— Хей, Хана — чу се отново гласът. Звучеше й като…

— Али? — изграчи Хана.

— Точно така. — Али се наведе близо до лицето й. Краищата на косата й погъделичкаха бузите на Хана.

— Аз съм А. — прошепна тя.

— Какво? — извика Хана с широко отворени очи.

Али седна с изпънат гръбнак.

— Казах, че съм добре. — След това отвори вратата и се изгуби в нощта.

Зрението на Хана успя да се фокусира. Тя седеше на паркинга на Планетариума в Холмс. Вятърът развяваше един голям плакат с надпис ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ.

Хана скочи, запъхтяна. Намираше се в огромната си стая, завита с кашмиреното си одеяло. Дот спеше свит на кълбо в мъничкото си легълце марка „Тучи“. От дясната й страна се намираше нейният скрин, с множеството си чекмеджета, пълни с красиви, скъпи дрехи.

— Господи — каза тя на висок глас.

Звънецът на входната врата иззвъня. Хана изстена и се изправи, усещаше главата си така, сякаш бе натъпкана със слама. Какво беше сънувала току-що? Али? Големия взрив? А.?

Звънецът отново иззвъня. Дот се измъкна и започна да обикаля нетърпеливо пред затворената врата на спалнята й. Беше петък сутринта и когато Хана погледна към часовника на нощното й шкафче, тя осъзна, че вече минава десет сутринта. Майка й отдавна беше излязла, ако изобщо се бе прибрала предишната вечер. Хана беше заспала на дивана и Мона й помогна да се качи до спалнята си.

— Идвам — извика Хана, като навлече копринения си тъмносин халат, набързо върза косата си на конска опашка и се огледа в огледалото. Примигна няколко пъти. Шевовете на брадичката й все още си бяха там, черни и нащърбени. Напомняха й за мрежата на футболната врата.

Когато надникна през стъклото на входната врата, тя зърна Лукас на верандата. Пулсът й се ускори. Тя отново се погледна в огледалото, което висеше в коридора и приглади назад няколко паднали кичура коса. В огромния си копринен халат се чувстваше като дебела циркаджийка и се запита дали да не изтича обратно в спалнята си и да облече нещо по-нормално.

След това изведнъж се спря и се изсмя надменно. Какво правеше? Тя не може да харесва Лукас. Той беше… Лукас.

Хана сви рамене, въздъхна и отвори вратата.

— Здрасти — каза бавно, като се опитваше да звучи отегчено.

— Здрасти — отвърна й Лукас.

Те се гледаха дълго, сякаш векове. Хана бе сигурна, че Лукас чува тупкането на сърцето й. Искаше й се да може да го заглуши. Дот танцуваше около краката им, но Хана бе прекалено вцепенена, за да се наведе и да го прогони оттам.

— Да не съм избрал неподходящ момент? — внимателно попита Лукас.

— А, не — бързо каза Хана. — Влез.

Когато отстъпи, едва не се спъна в малката фигурка на Буда, която през последните десет години използваха да спира вратата. Хана размаха ръце, като се опитваше да запази равновесие и да не падне. Внезапно почувства силните ръце на Лукас да я обгръщат през кръста. Когато той й помогна да се изправи, двамата се спогледаха. Устните на Лукас се извиха в усмивка. Той се наведе към нея и устните му покриха нейните. Хана се разтопи в целувката. Дотътриха се до дивана и паднаха върху меките възглавници, като Лукас много внимаваше с гипса й. След няколко минути мляскане и сумтене Хана се отдръпна, опитвайки се да си поеме дъх. Тя леко изскимтя и скри лице в ръцете си.

— Извинявай. — Лукас се отдръпна назад. — Не трябваше ли да го правя?

Хана поклати глава. Не можеше да му признае, че последните два дни бяха изпълнени с фантазии това да се случи отново. Или че имаше странното усещане, че беше целувала Лукас и преди онази целувка в сряда — само че как би било възможно?

Тя свали ръце от лицето си.

— Не ми ли каза, че си в клуба по екстрасензорни възприятия в училище? — каза тихо тя, като си спомни какво й беше разказал Лукас по време на разходката им с балона. — Не би ли трябвало по телепатичен начин да усетиш дали трябва, или не трябва да го правиш?

Лукас се ухили и потупа голото й коляно.

— Ами тогава, значи, си искала да го направя. И искаш да го направя отново.

Хана облиза устните си, усещайки хиляди пеперуди като онези, които беше видяла в Музея по естествена история преди няколко години, да пърхат в стомаха й. Когато Лукас протегна ръка и леко докосна лакътя й, където бе пъхната иглата на системата, Хана усети, че всеки момент ще се разтопи от удоволствие. Тя вирна глава и изстена.

— Лукас… Просто не знам.

Той се отдръпна назад.

— Какво не знаеш?

— Просто… Искам да кажа… Мона… — Тя безпомощно махна с ръка. Изобщо не се получаваше, така или иначе нямаше представа какво иска да каже.

Лукас повдигна веждите си.

— Какво за Мона?

Хана взе плюшеното кученце, което баща й беше донесъл в болницата. То трябваше да се казва Корнелиус Максимилиан, един герой, който двамата с Хана бяха измислили, когато тя беше малка.

— Тъкмо се сдобрихме — каза тя със слаб гласец, с надеждата, че Лукас ще разбере, без да й се налага да му обяснява.

Лукас се облегна назад.

— Хана… Мисля, че трябва да внимаваш с Мона.

Хана изпусна Корнелиус Максимилиан в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто… Смятам, че тя не ти желае доброто.

Хана зина от изумление.

— Мона седя до мен в болницата през цялото време! И да знаеш, че ако това има нещо общо със скандала на купона й, тя ми разказа за него. Преодолях го. Всичко е наред.

Лукас внимателно я изгледа.

— Всичко е наред?

— Да — каза тя с рязък глас.

— Значи… нямаш нищо против онова, което ти причини? — Лукас звучеше възмутено.

Хана отмести поглед. Предишния ден, след като бяха приключили разговора за А., бяха интервюирали манекените и момичетата си бяха тръгнали, Хана откри една бутилка „Столичния“ в същия шкаф, където майка й държеше сватбения сервиз от китайски порцелан. Двете с Мона се свряха в стаята й, пуснаха си „Незабравимата“ и разиграха една игра на пиене „Манди Мур“. Всеки път, когато Манди Мур изглеждаше дебела, те отпиваха от водката. Всеки път, когато Манди Мур се нацупеше, те пиеха. Когато Манди играеше като робот, пиеха. Изобщо не разговаряха за съобщението, което А. беше изпратил на Мона — онова за скарването им. Хана беше убедена, че само са се сдърпали за нещо глупаво, като снимките от партито, или дали Джъстин Тимбърлейк е идиот. Мона винаги казваше, че е, а Хана твърдеше, че не е.

Лукас примигна ядосано.

— Не ти е казала, нали?

Хана гневно пое дъх през носа си.

— Няма значение, ясно ли е?

— Добре. — Лукас вдигна примирително ръце.

— Добре — повтори Хана, като изпъна рамене. Но когато затвори очи, тя отново се видя в тойотата. Знамето на Планетариума на Холис се вееше зад нея. Очите й смъдяха от сълзи. Нещо — може би нейният блекбъри — избипка в чантата й. Хана се опита да запази спомена, но неуспешно.

Тя усещаше топлината на тялото на Лукас, той седеше толкова близо до нея. Не миришеше на одеколон или скъпи дезодоранти, или разни други странни неща, с които момчетата се пръскаха, а просто на чиста кожа и паста за зъби. Само ако можеха да живеят в свят, където Хана да може да има и двете неща — Лукас и Мона. Но тя знаеше, че ако иска да остане такава, каквато е, това беше невъзможно.

Хана се протегна и хвана ръката на Лукас. От гърдите й се откъсна ридание, което тя нито можеше да обясни, нито да разбере. Докато се навеждаше да го целуне, тя отново се опита да извика спомените си за онова, което се бе случило в нощта на катастрофата. Но както винаги, в главата й нямаше нищо.

24.

Спенсър получава гилотината

Сутринта в петък Спенсър влезе в „Даниел“ на Шейсет и пета улица между „Медисън“ и Парк авеню, един тих и добре поддържан квартал някъде между Среден Манхатън и Горен Ийст сайд. Почувства се така, сякаш е влязла на снимачната площадка на „Мария Антоанета“. Стените на ресторанта бяха направени от изваян мрамор, който напомняше на Спенсър за бял шоколад. Луксозните тъмночервени завеси падаха на вълни, а алеята от входа до голямата зала бе обградена от елегантни скулптури и бюстове. Спенсър реши, че когато спечели първия си милион, тя ще проектира къщата си така, че да изглежда точно като това място.

Цялото й семейство вървеше след нея, включително Мелиса и Иън.

— Носиш ли си бележките? — промърмори майка й, като въртеше нервно едно от копчетата на розовия си пепитен костюм на Шанел — беше се облякла така, сякаш тя щеше да се явява на интервю. Спенсър кимна утвърдително. Не само че ги носеше, беше ги научила наизуст.

Тя се опита да потисне бунта в стомаха си, въпреки че миризмата на бъркани яйца и масло от трюфели, която се разнасяше от кухнята, изобщо не й помагаше. На стената имаше окачена табела с надпис ЗАПИСВАНЕ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНКУРСА ЗЛАТНА ОРХИДЕЯ.

— Спенсър Хейстингс — каза тя на момичето с блестяща коса, приличащо на Паркър Поузи, което записваше участниците.