— Помниш ли как ги правехме изпълнителни директорки? Моята беше шефка на фабрика за захарен памук, а твоята беше директорка на компания за гримове.

— Тази беше президент. — Мелиса измъкна една кукла, чиято тъмноруса коса беше грижливо подстригана до брадичката, точно като нейната.

— А тази имаше много гаджета. — Спенсър вдигна една красива кукла с дълга руса коса и сърцевидно личице.

Двете сестри въздъхнаха. Спенсър усети бучка в гърлото си. В онези години двете играеха заедно с часове. Понякога дори не искаха да ходят на плажа, а когато ставаше време за лягане, Спенсър винаги плачеше и молеше родителите си да й разрешат да спи в спалнята на Мелиса.

— Съжалявам за това със „Златата орхидея“ — изведнъж изтърси тя. — Ще ми се да не се беше случвало.

Мелиса вдигна красивата кукла, която Спенсър бе държала — онази с многото гаджета.

— Ще искат да отидеш и в Ню Йорк, нали знаеш. И да анализираш есето си пред няколко съдии. Трябва да познаваш материала много добре.

Спенсър здраво стисна Барбито-изпълнителна директорка за непропорционално тънкото кръстче. Дори родителите и да не я накажеха за преписаното есе, комитетът на „Златната орхидея“ със сигурност щеше да го направи.

Мелиса се отдалечи към дъното на стаята.

— Но ти ще се справиш. Най-вероятно ще спечелиш. И знаеш много добре, че ако успееш, мама и татко ще ти подарят нещо невероятно.

Спенсър примигна.

— И ти няма да имаш нищо против? Въпреки това, че съм използвала… твоето есе?

Мелиса сви рамене.

— Вече го преглътнах.

Тя замълча за момент, след което се пресегна към високия шкаф, който Спенсър не беше забелязала досега. В ръката й се появи голяма бутилка с водка „Сива гъска“. Тя я разклати, бистрата течност се разплиска в стъкления съд.

— Искаш ли?

— Р-разбира се — заекна Спенсър.

Мелиса се приближи до шкафчето над малкия хладилник в стаята и измъкна оттам две чаши от миниатюрния сервиз за чай от китайски порцелан. Като използваше само здравата си ръка, Мелиса несръчно наля водка в двете чашки. С носталгична усмивка тя подаде на Спенсър любимата й светлосиня чаена чаша — Спенсър обичаше да се преструва, че припада, ако се наложеше да пие от друга. Беше изненадана, че Мелиса си спомня това.

Спенсър отпи от чашата и усети как водката прогаря гърлото й.

— Откъде знаеше, че тук има бутилка?

— Двамата с Иън я скрихме още преди години, през Седмицата на горните класове — обясни Мелиса. Тя седна в детското столче, боядисано в лилави и розови райета, коленете й почти опряха в брадичката. — Ченгетата дебнеха навсякъде по пътищата и двамата толкова се страхувахме да я носим с нас, затова решихме да я скрием тук. Смятахме да се върнем по-късно за нея… само че не го направихме.

Лицето на Мелиса придоби отсъстващо изражение. Двамата с Иън бяха скъсали неочаквано, скоро след Седмицата на горните класове — в същото лято, когато Али изчезна. Тогава Мелиса се представи като свръх трудолюбива, работеше на две места по часово и доброволно помагаше в музея „Брендиуайн ривър“. Въпреки че никога нямаше да си го признае, Спенсър подозираше, че тя се бе опитвала да ангажира съзнанието си, за да не мисли за скъсването с Иън и колко я е заболяло от това. Дали заради тъжното изражение на лицето й, или просто защото беше казала на Спенсър, че сигурно ще спечели „Златната орхидея“, но Спенсър изведнъж изпита желание да й каже истината.

— Трябва да ти кажа нещо — прокашля се тя. — В седми клас целунах Иън, докато двамата бяхте гаджета. — Тя тежко преглътна. — Беше само една целувка, нищо друго не съм искала, кълна се. — Сега, след като си го призна, Спенсър просто не можеше да се спре. — Нямаше нищо общо с онова, което беше между Иън и Али.

— Онова между Иън и Али — повтори Мелиса, като гледаше надолу към Барбито, което държеше в ръка.

— Да. — Спенсър усещаше стомаха си като вулкан, който се готвеше да изригне. — Али ми каза, точно преди да изчезне, но сигурно съм го блокирала в съзнанието си.

Мелиса започна да разресва косата на русото Барби, като устните й леко започнаха да треперят.

— Била съм блокирала и някои други неща — продължи Спенсър с треперещ глас, като се чувстваше леко напрегната. — Онази нощ Али наистина ме ядоса — каза, че съм харесвала Иън, че съм се опитвала да й го открадна. Сякаш наистина искаше да ме ядоса. И тогава аз я блъснах. Не съм искала да я нараня, но се страхувам, че…

Спенсър покри лицето си с ръце. Докато разказваше на Мелиса, представата за случилото се отново изникна в съзнанието й. Дъждовните червеи, които се бяха появили след дъжда от предишната нощ, се гърчеха по пътеката. Презрамката на розовия сутиен на Али се свлече по рамото й, пръстенът на палеца й проблесна на лунната светлина. Това беше истина. Беше се случило.

Мелиса остави Барбито в скута си и отпи от водката.

— Всъщност знам, че Иън те е целунал. Знам и това, че Иън и Али са били заедно.

Спенсър зяпна изненадано.

— Иън ти е казал?

Мелиса сви рамене.

— Предположих. Иън не може добре да пази в тайна подобни неща. Не и от мен.

Спенсър погледна към сестра си и усети как по гърба й пробягва тръпка. Гласът на Мелиса бе монотонен, сякаш се опитваше да потисне своя кикот. След това Мелиса вдигна поглед към нея и я погледна в очите. Тя се усмихна широко, странно.

— А относно това, че се притесняваш да не си убила Али, не мисля, че си способна на такова нещо.

— Ти… наистина ли!

Мелиса бавно поклати глава и после накара куклата в скута й да направи същото.

— За да убие, човек трябва да е уникален, а ти не си.

Тя вдигна чашата си с водка и я пресуши. След това, със здравата си ръка, Мелиса вдигна куклата за врата и й отчупи главата. Вдигна я и я подаде на Спенсър с широко отворени очи.

— Изобщо не си такава.

Главата на куклата идеално пасна на ямичката в дланта на Спенсър, устните й бяха накъдрени във флиртуваща усмивка, очите й бяха сапфирено сини. Спенсър усети, че й се повдига. Досега не беше забелязала, но куклата ужасно приличаше на… Али.

8.

Нима в чакалнята на болницата не говорят само за това?

Понеделник сутринта, вместо след биенето на звънеца да се втурне веднага към часа по английски, Ариа хукна към изхода на училището „Роузууд дей“. Беше получила есемес от Лукас. Ариа, щом можеш, ела в болницата, пишеше в него. Най-после започнаха да пускат хора при Хана.

Тя бе толкова завладяна от тази мисъл, че не видя брат си Майк, докато той не застана пред нея. Беше облякъл тениската си с щампа на Плейбой под униформеното сако на „Роузууд дей“ и носеше гривната си на състезател по лакрос. На нея беше гравиран неговият отборен псевдоним, който, по незнайни причини, беше Бивол. Ариа не посмя да попита защо — това сигурно беше някаква тяхна си шега за пениса му или нещо такова. С всеки изминал ден отборът по лакрос се превръщаше все повече в нещо като университетско братство.

— Здрасти — каза леко объркано Ариа. — Как си?

Ръцете на Майк изглеждаха като заварени за хълбоците му. Подигравателната усмивка на лицето му показваше, че не е склонен да разменя учтивости.

— Чух, че вече живееш при татко.

— Като последно убежище — бързо каза Ариа. — Двамата с Шон скъсахме.

Майк присви сините си очи.

— Знам, и това разбрах.

Ариа отстъпи назад изненадана. Майк не знаеше за Езра, нали?

— Просто исках да ти кажа, че двамата с татко се заслужавате един друг — изстреля Майк, като рязко се извъртя и едва не се сблъска с едно момиче в униформа на мажоретка. — До после.

— Майк, почакай! — извика Ариа. — Всичко ще се оправи, обещавам!

Но той просто продължи да върви. Предишната седмица Майк бе разбрал, че цели три години Ариа е знаела за връзката на баща му. Външно се държеше твърдо и приемаше хладнокръвно раздялата на родителите си. Играеше лакрос, подхвърляше мръснишки коментари към момичетата и се опитваше да се държи хулигански, като съотборниците си, по коридорите. Но Майк беше като песен на Бьорк весел и забавен на повърхността, но врящ и кипящ от противоречия и болка. Не можеше да си представи какво би си помислил Майк, когато разбере, че Байрън и Мередит се канят да се женят.

Тя въздъхна тежко и продължи да крачи към изхода. Изведнъж забеляза някаква фигура, облечена с костюм в три части, която се взираше в нея от другия край на коридора.

— Отивате ли някъде, госпожице Монтгомъри? — попита директорът Епълтън.

Ариа примигна и лицето й пламна. Не беше виждала Епълтън откакто Шон беше разказал на целия персонал в „Роузууд дей“ за Езра. Но Епълтън всъщност не изглеждаше ядосан — а по-скоро… нервен. Сякаш Ариа бе някой, с когото трябва да се държи много, много деликатно. Тя се опита да скрие усмивката си. Сигурно на Епълтън и се искаше Ариа да ползва жалба срещу Езра или въобще да споменава за случилото се. Това би привлякло нежелано внимание към училището, а „Роузууд дей“ не можеше да си позволи това.

Ариа се обърна към него, изпълнена със самочувствие.