Огледалце, огледалце я кажи, коя е най-непослушна на земята? Ти проговори. Значи ТИ си следващата.

А.

Три клона се блъскаха лудо в стъклото на прозореца. Нови светкавици озариха небето.

Поредната гръмотевица разцепи въздуха и светлините в студиото угаснаха. Ариа изпищя. Уличното осветление също бе угаснало, а някъде в далечината се чу нечия включена противопожарна аларма. Запази спокойствие, каза си тя. Грабна мобилния си телефон и набра номера на полицията. Точно когато някой вдигна от другата страна, една светкавица във формата на нож проблесна от външната страна на прозореца. Телефонът на Ариа се изплъзна от ръцете й и изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне и се опита отново да набере номера. Но телефонът вече нямаше обхват.

Стаята отново бе осветена от светкавица, която очерта формите на чиновете, шкафовете, полюляващата се на прозореца Зла кралица и най-накрая вратата. Очите на Ариа се разшириха, а писъкът заседна в гърлото й. Там имаше някой.

— Ехо? — извика тя.

След поредната светкавица непознатият беше изчезнал. Ариа заби тракащите си зъби в кокалчетата на пръстите си.

— Ехо? — повтори тя. Отново проблесна светкавица. На сантиметри от лицето й стоеше едно момиче. Ариа усети как главата й се замайва от страх. Това беше…

— Здрасти — произнесе момичето.

Това беше Джена.

30.

Три кратки думи са способни да променят всичко

Спенсър седеше на масата за рулетка и прехвърляше от ръка в ръка блестящите чипове. След като заложи няколко чипа на четири, пет, шест и седем, тя почувства натиска на тълпата, която се беше струпала зад гърба й. Като че ли всички от Роузууд бяха тук тази вечер — персоналът на „Роузууд дей“, плюс ученици от конкурентните частни училища, които ходеха и на купоните, които организираше Ноъл Кан. Имаше дори едно ченге, което обхождаше периметъра. Спенсър се зачуди защо.

Когато колелото на рулетката се спря, топчето се озова върху номер шест. Тя спечели за трети пореден път.

— Браво на теб — прошепна някой в ухото й. Спенсър се огледа, но не можа да разбере кой го е казал. Заприлича й на гласа на сестра й. Само че защо Мелиса да е тук? Нямаше никой от колежа, а и преди интервюто на Спенсър за „Златната орхидея“ Мелиса беше казала, че купонът на Хана ще бъде голяма пародия.

Тя го направи веднъж. Спенсър не можеше да изхвърли от главата си есемеса на А.

Огледа се наоколо. Някой с дълга до брадичката руса коса се промъкваше към сцената, но когато Спенсър се изправи, човекът вече се бе изгубил в тълпата. Тя разтърка очите си. Може би полудяваше.

Внезапно Мона Вандерваал я хвана за ръката.

— Хей, сладурче, имаш ли минутка? Имам изненада за теб.

Тя поведе Спенсър през тълпата към едно уединено местенце, тракна с пръсти и един сервитьор се появи като по магия, като им подаде по една висока тънкостенна чаша, пълна с газирана течност.

— Това е истинско шампанско — каза Мона. — Искам да вдигна тост, за да ти благодаря, Спенсър. За това, че подготви това фантастично парти заедно с мен… и за това, че с готовност ми помогна. За… нали се сещаш. Съобщенията.

— Разбира се — каза Спенсър със слаб глас.

Те чукнаха чашите си и отпиха.

— Купонът наистина е страхотен — продължи Мона. — Без теб нямаше да се справя.

Спенсър скромно махна с ръка.

— Не. Ти успя да събереш всичко. Аз просто се обадих на няколко места. На теб това просто ти идва отвътре.

— И на двете ни идва отвътре — каза Мона, отпивайки от шампанското. — Трябва да започнем съвместен бизнес за организиране на партита.

— И направо ще отвеем всякаква конкуренция — пошегува се Спенсър.

— Разбира се! — изчурулика Мона, като шеговито плесна Спенсър по хълбока.

Спенсър прокара пръст нагоре-надолу по чашата. Искаше да разкаже на Мона за последното си съобщение от А. — онова за Мелиса. Мона щеше да разбере. Само че диджеят смени песента с една по-бърза и преди Спенсър да успее да отвори уста, Мона изписка и хукна към дансинга. Тя погледна през рамо, сякаш за да попита „Хайде, идваш ли?“ — Спенсър поклати глава.

Няколкото глътки шампанско я замаяха. След като три-четири минути се лута из тълпата, тя успя да излезе от шатрата на чист въздух. Игрището за голф бе абсолютно тъмно, само няколко прожектора осветяваха шатрата. Покритите с трева изкуствени хълмчета и пясъчните капани не се виждаха, Спенсър забелязваше само очертанията на дърветата в далечината. Клоните им се поклащаха като костеливи пръсти. Някъде група щурчета усърдно цвърчеше.

А. не знае нищо за убиеца на Али, каза си Спенсър, като се обърна към шатрата и се загледа в неясните силуети на купонджиите. Пък и в това нямаше никакъв смисъл — Мелиса не би съсипала бъдещето си като убие някого заради някакво си момче. Това бе просто поредната тактика на А., която целеше да накара Спенсър да повярва в нещо, което не е истина.

Тя въздъхна и се отправи към тоалетните, които се намираха в една каравана с формата на балон. Изкачи се по рампата за инвалидни колички и бутна леката пластмасова врата. От трите кабинки едната беше заета, а другите две свободни. След като пусна водата и започна да оправя роклята си, тя чу как външната врата се затръшва. Чифт сребристи обувки се отправиха към малкия умивалник в караваната. Беше виждала тези обувки хиляди пъти — това бе любимият чифт на Мелиса.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза Спенсър, като излезе от кабинката си. Мелиса се беше облегнала на мивката, с ръце на кръста и леко се усмихваше. Тя носеше дълга тясна черна рокля с цепка отстрани. Спенсър се опита да диша спокойно. — Какво правиш тук?

Сестра й не каза нищо, просто продължи да се взира в нея. Една капка вода капна в умивалника и накара Спенсър да подскочи.

— Какво? — заекна Спенсър. — Защо ме гледаш така?

— Защо ме излъга отново? — изръмжа Мелиса.

Спенсър се облегна на едната от кабинките. Тя се огледа наоколо за нещо, което би могла да използва като оръжие. Единственото, за което се сети, беше острият ток на обувката й, и тя бавно започна да я събува.

— Излъгала ли съм?

— Иън ми каза, че снощи е бил в стаята ти — прошепна Мелиса, като дишаше тежко. — Казах ти, че не го бива да пази тайни.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Нищо не сме правили, кълна се!

Мелиса пристъпи към нея. Спенсър прикри лицето си с едната ръка и рязко издърпа обувката си с другата.

— Моля те — измрънка тя, като държеше обувката си като щит.

Мелиса спря на сантиметър от лицето й.

— След всичко, което ми призна в къщата на брега, аз си помислих, че вече се разбираме. Явно не е така. — Тя се врътна и избяга от тоалетната. Спенсър я чу как слиза по рампата и хуква по тревата.

Спенсър се облегна на умивалника и облегна чело на студеното огледало. Внезапно някой пусна вода в тоалетната. След кратка пауза вратата на третата кабинка се отвори. Навън излезе Мона Вандерваал. На лицето й бе изписан ужас.

— Това сестра ти ли беше? — прошепна тя.

— Да. — Спенсър се обърна към нея.

Мона я хвана за китките на ръцете.

— Какво става тук? Добре ли си?

— Така мисля. — Спенсър отстъпи назад. — Просто имам нужда да остана за малко сама.

— Разбира се. — Очите на Мона се разшириха. — Ще бъда отвън, ако имаш нужда от мен.

Спенсър й се усмихна с благодарност. След малко чу щракването на запалка и изпукващия звук от горящата цигара на Мона. Спенсър се обърна към огледалото и приглади косата си. Ръцете й трепереха неконтролируемо, докато се опитваше да отвори чантата си с надеждата, че вътре има шишенце с аспирин. Ръцете й намериха портмонето й, блясъка за устни, чиповете за покер… и още нещо, нещо квадратно и лъскаво. Спенсър бавно го измъкна.

Беше някаква снимка. Али и Иън стояха близо един до друг, с преплетени ръце. Зад тях се издигаше някаква заоблена каменна сграда, до която бяха спрели няколко жълти училищни автобуса. По вида на рошавата прическа на Али и полото й с тропически фигурки Спенсър реши, че със сигурност тази снимка е била направена по време на организираното от училище групово посещение на „Ромео и Жулиета“. Тогава бяха отишли няколко ученици от „Роузууд дей“ — Спенсър, Али другите й приятелки, както и групичка от първокурсници и второкурсници като Иън и Мелиса. Някой беше написал с големи, разкривени букви нещо върху усмихнатото лице на Али.

Мъртва си, кучко.

Спенсър се взря в почерка и веднага го разпозна. Малко бяха хората, които пишеха малкото „а“ като къдрава цифра 2. Краснописът всъщност бе единственият предмет, по който Мелиса някога бе получавала петица. Учителят й във втори клас я беше наказвал заради това, но странно изглеждащото „а“ си остана навик, от който Мелиса така и не успя да се отърве.

Спенсър остави снимката да се изплъзне от ръцете й и изскимтя невярващо.

— Спенсър? — извика Мона отвън. — Добре ли си?

— Добре съм — успя да отговори тя след дълга пауза. След това погледна към пода. Снимката беше паднала с лицето надолу. На гърба беше написано още нещо.