Майк се наведе напред.

— Помниш ли всичките странни неща, които се случват в този град? Трябва да кажеш на някого.

— На теб какво ти пука? — тросна се Ариа, изпълнена с гняв. — Мислех, че ме мразиш. Мислех, че съм съсипала живота ти.

Лицето на Майк застина. Адамовата му ябълка подскочи като преглътна. Когато се изправи, той изглеждаше по-висок, отколкото Ариа си спомняше. Както и по-силен. Може и да бе заради лакроса, който тренираше, или пък защото напоследък той бе мъжът в къщата. Той улови Ариа за китката и я накара да се изправи.

— Ти ще им кажеш.

Устната на Ариа затрепери.

— Ами ако това не е безопасно?

— Няма да е безопасно, ако си замълчиш — настоя Майк. — И… аз ще те пазя. Става ли?

Сърцето на Ариа беше като бишкота с шоколад, току-що извадена от фурната — сладникава и гореща, и леко разтопена. Тя несигурно се усмихна, след което погледна към мигащата неонова реклама над вратата към голямата зала на „Хутърс“. Тя гласеше, ВЪЗХИТИТЕЛНО ЕВТИНО И ДАЛЕЧ НЕ ИЗТЪНЧЕНО. Но рекламата беше счупена; всички букви бяха тъмни, с изключение на буквата „А“ в думата „далеч“, която заплашително примигваше. Когато Ариа затвори очи, тя продължаваше да вижда това „А“, което грееше като слънце.

Ариа си пое дълбоко дъх.

— Добре — прошепна.

Докато се отдалечаваше от Майк в посока към ченгетата, сервитьорката се върна със сметката. Когато момичето се обърна да си ходи, лицето на Майк придоби лукаво изражение, той протегна и двете си ръце и стисна въздуха, имитирайки стискането на стегнатия й, покрит с оранжев сатен задник. Улови погледа на Ариа и й намигна.

Изглежда истинският Майк Монтгомъри се беше завърнал. Той толкова й беше липсвал.

27.

Един странен любовен триъгълник

В петък вечер, преди да се появи лимузината, която трябваше да откара Хана на купона, тя стоеше в спалнята си и се въртеше пред огледалото, облечена в ярката си рокля „Нийв Лави“. Най-накрая бе постигнала идеалния втори размер, благодарение на една болнична система и няколко шева на лицето, заради които яденето на твърди храни беше твърде болезнено.

— Изглеждаш страхотно — чу се глас. — Само дето си една идея по-слаба.

Хана се обърна. Със своя черен вълнен костюм и тъмно лилава вратовръзка баща й приличаше на Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.

— Изобщо не съм чак толкова слаба — бързо отговори Хана, като се опита да скрие вълнението си. — Кейт е много по-слаба от мен.

Баща й се намръщи, може би заради споменаването на перфектната му, уравновесена и все пак невероятно зла тъй наречена доведена дъщеря.

— Какво правиш тук, всъщност? — попита го Хана.

— Майка ти ме пусна. — Той влезе в стаята на Хана и седна на леглото й. Тя трепна. Баща й не бе влизал тук, откакто се изнесе от дома им, точно когато тя навърши дванайсет. — Каза, че мога да се преоблека тук за твоето голямо парти.

— Ти ще дойдеш ли? — изписка Хана.

— Разрешаваш ли ми? — попита баща й.

— Ами… Така мисля. — Родителите на Спенсър щяха да дойдат, както и повечето учители и персонал на „Роузууд дей“. — Аз пък смятах, че искаш да се прибереш в Анаполис… при Кейт и Изабел. Все пак почти цяла седмица си бил далеч от тях. — Тя не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Хана… — започна баща й. Тя се извърна. Внезапно почувства силен гняв заради това, че баща й е напуснал семейството им, че сега е тук, че може би обича Кейт повече от нея — както и заради ужасните белези по цялото й лице, а и спомените от събота вечер, които още не се бяха върнали. Усети, че очите й се насълзяват, което я ядоса още повече.

— Ела тук. — Баща й я прегърна със силните си ръце, а когато сложи глава на гърдите му, усети биенето на сърцето му. — Добре ли си? — попита той.

Отвън се чу автомобилен клаксон. Хана дръпна бамбуковите щори и видя лимузината, която Мона беше уредила, да я чака пред къщата. Чистачките й се движеха бясно наляво-надясно по предното стъкло заради проливния дъжд.

— Чувствам се чудесно — каза изведнъж тя и целият свят стана отново красив. Сложи маската на „Диор“ на лицето си. — Аз съм Хана Мерин и съм страхотна.

Баща й й подаде един огромен черен чадър за голф.

— Наистина си такава — кимна той. И за пръв път в живота си Хана реши, че може да му повярва.

* * *

С усещането, че са минали само няколко секунди, Хана се кипреше върху подплатената с копринени възглавнички платформа и се опитваше да задържи маската върху лицето си. Четирима красиви роби я вдигнаха на раменете си и започнаха бавно да се придвижват към шатрата в двора на роузуудския кънтри клуб, където щеше да се проведе купонът в нейна чест.

— Представяме ви… голямото завръщане в Роузууд… на великолепната Хана Мерин! — изкрещя Мона в микрофона. Тълпата изригна, а Хана размаха въодушевено ръце. Всичките й гости носеха маски, а Мона и Спенсър бяха трансформирали шатрата в Европейския салон на Голямото казино в Монте Карло в Монако. Тя имаше фалшиви мраморни стени, драматични фрески, рулетка и маси за игра на карти. Добре облечени красиви момчета обикаляха из залата и разнасяха подноси с най-различни хапки, обслужваха двата бара и работеха като крупиета на хазартните маси. Хана бе поискала да няма жени в обслужващия персонал.

Диджеят пусна новата песен на „Уайт Страйпс“ и всички скочиха да танцуват. Една слаба бяла ръка хвана Хана за лакътя. Мона разбута тълпата и я прегърна силно.

— Харесва ли ти? — извика Мона иззад безизразната си маска, която наподобяваше Ханиния шедьовър на „Диор“.

— Естествено — Хана се плесна по бедрото. — Направо се влюбих в хазартните маси. Някой спечели ли нещо?

— Печелят прекрасна вечер с прекрасно момиче — с теб, Хана! — извика Спенсър, изниквайки зад тях. Мона хвана и нея за ръката и трите заподскачаха от радост. Със своята черна сатенена трапецовидна рокля и сладки обувчици със заоблен връх, Спенсър приличаше на руса Одри Хепбърн. Когато Спенсър прегърна Мона през раменете, сърцето на Хана подскочи. Не че искаше да благодари за нещо на А., но неговите съобщения бяха накарали Мона да приеме бившите приятелки на Хана. Предишния ден в един от промеждутъците на тяхната игра с напиване „Манди Мур“, Мона беше казала на Хана: „Знаеш ли, Спенсър е много готина. Мисля, че можем да я допуснем в нашия кръг.“ Хана беше чакала векове да чуе Мона да каже нещо такова.

— Изглеждаш страхотно — прошепна някой в ухото на Хана. Зад нея стоеше едно момче, облечено с прилепнали панталони на тънки райета, бяла риза с дълги ръкави, подходящ елек на тънки райета и маска на птица с дълга човка. Под нея се подаваше издайническата платиненоруса коса на Лукас. Когато той протегна ръка и потупа нейната, Хана усети как сърцето й започва да бие лудо. Тя задържа ръката му за миг, стисна я и я пусна преди някой да ги види. — Купонът е страхотен! — каза Лукас.

— Благодаря, нищо особено не е — обади се Мона. После сбута Хана. — Въпреки че не знам, Хан. Смяташ ли, че това ужасно нещо, което Лукас е сложил на главата си, може да се счита за маска?

Хана погледна към Мона с желанието да види лицето й под маската, но приятелката й погледна над рамото на Лукас, като се престори, че е заинтригувана от нещо, което става на масата за блек джек.

— Хана, може ли да поговорим за малко? — попита Лукас. — Насаме?

Мона говореше с един от сервитьорите.

— Ами, добре — смотолеви Хана.

Лукас я заведе на едно уединено местенце и свали маската си. Хана се опита да успокои торнадото от нерви, което бушуваше в стомаха й, като избягваше да гледа розовите, подканящи към целувка устни на Лукас.

— Мога ли да сваля и твоята? — попита той.

Хана се огледа, за да се убеди, че наистина са сами и че никой няма да види оголеното й, белязано лице, след което му позволи да й свали маската. Лукас я целуна нежно по белезите.

— Липсваше ми — прошепна той.

— Минаха само два часа, откакто се видяхме — изкикоти се Хана.

Лукас се усмихна дяволито.

— Стори ми се, че е било преди страшно много време.

Те продължиха да се целуват още няколко минути и се сгушиха в един фотьойл, без да обръщат внимание на какофонията от шумове. Тогава през прозрачните завеси на шатрата Хана чу някой да вика името й.

— Хана? — Това беше гласът на Мона. — Хан? Къде си?

Хана се разтревожи.

— Трябва да се върна там. — Тя вдигна маската на Лукас за носа и му я подаде. — А ти трябва да си сложиш това.

Лукас сви рамене.

— С нея и без друго е горещо. Мисля да не я слагам.

Хана пристегна вървите на своята маска.

— Това е маскарад, Лукас. Ако Мона види, че си свалил маската, наистина ще те изгони.

Лукас я погледна с леден поглед.

— Винаги ли правиш каквото ти казва Мона?

Хана се напрегна.

— Не.

— Добре. Така и трябва да бъде.

Хана перна един от пискюлите на възглавничката. После отново погледна към Лукас.