Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Сега всеки амулет е завързан към дървото на дълга тъмна нишка, и когато ги хвърлям във водата, докъдето стигнат, чувам три плясъка, сякаш сьомга е скочила да налапа муха, и те изчезват, а нишките стават невидими.

Оставам там за миг, загледана в движещата се вода.

— Елизабет — казвам тихо на реката. — Кажи ми какво ще стане с Елизабет, моята дъщеря.

На вечеря същата вечер съпругът ми казва, че кралят събира войници за нова битка. Ще потегли на север.

— Нали няма да се наложи да заминеш? — питам, внезапно разтревожена. — Или пък Антъни?

— Ще трябва да изпратим хора, но, честно казано, скъпа, не мисля, че особено много биха искали да ни видят в редиците си.

Антъни се подсмихва печално.

— Като Лъвлейс — казва той, а баща му се засмива.

— Като Тролъп.

— Трябва да помоля крал Едуард да обърне внимание на въпроса с вдовишкото ми наследство — отбелязва Елизабет. — Защото моите момчета със сигурност няма да получат нищо, освен ако не успея да намеря някой, който да накара лейди Грей да спази обещанието си към мен.

— Издебни го, когато минава оттук на кон — предлага Антъни. — Падни на колене пред него.

— Дъщеря ми няма да направи такова нещо — заявява съпругът ми. — А ние можем да се грижим за теб тук, докато постигнеш съгласие с лейди Грей.

Елизабет благоразумно си замълчава, но на другия ден я виждам как измива косите на синовете си и ги облича в неделните им дрехи, и не казвам нищо. Плисвам малко приготвен от самата мен парфюм върху воала на диадемата ѝ, но не ѝ давам нито ябълков цвят, нито ябълка. Вярвам, че на света няма мъж, който може да мине покрай дъщеря ми, без да спре и да я попита за името ѝ. Тя облича скромната си сива рокля, излиза от къщата, хванала здраво синовете си за ръце, и се отправя надолу по пътеката, която излиза на пътя от Лондон, по който кралят със сигурност ще мине с отряда си.

Проследявам я как тръгва — хубава млада жена в този топъл пролетен ден — и ми се струва като сън да я видя, пристъпваща леко надолу по пътеката между живите плетове, по които разцъфват белите рози. Тя потегля към бъдещето си, за да поиска своето, макар че аз все още не зная какво ще е нейното бъдеще.

Отивам в помещението за дестилиране, и свалям малка стъкленица, запечатана здраво с навосъчена коркова запушалка. Това е любовна отвара, която приготвих за първата брачна нощ на Антъни. Занасям я в пивоварната, капвам три капки от нея в най-хубавия ни ейл, и го занасям в голямата зала, заедно с най-хубавите ни чаши, а после чакам тихо, докато светлината на пролетното слънце нахлува през разделените с вертикални колони криле на прозорците, а в дървото отвън пее кос.

Не се налага да чакам много дълго. Поглеждам надолу по пътя, и ето я Елизабет, която ту се усмихва, ту се смее, а до нея върви красивото момче, което за пръв път видях пред покоите на кралицата, когато то така вежливо сведе глава над ръката ми. Сега той е вече млад мъж и крал на Англия. Води едрия си боен кон, а високо на гърба на коня, вкопчени в седлото, със светнали от радост лица, седят моите двама внуци.

Отдръпвам се от прозореца и лично им отварям голямата врата на къщата. Виждам руменината на Елизабет и ведрата усмивка на младия крал, и си помислям, че сякаш наистина колелото на съдбата отново се завърта — възможно ли е? Възможно ли е подобно нещо?

Попаднах на образа на Жакета, когато работех по историята на нейната дъщеря, Елизабет Удвил, която сключва необикновения си таен брак с Едуард IV под надзора на майка си. Жакета е една от назованите свидетели на венчавката, заедно със свещеника, може би още двама души, и едно момче, което е пяло псалмите. След това пак тя урежда тайно младата двойка да прекарва заедно нощите от медения си месец.

Всъщност, възможно е да е направила и нещо повече. По-късно тя е обвинена, че е омагьосала младия крал, за да се ожени за дъщеря ѝ; а на процеса срещу нея, когато е обвинена в магьосничество, са представени оловни фигурки, свързани със златна тел, за които се твърди, че представлявали Едуард и Елизабет.

Това беше достатъчно да ме заинтригува! През целия си живот като историк съм изучавала жените, мястото им в обществото и борбата им за влияние. Колкото повече четях за Жакета, толкова повече тя ми заприличваше на една от онези личности, които особено обичам: личност, пренебрегвана или отхвърляна от традиционните исторически изследвания, която обаче може да бъде разкрита чрез сглобяване на съществуващите сведения.

Тя е водила необикновен живот, и то живот, който не е цялостно документиран никъде. Поради липсата на каквато и да е биография на Жакета, написах собствено есе и го публикувах с още двама историци — Дейвид Болдуин, който пише за Елизабет Удвил, и Майк Джоунс, който пише за Маргарет Боуфорт в The Women of the Cousins’ War: The Duchess, the Queen, and the King’s Mother (Simon & Schuster, 2011). Читателите, които искат да проследят историята зад моите романи, може би ще проявят интерес към този сборник.

Жакета се омъжва за херцога на Бедфорд и живее като първа дама на управляваната от англичаните Франция. Вторият ѝ брак е по любов: тя се омъжва за сър Ричард Удвил, среща неодобрение и е принудена да плати глоба за това, че е нарушила правилата за женитба за кралските сродници. Тя служи на Маргарет Анжуйска като една от нейните най-облагодетелствани придворни дами, и е до нея през по-голямата част от смутните години на Войните на розите — известни тогава като Войната на братовчедите. След поражението, претърпяно от силите на Ланкастър в ужасната битка при Тоутън, синът ѝ Антъни и съпругът ѝ Ричард се предават на победителя Едуард IV. Семейството вероятно би живяло спокойно и в мир под новото управление на Йорк, ако не е била красотата на овдовялата им дъщеря, страстната природа на младия крал, а кой знае — може би и магията на Жакета.

Семейството се сродява с краля и Жакета се възползва напълно от издигането си, като отново става първа дама на кралския двор. Тя живее достатъчно дълго, за да понесе удара от убийството на обичния си съпруг и на сина си, да подкрепи дъщеря си през поражението и укриването в свято убежище, и да стане свидетелка на триумфалното завръщане на зет си на трона. През по-голямата част от живота си Жакета е в самия център на важните събития. Често е участничка в тях.

За мен е загадка защо тя не е проучвана. Но тя принадлежи към онази голяма група жени, чийто живот често е бил пренебрегван от историците в полза на живота на изтъкнати мъже. Освен това този период е относително пренебрегван в сравнение с — да кажем — по-неотдавнашните времена или дори периода на Тюдорите. Очаквам, че повече историци ще работят по петнайсети век, и се надявам, че ще има още проучвания за жените в него, включително за Жакета.

Предполагам, че тя е била вдъхновена от семейната легенда за Мелузина, водната богиня, чиято история е красиво описана в Люксембургския музей като част от историята на графството. И до днес градските гидове посочват скалите, в които потънала банята на Мелузина, когато съпругът ѝ нарушил обещанието си и я проследил. Със сигурност легендата за Мелузина е използвана в изкуството и алхимията от този период, а Жакета е притежавала книга, която е разказвала историята на нейната прародителка-богиня. Смятам за много важно ние, съвременните читатели, да разберем, че религията, спиритизмът и магията са играли централна роля в наситения с фантазия живот на хората от Средновековието.

През историческите сведения преминава нишка, която свързва Жакета и дори Елизабет с магьосничеството, и аз съм я използвала като основа за някои исторически сцени. Използването на карти за игра за предсказване на бъдещето е било средновековна практика; ние бихме нарекли тези карти „таро“. Алхимията е била почитана като духовно и научно занятие, и Маргарет Анжуйска прибягва до помощта на алхимици, когато търси лек за болестта на съпруга си, която някои наистина приписват на магьосничество. Практикуването на билкарство и засаждането на билки според фазите на луната е било добре познато в повечето домакинства, а тревогата и страхът от магьосничеството се зараждат из цяла Европа от 1450 г. нататък. Историята на процеса и наказанието, понесено от Елинор Кобам, се основават на исторически сведения, тя е една от жертвите на лова на вещици.

Следва библиография, изброяваща книгите, които прочетох заради този роман, а читателите може би ще искат също и да посетят моя уебсайт www.PhilippaGregory.com за нови есета, исторически дебати, и отговори на въпроси за този и други романи в поредицата. Следващият роман ще бъде за дъщерите на Ричард Невил, граф Уорик, и аз вече се наслаждавам на проучването и се вълнувам при мисълта за писането на тази история.

Амт, Емили. Women’s Lives in Medieval Europe (New York, Rout ledge, 1993).

Барнхаус, Ребека. The Book of the Knight of the Tower: Manners for Young Medieval Women (Basingstoke, Palgrave Macmillan, 2006).

Брамли, Питър. The Wars of the Roses: A Field Guide & Companion (Stroud, Sutton Publishing, 2007).

Болдуин, Дейвид. Elizabeth Woodville: Mother of the Princes in the Tower (Stroud, Sutton Publishing, 2002).

Вайнберг, С. Карол. Caxton, Anthony Woodville and the Prologue to the „Morte D’Arthur, Studies in Philology“, 102: №1 (2005), 45-65.

Върджил, Полидор и Елис, Хенри. Three Books of Polydore Vergil’s English History: Comprising the Reigns of Henry VI, Edward IV and Richard III (Kessinger Publishing Legacy Reprint, 1971).

Годуин, Уилям. Lives of the Necromancers: or, An account of the most eminent persons in successive ages, who have claimed for themselves, or to whom has been imputed by others, the exercise of magical power (London, F. J. Mason, 1834).