Спенсър погледна към Мона.

— И така, щом Хана вече е будна, предполагам, че ангажиментът за петък отпада.

Хана се ококори.

— Какъв ангажимент?

Мона кацна върху леглото на Хана.

— Канехме се да организираме едно малко бдение за теб в кънтри клуба — призна си тя. — Всички от училище бяха поканени.

Хана трогната вдигна ръката със системата към устата си.

— Наистина ли щяхте да направите това… за мен? — Тя улови погледа на Мона. Не беше обичайно тя да планира парти заедно със Спенсър — но всъщност Мона изглеждаше въодушевена. Сърцето на Хана запя.

— Тъй като клубът така или иначе е резервиран… защо да не направим един купон за добре дошла? — предложи Хана с тъничък, треперещ гласец. Тя кръстоса пръсти под чаршафа за късмет, с надеждата, че Мона няма да помисли предложението й за глупава идея.

Мона сви перфектно очертаните си устни.

— Не мога да отказвам предложения за купони. Особено когато са в твоя чест, Хан.

Хана цялата заискри. Това беше най-добрата новина, която бе научила днес — по-добра дори от разрешението да ходи сама в тоалетната, без да е придружавана от сестра. Имаше огромното желание да скочи и да притисне Мона в една силна, благодарствена прегръдка тип „толкова се радвам, че отново сме приятелки“, но беше свързана с безброй много тръбички.

— Особено след като не помня нищо от купона за рождения ти ден — добави Хана нацупено. — Грандиозен ли беше?

Мона сведе поглед и хвана едно топче влакънца на пуловера си.

— Всичко е наред — бързо каза Хана. — Можеш да ми кажеш. Ще го понеса. — Тя се замисли за миг. — Имам една фантастична идея. Тъй като Хелоуин е сравнително скоро и тъй като в момента не съм в най-добрата си форма… — Тя махна с ръка към лицето си. — Нека си направим маскен бал!

— Перфектно! — възкликна Мона. — О, Хан, ще бъде страхотно!

Тя хвана Мона за ръката и двете запискаха заедно от радост. Ариа и Спенсър стояха край тях, тотално пренебрегнати. Но Хана нямаше намерение да пищи от радост и с тях. Имаше някои неща, които само най-добрите приятелки правеха заедно, а Хана имаше само една на този свят.

14.

Разпит с лек нюанс на шпиониране

Вторник следобед, след кратка среща във връзка с годишника и един час тренировки по хокей, Спенсър сви по алеята, която водеше към дома й. До бронирания сив рейндж роувър на майка й беше паркирана една полицейска кола.

Сърцето й се качи в гърлото, както й се беше случвало често през последните няколко дни. Дали не беше направила грешка, като бе признала на Мелиса случилото се с Али? Ами ако Мелиса само на думи смяташе, че Спенсър няма инстинкт на убиец? Ами ако се беше обадила на Уайлдън и му беше разказала какво беше направила Спенсър?

Тя отново се замисли за онази нощ. Когато сестра й каза, че Спенсър не би могла да убие Али, на лицето й имаше много странна усмивка. Изборът й на думи също беше много странен — тя беше казала, че човек трябва да е уникален, за да убие. Защо не беше казала луд или безсърдечен? Уникален звучеше някак си специално. Спенсър се беше изумила толкова много, че през следващите дни гледаше да избягва Мелиса, като се чувстваше неудобно и несигурно в нейно присъствие.

Спенсър се шмугна през входната врата и окачи мантото си на закачалката в коридора. Тогава забеляза, че Мелиса и Иън седят на дивана в хола на семейство Хейстингс толкова сковано, сякаш се намираха в кабинета на директора и той ги мъмреше. Срещу тях, на една кожена табуретка, седеше полицай Уайлдън.

— 3-здрасти — заекна изненаданата Спенсър.

— О, Спенсър — Уайлдън й кимна. — Ще ни извиниш ли, искам само да поговоря със сестра ти и Иън за момент.

Спенсър отстъпи назад.

— 3-за какво разговаряте?

— Ще им задам няколко въпроса за нощта, когато изчезна Алисън Дилорентис — каза Уайлдън, без да отмества очи от бележника си. — Опитвам се да събера гледните точки на всички.

В стаята цареше абсолютна тишина, с изключение на шума от йонизатора, който майката на Спенсър беше купила, след като нейният алерголог й беше казал, че от организмите в домашния прах се появяват бръчки. Спенсър бавно излезе от стаята.

— На масата в коридора има писмо за теб — извика Мелиса, докато Спенсър се скриваше зад ъгъла. — Мама го остави там.

На масичката в коридора до теракотената ваза във формата на кошер, подарена на пра-пра бабата на Спенсър от Хауърд Хюз, наистина имаше купчина писма. Писмото за Спенсър се намираше най-отгоре, във вече разпечатан кремав плик с нейното име, написано с ръкописни букви напречно на плика. Вътре имаше покана, отпечатана върху твърд кремав картон. В нея с позлатени букви бе отпечатано:

Комитетът по връчването на наградата „Златна орхидея 99“ Ви кани на 15 октомври, петък, на финалното интервю и закуска в „Ресторанта на Даниел“ в Ню Йорк.

Към поканата с кламер бе прикрепена бележчица върху розова хартия. Майка й бе написала:

Спенсър, вече обсъдихме поканата с учителите ти. Резервирали сме стаи в 44 W за четвъртък.

Спенсър поднесе хартията към лицето си. Тя леко ухаеше на одеколон „Поло“, или пък може би уханието се носеше от Уайлдън. Независимо от това, което знаеха, родителите й всъщност я окуражаваха да се състезава! Това й изглеждаше толкова невероятно. И грешно.

Или пък… не беше? Тя прокара пръст по гравираните златисти букви на поканата.

Спенсър мечтаеше още от трети клас да спечели „Златната орхидея“ и може би родителите й я възнаграждаваха за това. Може би, ако не беше толкова притеснена от случилото се с Али и А., тя би била напълно способна да напише свое есе, достойно за „Златната орхидея“. Тогава защо да не се опита? Тя се замисли върху онова, което й беше казала Мелиса — че родителите й ще я възнаградят богато, ако спечели. Точно сега тя се нуждаеше от награда.

Бабиният часовник в дневната удари шест пъти. Спенсър предположи, че Уайлдън ще изчака, за да се увери, че тя се е качила на горния стаж, преди да продължи с разпита. Тя шумно изтропа по първите няколко стъпала, след това спря и замарширува на място, за да създаде илюзията, че се е изкачила чак до горе. Оттам имаше идеален изглед през перилата към Иън и Мелиса, но нея никой не можеше да я види.

— Добре. — Уайлдън се прокашля. — Да се върнем към Алисън Дилорентис.

Мелиса сбърчи нос.

— Все още не мога да разбера това какво общо има с нас. По-добре поговорете със сестра ми.

Спенсър затвори очи и ги стисна. Започва се.

— Просто отговаряйте на въпросите ми — бавно каза Уайлдън. — Вие искате да ми помогнете да намеря убиеца на Али, нали?

— Разбира се — надуто произнесе Мелиса и лицето й пламна.

— Добре — каза Уайлдън. Той извади малка черна тетрадка със спирала и Спенсър бавно си пое дъх. — И така — продължи Уайлдън. — Вие сте били в хамбара с Алисън и нейните приятелки в същия ден, преди да изчезне, нали?

Мелиса кимна.

— Те дойдоха при нас. Спенсър беше помолила родителите ни да й позволят да използва хамбара за тяхното парти с преспиване. Мислеше си, че тръгвам за Прага още същата вечер, но всъщност аз щях да тръгна на сутринта. Но ние се махнахме оттам, всъщност. Оставихме ги да използват хамбара. — Тя се усмихна толкова гордо, сякаш бе проявила невероятно благородство.

— Добре… — Уайлдън надраска нещо в тетрадката си. — И онази нощ не сте видели нищо странно в двора? Някой да се промъква или нещо такова?

— Нищо — тихо каза Мелиса. Спенсър бе признателна за думите й, но се почувства и силно объркана. Защо студенокръвната Мелиса този път не я беше издала?

— И къде отидохте след това? — попита Уайлдън.

Мелиса и Иън изглеждаха изненадани.

— Отидохме в кабинета на Мелиса. Ей там — Иън посочи с пръст надолу по коридора. — Просто… убивахме време. Гледахме телевизия. Не помня.

— И цялата нощ прекарахте заедно?

Иън погледна към Мелиса.

— Ами оттогава минаха четири години, така че ми е малко трудно да си спомня, но да. Мисля, че бяхме заедно.

— Мелиса? — попита Уайлдън.

Мелиса се заигра с един от пискюлите на декоративните възглавнички. За части от секундата Спенсър зърна как по лицето й премина сянка на страх. След миг вече я нямаше.

— Бяхме заедно.

— Добре. — Уайлдън ги изгледа така, сякаш нещо го притеснява. — Освен това… Иън. Имаше ли нещо между теб и Алисън?

Лицето на Иън изведнъж увехна. Той се прокашля.

— Али си падаше по мен. Само флиртувах с нея, това е.

Спенсър изненадано раздвижи челюстта си. Иън лъже… полицай? Тя погледна към сестра си, но Мелиса просто се беше вторачила напред и се усмихваше леко. Знаех, че Иън и Али са заедно, беше казала тя.

Спенсър се сети за онзи ден, който Хана беше споменала в болницата, когато те четирите бяха отишли в къщата на Али в деня преди изчезването й. Спомените и за този ден бяха неясни, но Спенсър помнеше, че бяха видели Мелиса, която се бе запътила към хамбара на семейство Хейстингс. Али извика на Мелиса и я попита дали не се притеснява, че Иън може да си намери друго гадже, докато тя е в Прага. Спенсър беше плеснала Али и я беше предупредила да си затваря устата. Откакто беше признала само на Али за целувката с Иън, Али непрекъснато я заплашваше, че ако Спенсър не си признае какво е направила, самата Али ще каже на Мелиса. Затова Спенсър си мислеше, че подмятанията на Али имаха за цел да навредят на Спенсър, а не на Мелиса.