Sara Shepard - Познай кой се върна

Неделя вечерта Спенсър се полюшваше в хамака на верандата във вилата на баба си. Докато гледаше как поредния секси мускулест сърфист яхва вълната пред манастира, който се намираше точно в края на пътя, заобикалящ плажа, една сянка падна върху нея.

— Двамата с баща ти отиваме за малко до яхтклуба — каза майка й, изтривайки ръце в бежовите си ленени панталони.

— Аха. — Спенсър се опита да се измъкне от хамака, без да заплете крака в дупките на мрежата. Яхтклубът на Стоун Харбър се помещаваше в една стара колиба, която леко намирисваше на саламура, оставена в мухлясало мазе. Спенсър подозираше, че родителите й ходят там само защото посещението беше разрешено единствено за членове. — Може ли да дойда с вас?

Майка й я хвана за ръката.

— Двете с Мелиса оставате тук.

Вятърът, който я блъсна в лицето, донесе миризмата на риба и восък за полиране на сърфове. Спенсър се опита да погледне на ситуацията от позицията на майка си — сигурно беше много гадно да виждаш как двете ти деца воюват толкова кръвожадно. Но на нея й се искаше майка й да може да погледне и от нейната гледна точка. Мелиса беше свръх злобна кучка и Спенсър нямаше желание да говори с нея до края на живота си.

— Хубаво — каза Спенсър с патос. Тя дръпна стъклената плъзгаща се врата и влезе в голямата семейна стая. Въпреки че къщата на баба Нана Хейстингс имаше осем спални, седем бани, частна пътека към плажа, луксозен салон за игра, домашен театър, свръхмодерно обзаведена кухня и скъпи мебели от горе до долу, семейството на Спенсър винаги я бе наричало с любов „колибката“. Може би защото имението на баба й в Лонгбоут Кий, Флорида, имаше фрески по стените, мраморни подове, три тенис корта и винен склад с грижливо контролирана температура.

Спенсър надменно подмина Мелиса, която се излежаваше в един от кожените шезлонги и мърмореше нещо по телефона си. Сигурно разговаряше с Иън Томас.

— Ще си бъда в стаята — викна театрално Спенсър към долния етаж. — Лека нощ на всички.

Тя скочи в пружиненото си легло, доволна да види, че спалнята й изглежда по същия начин, както я беше оставила пет години по-рано. Алисън беше с нея последния път, когато бе идвала тук, и двете прекараха часове в зяпане на сърфистите през античния махагонов телескоп на дядо Хейстингс, който бе монтиран на горната тераса. Беше ранна есен, Али и Спенсър тъкмо бяха започнали седми клас. Отношенията им бяха съвсем нормални — явно Али още не беше започнала да се среща с Иън.

Спенсър потрепери. Али се беше срещала с Иън. Дали А. знаеше за това? Дали А. знаеше и за спора на Спенсър с Али в нощта, когато тя изчезна — дали всъщност А. не е бил там? На Спенсър й се искаше да може да каже на полицията за А., но той изглеждаше недосегаем. Тя се огледа колебливо, внезапно изпълнена със страх. Слънцето се беше скрило зад клоните на дърветата и стаята бе изпълнена със зловеща светлина.

Телефонът й иззвъня и Спенсър подскочи. Измъкна го от джоба на туниката си и погледна към изписания номер. Не го разпозна, приближи телефона до ухото си и колебливо каза „ало“.

— Спенсър? — чу се гладък и жизнерадостен момичешки глас. — Обажда се Мона Вандерваал.

— О! — Спенсър се изправи толкова бързо в леглото си, че й се зави свят. Имаше само една причина Мона да й се обажда. — Хана… Добре ли е?

— Ами… не. — Гласът на Мона звучеше изненадано. — Не знаеше ли? Тя е в кома. Аз съм в болницата.

— О, Господи! — прошепна Спенсър. — Дали ще се оправи?

— Лекарите все още не знаят. — Гласът на Мона потрепери. — Може и да не се събуди.

Спенсър започна да обикаля из стаята.

— Аз съм в Ню Джърси в момента, с родителите ми, но ще се върна утре сутринта, така че…

— Не се обаждам, за да те карам да се чувстваш виновна — прекъсна я Мона. После въздъхна. — Съжалявам, в стрес съм. Обаждам ти се, защото разбрах, че си добра в организирането на разни събития.

В стаята беше студено и миришеше на мокър пясък. Спенсър докосна ръба на огромната раковина, която лежеше върху бюрото й.

— Ами да, така е.

— Добре — каза Мона. — Искам да организирам нощно бдение на свещи за Хана. Мисля, че ще е страхотно да съберем всички, нали се сещаш, да се помолят за Хана.

— Звучи страхотно — меко каза Спенсър. — Баща ми тъкмо разказваше за някакво парти, на което бил преди две седмици, в една великолепна тента на Петнайсета улица. Може би ще успея да уредя да го направим там.

— Идеално. Да го планираме за петък — така ще имаме пет дни, за да подготвим всичко.

— Нека бъде петък. — След като Мона каза, че ще напише поканите, ако Спенсър уреди терена и кетъринга, разговорът приключи. Спенсър отново седна в леглото, загледана в дантелената му покривка. Хана може да умре? Спенсър си представи Хана, лежаща самотна и в безсъзнание в болничната стая. Гърлото й се сви, пресъхнало.

Туп… туп… туп…

Вятърът утихна, дори океанът замлъкна. Спенсър наостри уши. Имаше ли някой навън?

Туп… туп… туп…

Тя бързо се изправи в леглото.

— Кой е там?

През прозореца се виждаше пясъкът. Слънцето бе залязло толкова бързо и единственото, което различи сега, бе дървеният пост на спасителите, издигащ се в далечината. Тя се промъкна в коридора. Празен. Изтича в една от спалните за гости и надникна под входната врата. Никой.

Спенсър разтърка очите си. Успокой се, каза си тя. А. не е тук. Препъвайки се, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите, като едва не прегази една купчина плажни кърпи. Мелиса все още лежеше на шезлонга и държеше със здравата си ръка „Архитектурен дайджест“. Другата, със счупената китка, почиваше върху кадифена възглавничка.

— Мелиса — каза Спенсър, като дишаше тежко. — Мисля, че отвън има някой.

Сестра й се обърна към нея с измъчено лице.

— А?

Туп… туп… туп…

— Слушай! — Спенсър посочи към вратата. — Не чуваш ли това?

Мелиса се изправи намръщена.

— Чувам нещо. — Тя погледна разтревожено към Спенсър. — Да отидем в стаята за игра. Оттам има добър изглед към целия двор.

Двете сестри провериха по два пъти дали всички врати са заключени, преди да изтичат по стълбите на втория етаж, където се намираше едната зала за игра. Въздухът в стаята бе застоял и прашен, а стаята изглеждаше така, сякаш по-малките Мелиса и Спенсър току-що бяха изтичали долу за вечеря и щяха да се върнат всеки момент, за да си довършат играта. Селцето, което те двете бяха строили цели три седмици от конструктор Лего, още беше там. Както и комплектът „Направи си сам бижу“ — по цялата маса бяха разпилени мъниста и клипсове. Дупките за домашния мини-голф още бяха разставени из стаята, а огромният скрин с кукли зееше отворен.

Мелиса първа стигна до прозореца. Тя дръпна пердето с щампована лодка и се взря в предния двор, който бе декориран с морски камъчета и тропически цветя. Розовият й гипс издаде кух звук, когато се удари в рамката на прозореца.

— Никого не виждам.

— Вече огледах отпред. Може да е някъде отстрани.

Внезапно чуха звука отново. Туп… туп. Постепенно се засилваше. Спенсър хвана Мелиса за ръката. И двете се втренчиха през прозореца.

Изведнъж един улук зад ъгъла на къщата леко издрънча и най-после нещо се появи. Беше една чайка. Птицата някак се беше заклещила в тръбата; тупкащите звуци най-вероятно бяха причинени от крилата и клюна й, докато се беше опитвала да се освободи. Чайката се отдалечи с клатушкане, като отръскваше перата си.

Спенсър се отпусна върху люлеещото се дървено конче. В първия момент Мелиса изглеждаше ядосана, но след миг ъглите на устните й се повдигнаха. Тя започна да се смее.

Спенсър също се разсмя.

— Глупава птица.

— Да. — Мелиса въздъхна с облекчение. Тя огледа стаята, първо конструктора Лего, след това шестте малки маски на понита, наредени върху масата в далечния ъгъл. Посочи ги с пръст.

— Помниш ли как ги използвахме, за да се правим на магаренца?

— Да. — Госпожа Хейстингс им даваше всичките си гримове и червила, и те прекарваха часове в рисуване на огнени очи и големи устни на понитата.

— Ти им слагаше сенки на ноздрите — подразни я Мелиса.

Спенсър се изхили, потупвайки синьо-лилавата грива на едно розово пони.

— Исках носовете им да бъдат толкова красиви, колкото и останалата част от лицето им.

— Ами тези помниш ли ги? — Мелиса се приближи до големия скрин и надникна вътре. — Не мога да повярвам, че сме имали толкова много кукли.

Вътре не само имаше повече от сто кукли, от Барбита до немски антики, които най-вероятно не би трябвало да се подхвърлят в скрина с детски играчки, както и тонове облекла, обувки, чанти, коли, коне и кучета. Спенсър измъкна едно Барби, облечено със строг син блейзър и права пола.