Хана се опита да се съсредоточи, но думите на Ноъл се бяха отпечатали в съзнанието й.

— За какво сме се карали? — изведнъж изтърси тя.

Мона млъкна и отпусна тефтерчето в скута си.

— Наистина, Хан, за нищо. Помниш ли предишната седмица как се скарахме? Заради самолета и надписа? Наоми и Райли?

Хана кимна. Мона беше поканила Наоми Шиптър и Райли Улф да станат част от обкръжението й по време на купона за седемнайсетгодишния и рожден ден. Хана заподозря, че така Мона си отмъщава за проваленото отпразнуване на тяхната Приятелница.

— Е, ти се оказа абсолютно права — продължи Мона. — Тия двете са големи кучки. Вече не искам да се занимаваме с тях. Съжалявам, че дори за миг съм ги допуснала до вътрешния кръг, Хан.

— Няма нищо — каза Хана със слаб гласец, като леко живна.

— Както и да е. — Мона извади две изрезки от списание. Едната беше на дълга, бяла рокля с плисирана пола и копринена розетка на гърба, а другата бе на щампована, свободно падаща върху бедрата, рокля.

— Плисирана рокля на Филип Лим или мини рокля на „Нийвс Лави“?

— „Нийвс Лави“ — отговори Хана. — Тя е с лодка-деколте и е къса, така че ще показва краката ми и ще отвлича вниманието от ключицата ми. — Тя отново придърпа одеялото до носа си.

— Като говорим за това — изчурулика Мона, — виж какво съм ти донесла!

Тя бръкна в чантата си с карамелен цвят и измъкна изящна порцеланова маска. Беше във формата на красиво момичешко лице с изрязани скули, красиви нацупени устни и нос, който определено можеше да се включи в списъка за най-желаните форми на някой пластичен хирург. Тя беше толкова красива и сложна, че изглеждаше почти като истинска.

— Точно тези маски са били използвани миналата година на дефилето за висша мода на „Диор“ — пое си дъх Мона. — Мама има познат от рекламната компания на „Диор“ в Ню Йорк и ни я докараха тази сутрин.

— О, Господи! — Хана се пресегна и докосна маската. На допир бе като смесица от мека бебешка кожа и сатен.

Мона поднесе маската към лицето на Хана, което все още бе покрито от одеялото.

— Ще скрие всичките ти отоци. Ще бъдеш най-прекрасното момиче на своето парти.

— Хана и без това си е прекрасна — обади се Лукас, който се появи иззад медицинските машини. — Дори и без маска.

Носът на Мона се сбърчи, сякаш Лукас току-що й беше казал, че ще й пъхне термометър в дупето.

— О, Лукас — произнесе тя с леден глас. — Не видях, че си тук.

— През цялото време бях тук — отсечено рече той.

Двамата се изгледаха намръщено. Хана забеляза как за миг по лицето на Мона премина безпокойство, но то бързо изчезна.

Мона подпря маската на вазата с цветя така, че да е обърната към нея.

— Това ще бъде куполът на годината. Хан. Направо нямам търпение.

След тези думи Мона й изпрати въздушна целувка и с танцова стъпка излезе от стаята. Ноъл, Мейсън, Шон и Майк я последваха, като казаха на Хана, че ще дойдат пак на следващия ден и очакват от нея да сподели с тях част от медицинската си марихуана. Остана само Лукас, облегнат на стената до плаката на поле, покрито с глухарчета, който й действаше много успокоително. На лицето му се изписа разстроено изражение.

— Та това ченге, Уайлдън… Преди два дни, докато те чакахме да се събудиш, той ме разпитваше за човека, който те е блъснал и избягал — каза тихо Лукас, като седна на оранжевия стол до леглото на Хана. — В смисъл, дали съм те виждал в нощта, когато това се е случило. Дали си се държала странно, дали си била разтревожена. Струваше ми се, че той не смята инцидента за обикновена катастрофа.

Лукас тежко преглътна и погледна към Хана.

— Нали не смяташ, че това е същият човек, който ти изпраща онези странни есемеси?

Хана седна в леглото. Тя беше забравила, че е разказала на Лукас за А., докато заедно летяха в небето с балона. Сърцето й затупа лудо.

— Нали не си споменал за нищо на Уайлдън?

— Разбира се, че не съм — увери я Лукас. — Просто… Тревожа се за теб. Това, че някой те блъсна, си е доста страшничко.

— Не се тревожи — прекъсна го Хана, като скръсти ръце на гърдите си. — И моля те, моля те, не казвай нито дума за това на Уайлдън, става ли?

— Става — кимна Лукас. — Разбира се.

— Добре — излая Хана. Тя отпи голяма глътка от чашата с вода, която стоеше на шкафчето до леглото й. Всеки път, когато се замислеше дали А. я е блъснал, съзнанието й сякаш се затваряше и не й позволяваше да продължи нататък.

— Какво ще кажеш? Не е ли много мило от страна на Мона да ми организира парти? — Хана се опита да смени темата. — Тя е чудесна приятелка. Всички така казват.

Лукас си играеше с бутоните на часовника си „Найк“.

— Не съм сигурен, че трябва да й се доверяваш — промърмори той.

Хана повдигна едната си вежда.

— За какво говориш?

Лукас се поколеба за няколко секунди.

— Хайде де — каза троснато Хана. — Какво?

Лукас се присегна и дръпна надолу одеялото на Хана, като разкри лицето й. Той я погали по бузата и я целуна. Устните му бяха меки и топли, и прилепнаха идеално към нейните. По гръбнака й пробягаха тръпки.

Когато Лукас се отдалечи, те впериха погледи един в друг в продължение на седем дълги бийпвания на кардиомашината на Хана, като дишаха тежко. Хана беше повече от сигурна, че на лицето й е изписано учудване.

— Спомняш ли си? — попита Лукас с широко отворени очи.

Хана се намръщи.

— Да си спомням… какво?

Лукас остана така известно време, без да сваля очи от нея. След това се извърна.

— Аз… Аз ще тръгвам — промърмори той и излезе от стаята.

Хана го проследи с поглед, подутите й устни все още горяха от целувката му. Какво се беше случило току-що?

18.

И сега, за пръв път в Роузууд, ви представяме Джесика Монтгомъри

Същия този следобед Ариа стоеше пред колежа по изкуства в Холис, като гледаше група хлапета, които танцуваха капоейра на поляната. Ариа не можеше да разбере капоейрата. Брат й я обясняваше много добре, като казваше, че прилича не толкова на бразилски боен танц, колкото на група хора, които се опитват да си подушат задниците или да се опикаят един друг като кучетата.

Изведнъж усети нечия студена ръка на рамото си.

— Заради арт — курса ли си тук! — прошепна някакъв глас в ухото й.

Ариа замръзна.

— Мередит. — Днес Мередит носеше зелено сако на тънки райета и съдрани дънки, а на рамо беше метнала армейска маскировъчна раница. Тя така се беше вторачила в нея, че Ариа се почувства като малка мравка под лупа с формата на Мередит.

— Ти посещаваш курса по безцелно изкуство, нали? — попита Мередит. Когато Ариа кимна безмълвно, Мередит погледна към часовника си. — По-добре се качвай горе. Започва след пет минути.

Ариа се почувства като в капан. Смяташе да се откаже от курса — последното нещо, от което се нуждаеше, бе да прекара два часа с Джена Кавана. Когато предишния ден я видя, през съзнанието й прелетяха десетки неудобни спомени. Но Ариа знаеше, че Мередит ще докладва всичко на Байрън, а той ще й изнесе лекция за това как изобщо не постъпва правилно, като отхвърля ценния дар на Мередит. Ариа наметна розовата си жилетка върху раменете си.

— Ще ме изпратиш ли? — изведнъж изстреля тя.

Мередит изглеждаше изненадана.

— Всъщност… не мога. Трябва да свърша нещо. Нещо… важно.

Ариа завъртя очи. Тя не говореше сериозно, но Мередит се оглеждаше напред-назад, сякаш криеше някаква важна тайна. Една ужасна мисъл връхлетя Ариа: ами ако Мередит върши нещо, свързано със сватбата? Въпреки че Ариа наистина, ама наистина не искаше да си представи Мередит и баща й изправени пред олтара, заклеващи се един на друг, ужасният образ просто изникна в главата й.

Без да се сбогува, Ариа се отправи към сградата и тръгна нагоре, като прескачаше по две стъпала наведнъж. В стаята Сабрина тъкмо се канеше да започне лекцията си и подканваше художниците да заемат работните си места. Настъпи голям хаос и след като прахът се слегна, Ариа установи, че все още не си е намерила място. Беше останала само една маса… точно до момичето с белия бастун и големия златист ретрийвър. Естествено, че така ще стане.

Когато Ариа се отправи към празното място и китайските й чехли с равна подметка зашляпаха по дървения под, тя имаше усещането, че очите на Джена не се откъсват от нея. Кучето на Джена дружелюбно изпръхтя насреща й. Днес Джена носеше синя блуза с изрязано деколте, от което лекичко се подаваше частица от черния й дантелен сутиен. Ако Майк беше тук, сигурно щеше да се влюби в нея, защото можеше да й зяпа гърдите, без тя да разбере. Когато Ариа седна, Джена наведе главата си към нея.

— Как се казваш?

— Ами… Джесика — изтърси Ариа, преди да се усети. Тя погледна към Сабрина, която стоеше в центъра на стаята. В повечето случаи учителите, които водеха курсовете, не си правеха труда да запомнят имената на учениците си и Ариа се надяваше, че Мередит не е казала на Сабрина да я наглежда в час.