Асансьорът не работеше и Ариа се изкачи по студените сиви циментени стълби до втория етаж. Тя откри стаята, в която се провеждаше курсът по Безцелно изкуство и с изненада установи, че вътре е тъмно и тихо. Пред прозореца в дъното на стаята потрепна една нащърбена сянка и когато очите на Ариа привикнаха към тъмнината, тя установи, че стаята е пълна с хора.

— Заповядай — чу се пресипнал женски глас.

Ариа опипом се придвижи навътре. Старата сграда скърцаше и стенеше. Някой до нея миришеше на мента и чесън. Друг лъхаше на цигари. Тя чу сподавен смях.

— Мисля, че вече се събрахме всички — чу се отново гласът. — Казвам се Сабрина. Добре дошли на курса по Безцелно изкуство. Сигурно всички се чудите защо стоим тук на угасени лампи. Изкуството е свързано с виждането, нали? Е, познайте — всъщност не съвсем. Изкуството е свързано и с докосването и помирисването… и определено с усещането. Но най-вече с отпускането. С изхвърлянето през прозореца на всичко, което досега сте приемали за истина. С пълното и безусловно приемане на непредсказуемостта на живота, отхвърлянето на всякакви ограничения и започването отначало.

Ариа потисна една прозявка. Сабрина имаше бавен и приспивен глас, който я караше да се свие и да затвори очи.

— Светлините са изгасени заради едно малко упражнение — продължи Сабрина. — Ние всички създаваме в съзнанието си образи на околните, базирани върху някои елементарни следи. Като начина, по който звучи нечий глас, например. Или музиката, която харесва. Нещата, които знаете за нечие минало, може би. Но понякога преценките ни са погрешни; всъщност са доста неверни.

Преди години Ариа и Али посещаваха заедно съботните арт — курсове. Ако сега Али беше с нея, щеше да завърти очи и да каже, че Сабрина сигурно има пърхот в косата и космати подмишници. Но Ариа реши, че в думите на Сабрина, има смисъл — особено по отношение на Али. Напоследък се оказваше, че всичко, което Ариа мислеше, че знае за Али, е невярно. Ариа никога не би помислила, че Али има тайна връзка с гаджето на сестрата на най-добрата си приятелка, въпреки че това определено обясняваше странното й държание в дните преди да изчезне. През онези последни няколко месеца имаше периоди, в които Али напълно изчезваше. Казваше, че излиза извън града с родителите си — което най-вероятно означаваше, че е с Иън. Или пък веднъж, когато Ариа отиде с колелото си до къщата на Али, за да я изненада, тя я откри да седи на един от големите речни камъни в задния им двор и да шепне нещо в телефона си.

— Ще се видим през уикенда, нали? — казваше Али. — Тогава ще поговорим за това.

Когато Ариа я извика, Али се извърна сепнато.

— С кого говориш? — невинно я попита Ариа. Али рязко затвори телефона си и присви очи. Замисли се върху думите си и после каза:

— Онова момиче, с което се целуваше баща ти… На бас, че е някоя пощуряла колежанка, която се мята на врата на всички момчета. Искам да кажа, че се иска доста кураж да ходиш с учителя си.

Ариа се извърна огорчена. Али беше с нея в онзи ден, когато тя видя Байрън да се целува с Мередит, и не го беше забравила. Ариа подкара колелото си и чак когато преполови пътя към дома, се сети, че Али така и не беше отговорила на въпроса й.

— И така, ето какво искам да направите — каза Сабрина силно, като прекъсна спомените на Ариа. — Намерете човека, който се намира най-близко до вас и стиснете ръцете му. Опитайте се да си представите как изглежда вашият съсед на основата на това, което усещат ръцете ви. След това ще светнем лампите и ще скицирате образа, който виждате в съзнанието си.

Ариа непохватно започна да опипва наоколо в тъмнината. Някой хвана ръката й за китката и докосна дланта й.

— Какво лице си представяте, когато докосвате този човек? — попита Сабрина.

Ариа затвори очи, опитвайки се да мисли. Ръката беше малка, студена и суха. В съзнанието й започна да се оформя лице. Първо изрязаните скули, след това ясните сини очи. Дълга, руса коса, очертани розови устни.

Стомахът на Ариа се сви. Тя си мислеше за Али.

— Сега се обърнете с гръб към партньора си — инструктира ги Сабрина. — Извадете скицниците си, а аз ще светна лампите. Не поглеждайте към партньора си. Искам да скицирате точно онова, което сте видели в съзнанието си, след което ще проверим до каква степен то се доближава до действителността.

Очите на Ариа я заболяха от ярката светлина на лампите и тя с треперещи ръце отвори скицника си. После колебливо прокара молив по хартията, но колкото и да се опитваше, не можа да не нарисува лицето на Али. Когато отстъпи назад, усети буца в гърлото си. По устните на Али се четеше намек за усмивка, а в очите и блестеше дяволит пламък.

— Много добре — каза Сабрина, която изглеждаше точно така, както звучеше гласът й — с дълга, сплъстена кестенява коса; големи гърди; плосък стомах и тънки, пилешки крака. Тя се премести към партньора на Ариа.

— Това вече е красиво — измърмори тя. Ариа усети раздразнение. Защо нейната рисунка не беше красива? Да не би някой да рисува по-добре от нея? Това е невъзможно.

— Времето свърши — извика Сабрина. — Обърнете се и покажете резултата на партньора си.

Ариа бавно се обърна, като насочи ревнив поглед към предполагаемо красивата скица на партньора й. И всъщност… тя наистина беше красива. Рисунката изобщо не приличаше на Ариа, но човекът бе предаден много по-добре, отколкото Ариа бе успявала да го направи някога. Очите на Ариа се плъзнаха по лицето на момичето до нея. То бе облечено с удобна тениска „Напет Лепор“. Косата й беше тъмна и буйна, и се спускаше като водопад по раменете. Имаше кадифена кожа без никакви недостатъци. Изведнъж Ариа видя познатото чипо после. И огромните очила „Гучи“. В краката на момичето спеше куче, облечено със син брезентен потник. Тялото на Ариа се вкочани.

— Не мога да видя как си ме нарисувала — каза партньорката й с мек, сладък глас. Тя посочи обяснително към своето куче-водач. — Но съм сигурна, че е страхотно.

Ариа усети как устата й пресъхва. Нейна партньорка беше Джена Кавана.

11.

Добре дошла… така да се каже

След дълъг период от нещо, наподобяващо блуждаене сред звездите, Хана внезапно се озова отново пред ярката светлина. Още веднъж седеше на задната веранда на Али. Отново усещаше, че ще се пръсне в плътно прилепналите си тениска и дънки.

— Ще направим нашето парти с преспиване в хамбара на Мелиса! — тъкмо казваше Спенсър.

— Чудесно — ухили се Али. Хана отстъпи назад. Може би бе осъдена да преживява отново и отново този ден, също като главния герой в онзи стар филм „Денят на мармота“.

Може би Хана беше вързана за този момент, докато не оправи нещата и не убеди Али, че се намира в смъртоносна опасност. Но… Последния път, когато Хана се бе озовала в този спомен, Али се беше обърнала към нея с думите, че всичко е наред. Но не беше наред! Нищо не беше наред.

— Али — рече Хана настоятелно. — Какво имаше предвид, като ми каза, че всичко е наред?

Али не й обърна никакво внимание. Тя наблюдаваше Мелиса, която прекосяваше съседния двор на семейство Хейстингс, преметнала през ръката си абитуриентската си тога.

— Хей, Мелиса! — извика Али. — Вълнуваш ли се за пътуването до Прага?

— На кого му пука за нея? — изкрещя Хана. — Отговори ми на въпроса!

— Да не би Хана… да говори? — се чу някакъв глас отдалеч. Хана вирна глава. Гласът не беше на никоя от старите й приятелки.

В другия двор Мелиса сложи ръка на хълбока си.

— Разбира се.

— Иън ще бъде ли с теб? — попита Али.

Хана хвана лицето на Али с две ръце.

— Иън няма никакво значение — каза натъртено тя. — Просто ме изслушай, Али!

— Кой е Иън? — Далечният глас звучеше така, сякаш идваше от другия край на някакъв много дълъг тунел. Гласът на Мона Вандерваал. Хана се огледа в двора на Али, но не видя Мона никъде.

Али се обърна към Хана и въздъхна раздразнено.

— Откажи се, Хана.

— Но ти се намираш в опасност — избоботи Хана.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — прошепна Али.

— Какво искаш да кажеш? — отчаяно извика Хана. Когато протегна ръка към Али, дланта й просто мина през ръката й, сякаш Али бе някакъв образ, прожектиран на екран.

— Кой е този кой! — отново се чу гласът на Мона. Очите на Хана се отвориха. Ярката, болезнена светлина едва не я ослепи. Тя лежеше по гръб на някакъв неудобен матрак. Край нея стояха няколко фигури — Мона, Лукас Бийти, майка й и баща й.

Баща й. Хана се опита да се намръщи, но лицевите й мускули ужасно я заболяха.

— Хана. — Брадичката на Мона затрепери. — О, Господи. Ти се… събуди.

— Добре ли си, скъпа? — попита майка й. — Можеш ли да говориш?

Хана погледна към ръцете си. Те поне бяха слаби и не приличаха на тлъсти джоланчета. След това видя системата, чиято игла бе забита в едната й ръка, и гипса на другата.

— Какво става тук? — изграчи тя, като се огледа. Сцената, която се разкри пред очите й, изглеждаше като нагласена. Мястото, където се намираше преди малко — задната веранда на Али, заедно със старите си приятелки, — й се струваше много по-реално. — Къде е Али? — попита тя.