чантата й беше разпиляно наоколо по пода и кучето на Джена беше изяло половината от десертното блокче „Баланс“.

Джена беше свалила слънчевите си очила. Очите й се взираха в нищото, а върху носа й, продължаващи към челото, се забелязваха сбръчкани белези от изгаряния. Ариа примигна и отмести поглед.

— Моля те, Джена, ти не разбираш — каза тихо тя. — Случва се нещо ужасно. Трябва да ми кажеш кой още беше там!

Джена се изправи, подпирайки се на гърба на кучето.

— И без това ти казах твърде много — рече с прегракнал, треперещ глас. — Трябва да вървя.

— Джена, моля те! — проплака Ариа. — Кой друг беше там?

Джена се спря и си сложи слънчевите очила.

— Съжалявам — прошепна тя, като дръпна кучето за каишката. Почука няколко пъти с бастунчето си и тромаво се запрепъва към вратата. След миг вече я нямаше.

32.

Нито в ада ярост няма…4


След като Емили хвана Триста да се целува с Ноъл, тя избяга от басейна и започна трескаво да търси Спенсър или Хана. Трябваше да им съобщи, че Ариа е разказала на полицията за А… и да им покаже куклата, която току-що бе открила. Когато за втори път мина покрай масата за краби, Емили усети как нечия хладна ръка я хваща за рамото, и изписка. Зад нея стояха Спенсър и Мона. Спенсър здраво държеше в ръка малка квадратна снимка.

— Емили, трябва да поговорим.

— И аз трябва да говоря с вас! — ахна Емили.

Спенсър безмълвно я придърпа на дансинга.

Мейсън Байърс стоеше в центъра и се правеше на идиот. Хана разговаряше с баща си и госпожа Чо, учителката й по фотография. Тя видя, че Спенсър, Мона и Емили се приближават към нея и лицето й помръкна.

— Може ли за минутка? — попита Спенсър.

Те откриха едно празно сепаре и се настаниха в него. Без да промълви и дума, Спенсър бръкна в обшитата си с мъниста чантичка, и измъкна оттам снимката на Али и Иън Томас. Някой бе задраскал с хикс лицето на Али и беше написал Мъртва си, кучко със заострени букви.