— Кога ще се видим с приятелката ти? — попита Триста.

— Ами тя сигурно вече е вътре. — Емили тръгна през паркинга, подминавайки няколко беемвета седмици, паркирани едно до друго.

— Чудно. — Триста си сложи малко блясък за устни. После го подаде на Емили и пръстите им леко се докоснаха. Емили усети как я побиват тръпки и когато срещна погледа на Триста, страстния израз в очите й показа, че тя си мисли абсолютно същото. Емили спря при кабинката на момчетата, които паркираха колите.

— Виж какво. Трябва да ти призная нещо. Мая ми е нещо като гадже.

Триста я погледна безизразно.

— И аз й казах — както й на родителите ми, — че с теб сме се запознали чрез писма — продължи Емили. — И че всъщност си кореспондираме от няколко години.

— О, така ли? — Триста я побутна игриво. — Защо просто не им каза истината?

Емили преглътна и смачка няколко изсъхнали паднали листа с подметката си.

— Ами… Ако й кажа какво се случи в действителност… в Айова… Мисля, че няма да го понесе.

Триста приглади косата си с ръце.

— Но всъщност нищо не се случи. Ние просто танцувахме. — Триста я смушка в ръката. — Мили боже, ама тя толкова собственически ли се държи?

— Не. — Емили погледа към плашилото, което се извисяваше над предната поляна на кънтри клуба. Беше едно от трите плашила, разположени на терена, но въпреки това една гарга бе кацнала на близкия стълб, без да показва никакъв страх. — Не съвсем.

— Проблем ли е, че дойдох при теб? — попита направо Триста.

Устните на Триста бяха тъй розови, както любимата поличка на Емили от годините, когато ходеше да тренира балет. Едрият й бюст опъваше светлосинята рокля и подчертаваше плоския корем и закръгленото й задниче. Тя бе като един узрял, сочен плод и Емили направо умираше да си отхапе от нея.

— Разбира се, че не е никакъв проблем — въздъхна тя.

— Добре. — Триста си сложи маската. — Тогава ще запазя тайната ти.

Щом влязоха в шатрата, Мая веднага откри Емили, развърза връзките на заешката си маска и придърпа Емили към себе си за една страстна целувка. Емили отвори очи точно в разгара й и забеляза, че Мая е вперила поглед в Триста, като очевидно парадираше с това, което правеха.

— Кога смяташ да я зарежеш? — прошепна Мая в ухото й. Емили погледна на другата страна, като се престори, че не я чува.

Докато обикаляха из шатрата, Триста непрекъснато стискаше ръката на Емили и ахкаше: „Боже, колко е красиво! Колко много възглавнички!“ и „Колко много яки момчета има в Пенсилвания!“, и „Боже, колко много момичета носят диаманти!“. Обикаляше с отворена уста като някое хлапе, което за пръв път посещава Дисни уърлд. Когато тълпата от гости около бара ги раздели, Мая свали маската й.

— Това момиче да не е отгледано в херметически затворен терариум? — попита Мая и облещи очи. — Честно, защо всичко й се струва чак толкова невероятно?

Емили погледна към Триста, която се навеждаше на бара. Ноъл Кан се беше приближил към нея и съблазняващо галеше ръката й.

— Просто е възбудена от това, че е тук — промърмори тя. — В Айова всичко е доста скучно.

Мая вирна глава и отстъпи назад.

— Наистина странно съвпадение да си пишеш с момиче, което живее в същия град, в който вашите те бяха пратили за наказание.

— Не съвсем — изграчи Емили, втренчена във въртящата се диско топка, закачена в центъра на шатрата. — Тя е от същия град, където живеят братовчедите ми, а „Роузууд дей“ имаше програма за обмяна на ученици. Започнахме да си пишем преди две години.

Мая сви устни и стисна зъби.

— Тя е ужасно красива. Да не би да избираш по снимките с кого да си пишеш?

— Това не е някой сайт за запознанства. — Емили сви рамене, опитвайки се да изглежда незаинтересована.

Мая я погледна многозначително.

— Ако я беше избрала по снимката, щеше да има смисъл. Ти си обичала Алисън Дилорентис, а Триста изглежда точно като нея.

Емили се напрегна, очите й зашариха наляво-надясно.

— Не, не прилича.

Мая отмести поглед.

— Както и да е.

Емили внимателно обмисли следващите си думи.

— Тази бананова дъвка, която дъвчеш, Мая… Откъде я вземаш?

Мая изглеждаше объркана.

— Баща ми донесе една кутия от Лондон.

— Може ли да се намери в Щатите? Знаеш ли някой друг, който да я дъвче? — Сърцето на Емили биеше като полудяло.

Мая я погледна втренчено.

— Защо ме разпитваш за банановата дъвка, по дяволите? — Преди Емили да успее да отговори, Мая й обърна гръб. — Виж какво, отивам до тоалетната. Недей да ходиш никъде без мен. Като се върна, ще поговорим.

Емили проследи с поглед как Мая се провира край масите за бакара и усети стомаха си като пълен с тлеещи въглени. В този миг от тълпата се отдели Триста, която носеше три пластмасови чаши.

— Добавих им алкохол — прошепна развълнувано тя, като посочи с пръст към Ноъл, който стоеше облегнат на бара. — Онова момче си носи манерка с нещо и ми даде малко. — Тя се огледа. — Къде е Мая?

Емили сви рамене.

— Отиде да пикае.

Триста беше свалила маската си и кожата й блестеше на фона на мигащите дискотечни светлини. Със своите свити розови устни, широко отворени сини очи и високи скули, тя може би наистина приличаше малко на Али. Емили разтърси глава и протегна ръка към едната чаша — реши първо да пийне, а после да мисли за каквото и да било друго. Триста прокара съблазняващо пръст по вътрешната страна на китката й. Емили се опита да запази неутрално изражение въпреки усещането, че всеки момент ще се разтопи от удоволствие.

— Ако сега беше цвят, кой щеше да си избереш? — прошепна Триста.

Емили отмести поглед.

— Аз щях да съм червено — прошепна Триста. — Но… не крещящо червено, а тъмно, красиво, секси червено. Страстно червено.

— Мисля, че и аз ще бъда такъв цвят — рече Емили.

Музиката пулсираше около тях. Емили отпи жадно една голяма глътка и острият аромат на ром я удари в носа. Когато ръката на Триста се сплете с нейната, сърцето на Емили заби ускорено. Те се приближиха една към друга, след това още повече, докато устните им едва не се докоснаха.

— Може би не трябва да правим това — прошепна Триста.

Но въпреки това Емили се приближи още по-близо, цялото й тяло пулсираше от възбуда. Нечия ръка удари Емили по гърба.

— Какво стана, по дяволите!

Зад тях стоеше Мая с пламтящи ноздри. Емили се отдръпна от Триста, като отваряше и затваряше устата си като риба на сухо.

— Мислех, че отиваш до тоалетната — беше всичко, което успя да каже тя.

Мая примигна, лицето й почервеня от гняв. След това се врътна и излетя от шатрата, като блъскаше хората, които й се изпречваха на пътя.

— Мая! — Емили хукна след нея. Но точно преди да излезе, тя усети, че някой я хваща за ръката. Беше някакъв непознат мъж с полицейска униформа. Той имаше къса щръкнала коса и върлинеста фигура. На значката му пишеше СИМЪНС.

— Ти ли си Емили Фийлдс? — попита ченгето.

Емили бавно кимна и пулсът й внезапно се ускори.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. — Полицаят внимателно положи ръка върху рамото й. — Ти случайно… Случайно да си получавала заплашителни съобщения?

Емили зяпна от изненада. Мигащите светлини на цветомузиката я караха да се чувства като дрогирана.

— 3-защо?

— Приятелката ти Ариа Монтгомъри ни разказа за тях днес следобед — отговори ченгето.

— Какво? — изпищя Емили.

— Всичко ще бъде наред — успокои я ченгето. — Просто искам да разбера какво знаеш по въпроса, става ли? Най-вероятно е някой, когото познаваш, някой, който действа точно под носа ти. Ако ни разкажеш всичко, може би ще можем заедно да разгадаем кой е той.

Емили погледна през прозрачната завеса на входа на шатрата. Мая тичаше през поляната, високите й токчета се забиваха в пръстта. Ужасно предчувствие връхлетя Емили. Тя си спомни как Мая я беше погледнала, когато й бе казала: „Чух, че човекът, който блъсна Хана, я е следил“. Откъде беше разбрала за това?

— В момента не мога да говоря с вас — прошепна Емили с пресъхнало гърло. — Първо трябва да се погрижа за нещо друго.

— Аз съм тук — каза ченгето, като отстъпи настрани и направи път на Емили. — Върши си работата. И без това трябва да открия и едни други хора.

Емили едва виждаше фигурата на Мая, която тичаше към сградата на кънтри клуба. Тя се стрелна след нея и изтича по дългия коридор. Надникна през последната врата в дъното на коридора, който водеше към вътрешния басейн. Стъклото беше замъглено от кондензацията и Емили можа да види само дребничкото тяло на Мая, която вървеше по ръба на басейна, гледайки към своето отражение във водата.

Тя блъсна вратата, влезе вътре и мина зад късата стена, облепена с плочки, която разделяше входа от басейна. Водата беше равна и неподвижна, а въздухът влажен и тежък. Въпреки че Мая сигурно беше чула Емили да влиза, тя не се обърна. Ако ситуацията беше по-различна, Емили сигурно щеше на шега да я бутне във водата, след което щеше сама да скочи вътре. Тя се прокашля.