Sara Shepard - Познай кой се върна

Вторник сутринта, вместо да се занимава с упражненията си по пилатес в салона „Боди тоник“, Хана лежеше по гръб на леглото си, а две сестри я почистваха с мокра гъба. След като си тръгнаха, нейният лекар, Д-р Гайст, нахлу в стаята и светна лампата.

— Загаси я! — настоя Хана с остър глас, като закри очите си с ръце.

Д-р Гайст я остави да свети. Хана беше помолила да й назначат друг лекар — щом ще прекарва цялото си време тук, не може ли поне да има лекар, който да е малко по-готин? — но изглежда, че никой в тази болница не я слушаше.

Хана се плъзна надолу под завивките и се огледа в малкото си огледалце „Шанел“. Да, ужасяващото й лице все още беше там, заедно с шевовете на брадичката, тъмните кръгове под очите, подутата лилава горка устна и ужасните синини по ключицата й — щяха да минат векове, преди отново да може да облече блуза с изрязано деколте. Тя въздъхна и затвори огледалцето. Нямаше търпение да замине за Бил бийч и да поправи всички поражения.

Д-р Гайст провери жизнените показатели на Хана на компютъра, който имаше вид на сглобяван през шейсетте.

— Възстановяваш се много добре. Сега, след като отокът ти спадна, не се забелязват никакви мозъчни наранявания. Вътрешните ти органи изглеждат в добро състояние. Това е истинско чудо.

— Ха! — промърмори Хана.

— Наистина е чудо. — Бащата на Хана се намърда вътре и застана зад Д-р Гайст. — Поболяхме се от притеснение, Хана. Направо ми става лошо като си помисля какво ти е причинил този тип. И че все още обикаля безнаказано.

Хана го стрелна с поглед. Баща й беше облечен със сив костюм и лъснати черни половинки. През изминалите дванайсет часа след събуждането й той бе проявявал изключително търпение и изпълняваше и най-дребните прищевки на Хана… а Хана имаше много прищевки. Първо поиска да я преместят в отделна стая — последното нещо, което би искала, бе да слуша как лелката от другата страна на завесата обяснява за проблемите с червата си и за предстоящата операция за подмяна на бедрената й кост. След това Хана накара баща си да й донесе портативен дивиди плейър и малко дивидита от близката видеотека. По платената кабелна телевизия в болницата вървяха само шест смотани канала. Тя умоляваше баща си да уговори сестрите да й дават повече обезболяващи и след като заяви, че матракът на болничното легло е абсолютно неудобен, го изнуди да отиде в близкия магазин за мебели и да й вземе дунапренен дюшек. Съдейки по гигантската чанта, която носеше в ръка, изглежда, че пазаруването му е било успешно.

Д-р Гайст пусна медицинския картон на Хана в джобчето на леглото й.

— Може би след още няколко дни ще те изпишем. Имаш ли някакви въпроси?

— Да — каза Хана с дрезгав глас. Гърлото й все още дращеше от тръбата за кислород, която й бяха пъхнали след катастрофата. Тя посочи към иглата на системата, забита в ръката й. — Колко калории ми дава това нещо? — Тя напипваше изпъкналите си ребра, което означаваше, че е отслабнала в болницата — бонус! — но просто искаше да бъде сигурна.

Д-р Гайст й хвърли един налудничав поглед, може би той също си мечтаеше да може да си избира пациентите.

— В него има антибиотици и разни неща, които да те хидратират — бързо се намеси баща й. Той потупа Хана по ръката. — Те ще те накарат да се чувстваш много по-добре.

Когато двамата тръгнаха да излизат, Д-р Гайст отново загаси лампата.

За момент Хана остана вторачена във вратата на стаята, след което отново се отпусна в леглото си. Единственото нещо, което можеше да я накара да се чувства по-добре в този момент, бе един шестчасов масаж от някой готин, гол до кръста италиански манекен. А, да, и една чисто нова физиономия.

Тя не можеше да повярва, че това се случва точно с нея. Продължаваше да се чуди дали пък, след като отново заспи, няма да се събуди в собственото си легло, застлано с луксозни копринени чаршафи, красива както преди, готова да се впусне в поредния пазарен ден с Мона. Че кой бива блъснат от кола? Тя дори не се бе озовала в болницата заради някаква по-престижна причина, като например отвличане или трагедията с цунамито в Тайланд, която беше преживяла Петра Немцова.

Но имаше нещо, което я плашеше много повече — нещо, за което тя не искаше дори да си помисли, — и това бе, че цялата предишна нощ представляваше просто една огромна черна дупка в паметта й. Тя дори не можеше да си спомни купона на Мона.

Точно в този миг на вратата се появиха две познати фигури, облечени със сини сака. Когато видяха, че Хана е будна, Ариа и Спенсър се втурнаха бързо към нея с разтревожени лица.

— Какво?! — изстреля Хана, докато приглаждаше дългата си кестенява коса, която току-що беше напръскала с пяна „Бъмбъл & Бъмбъл“. — Ариа, ще трябва да се постараеш повече, за да заприличаш на Флорънс Найтингейл. Шон е много по-добър в това.

Хана все още се тормозеше от мисълта, че бившето й гадже Шон Ейкърд беше скъсало с нея, за да бъде с Ариа. Днес косата на Ариа висеше на фитили край лицето й, а под униформеното си училищно сако беше облякла рокля на бели и червени карета. Приличаше на кръстоска между странната барабанистка на групата „Уайт Страйпс“ и покривка за маса. Освен това нима не знаеше, че ако Епълтън я хване, че не носи униформената си пола, веднага ще я изпрати да се преоблече?

— Двамата с Шон скъсахме — измърмори Ариа.

Хана повдигна вежди заинтригувано.

— О, наистина ли. И защо така?

Ариа седна на малкия оранжев пластмасов стол до леглото на Хана.

— Това сега няма значение. В момента важното… си ти. — Очите й се напълниха със сълзи. — Ще ми се да бяхме стигнали по-рано на паркинга. Непрекъснато мисля за това. Можехме да спрем онази кола по някакъв начин. Можехме да те дръпнем от пътя й.

Хана я изгледа и усети как гърлото й се свива.

— Ти си била там!

Ариа кимна и се обърна към Спенсър.

— Всички бяхме там. Също и Емили. Ти искаше да се срещнем.

Пулсът на Хана се ускори.

— Така ли?

Ариа се наведе към нея. Дъхът й миришеше на ментова дъвка „Орбит“, която Хана ненавиждаше.

— Каза ни, че знаеш кой е А.

— Какво? — прошепна Хана.

— Не си ли спомняш? — извика Спенсър. — Хана, виж кой те блъсна! — Тя измъкна своя сайдкик от джоба си и изкара едно текстово съобщение на екрана. — Погледни!

Хана се вторачи в екрана.

— А. ни изпрати това веднага, след като колата те блъсна — прошепна Спенсър.

Хана примигна зашеметена. Съзнанието й беше като една голяма, дълбока чанта „Гучи“, и ако Хана бръкнеше до дъното й, може би щеше да открие спомена, който й трябваше.

— А. се е опитал да ме убие? — Стомахът й започна да се бунтува. Цял ден дълбоко в себе си тя таеше ужасното чувство, че това не е бил обикновен инцидент. Но се бе опитала да го потисне, като си казваше, че това са глупости.

— Може би А. е разговарял с теб? — опита се да отгатне Спенсър. — Или пък ти си го видяла да прави нещо. Можеш ли да си спомниш? Притесняваме се, че ако не си спомниш кой е А., той може… — Тя преглътна с усилие и отстъпи назад.

— … Отново да нанесе удар — прошепна Ариа.

Хана потрепери и се обля в студена пот.

— По-по-последното нещо, което си спомням, беше нощта преди купона на Мона — заекна тя. — В следващия момент седяхме в задния двор на Али. Бяхме отново в седми клас. Беше денят преди изчезването на Али и ние разговаряхме за нашето парти с преспиване в хамбара. Спомняте ли си?

Спенсър примигна.

— Ами… да. Така мисля.

— Непрекъснато се опитвах да предупредя Али, че ще умре на следващия ден — обясни Хана с все по-високо издигащ се глас. — Но Али не ми обръщаше никакво внимание. След това ме погледна и каза, че не трябвало да правя голям въпрос от това. Каза ми, че всичко е наред.

Спенсър и Ариа се спогледаха.

— Хана, било е сън — меко каза Ариа.

— Ами да, това е ясно. — Хана завъртя очи. — Просто ви разказвам. Сякаш Али беше там. — Тя посочи към розовия балон с надпис „ОЗДРАВЯВАЙ ПО-СКОРО“, който лежеше на края на леглото и. Той представляваше човече с кръгло лице и разгъващи се ръце и крака, което можеше да се движи само.

Преди някоя от приятелките на Хана да успее да каже нещо, един силен глас ги прекъсна.

— Къде е най-сексапилният пациент на тази болница?

На вратата стоеше Мона с протегнати ръце. Тя също бе облечена с униформено сако и пола на „Роузууд дей“ и невероятни обувки „Марк Джейкъбс“, които Хана не беше виждала. Мона подозрително погледна към Ариа и Спенсър, след което стовари една купчина списания „Воуг“, „Ел“, „Лъки“ и „10 Ес Уикли“ на нощното шкафче.

— За теб, Хана. С Линдзи Лоън се случиха доста неща, които двете с теб трябва да обсъдим.

— Толкова те обичам! — извика Хана, като се опитваше да превключи на друга вълна. Не можеше да мисли за тази работа с А. Просто не можеше. Тя се успокои, щом разбра, че предишния ден не е халюцинирала, когато е видяла Мона, надвесена над леглото й. През последната седмица нещата между тях не вървяха много добре, но последният спомен на Хана бе, че получава по пощата роклята за купона на Мона. Това, очевидно, беше жест на помирение, но странно, че не си спомняше нищо от помирителния разговор с нея — обикновено, когато Хана и Мона се сдобряваха, те си правеха подаръци, като нов калъф за айпод или чифт ръкавици от ярешка кожа.