Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Той излиза напред от една група мъже. Погледът ми в миг го обхожда от главата до краката, обхваща умореното му лице, мрачната му усмивка, невредимото му тяло. Той протяга ръце към мен и дланите и китките му, скъпоценните му длани и китки, са цели, не му липсва нито един пръст, ръцете му не са прерязани до кост. Стои изправен. Свалил е шлема си и по лицето му, макар посивяло от изтощение, няма белези.

— Добре ли си? — питам невярващо. — Синко? Добре ли си? Невредим ли премина през това?

Усмивката му е изгубила радостната си светлина.

— Невредим съм — казва. — Благодаря на Бога, който ме опази през цялото дълго денонощие. Какво правиш тук? Това е истински ад.

— Търся те — казвам. — И… Антъни, къде е баща ти?

— О! — възкликна той, когато осъзнава какво си мисля. — О, не се безпокой, майко. Той е добре. Не е ранен. Той просто… — Оглежда се. — Ето го.

Обръщам се и виждам пред себе си Ричард. Едва ли щях да го позная. Предницата на бронята му е вдлъбната над сърцето, лицето — почерняло от дим и кръв, но той върви към мен, както винаги върви към мен, сякаш нищо никога не може да ни раздели.

— Ричард — прошепвам.

— Любима — казва той дрезгаво.

— Невредим ли си?

— Винаги се връщам при теб.

Поемаме на запад, за да се махнем от пътя към Йорк, който е задръстен от мъже, които падат на колене и молят за вода, а от двете му страни лежат онези, които са се оттеглили да умрат. Яздим напряко през широката равнина на Йорк, докато намираме една ферма, където ни пускат да преспим в обора, да се измием в потока, и ни продават храна. Ядем селска храна: къс преварено овнешко с каша и моркови, и пием от техния слаб ейл.

След като се е нахранил и вече не изглежда толкова изтощен, питам, предпазливо, защото се боя от отговора му:

— Ричард, кралицата отива на север да се прегрупира, а после продължава към Шотландия да събере още войници, и казва, че после ще се върне. Какво ще правим ние?

Настъпва мълчание. Антъни и съпругът ми си разменят продължителен поглед, сякаш са се бояли от това, което предстои да кажат.

— Какво има? — Местя поглед от единия към другия. — Какво се е случило?

— За нас това е краят — обажда се Антъни. — Съжалявам, почитаема майко, предадох меча си. Заклех се във вярност на Йорк.

Зашеметена съм. Обръщам се към Ричард.

— Аз също — казва той. — Не желая да служа отново на кралицата, не и в такава армия, не и под такова командване. Но така или иначе ние загубихме на бойното поле, предадохме мечовете си и себе си. Мислех, че Едуард ще нареди да ни екзекутират, но… — Той се усмихва едва-едва. — Той беше милостив към нас. Отне ни мечовете, аз съм опозорен. Вече не съм рицар, съжалявам. Заклехме му се във вярност, и за нас всичко свърши. Не мога да вдигна оръжие срещу него. Бях победен, предадох меча си. Дадох клетва пред династията Йорк. Не мога да служа на Хенри или Маргарет: за мен сега те са престъпници.

Именно това, че ги назовава по име, ме потриса повече от всичко, дава ми да разбера, че всичко е свършило, и че всичко вече е различно.

— Хенри — повтарям, сякаш изричам името за пръв път. — Наричаш краля „Хенри“.

— Името на краля е Едуард — казва съпругът ми, сякаш повтаря заучен урок. — Крал Едуард.

Поклащам глава. Макар да съм яздила цял ден срещу прилива на ранените, не съм смятала нашата кауза за изгубена. Толкова отдавна съм с Маргарет, че мога да мисля само чрез образите на битките. Мислех, че сме изгубили още една битка, но че след тази ще има и друга. Сега, когато поглеждам изнуреното лице на съпруга си и хлътналите очи на сина си, казвам:

— Мислиш, че Хенри и Маргарет никога няма да завоюват отново трона?

Ричард ми показва празната си ножница, в която някога лежеше красиво гравираният му меч.

— Аз във всеки случай не мога да им помогна да се доберат до него — казва той. — Предадох меча си на новия крал. Дадох клетва.

— Вече не служим на рода Ланкастър?

Още не мога да повярвам.

Антъни кимва:

— Свършено е — казва той. — И имаме късмет, че се измъкнахме с глави на раменете си.

— Това е единственото, което има значение — казвам, осъзнала една истина. — Това в крайна сметка би трябвало да е единственото, което има значение. Ти си жив, а също и баща ти. Във всеки случай, точно това е най-важното за мен.

Тази нощ сме се сгушили като семейство бедняци, заедно в сламата под натрупаните една върху друга наметки, за да се топлим, малкият ни отряд войници е в конюшнята с конете ни. Ръката на Ричард ме обгръща през цялата нощ.

— Ще отидем в Графтън — прошепвам, докато заспивам. — И отново ще бъдем земевладелци, и ще си спомняме за всичко това като за романс, като за приказка, която някой може да напише един ден.

Събирам децата си около мен, а Елизабет се прибира от Гроуби Хол у дома с двете си момчета. Тя е почти безпарична; свекърва ѝ отказва да ѝ плати вдовишкото наследство, а в тези тревожни времена ние нямаме нито власт, нито влияние, за да я принудим да спази своята страна от брачния договор, който само преди няколко години за мен беше източник на радост и гордост, а сега не означава нищо.

Ричард и Антъни са официално помилвани и приети в кралския съвет. Новият крал се оказва умен и прозорлив владетел, крал, който умее да поддържа добри отношения с всички. Той управлява със съветите на граф Уорик, който го постави на трона, но приема на служба при себе си всички лордове, които пожелаят да дойдат. Не показва специално благоволение към лордовете на Йорк, изглежда наистина иска да бъде крал на всички хора в страната. Някои лордове отиват в изгнание, някои са с кралицата, понякога в Шотландия, понякога — във Франция, вечно събират войски, заплашват Англия, готвят завръщането ѝ. Мисля, че няма да я видя никога повече — хубавата френска девойка, която не искаше да се омъжи, докато не ѝ предскажа каква ще бъде съдбата ѝ. Това наистина бе колелото на съдбата. Тя беше най-великата жена в Англия, а сега не може да намери дори покрив над главата си в собствената си страна; и е преследвана като най-презрян престъпник, като вълк.

Почти не получавам новини за нея, единствените вести, които научавам, са от енорията, а всички клюки идват все от съседното градче. Оженвам сина си Антъни за Елизабет, лейди Скейлс, започвам да търся подходящи партньори за другите си деца; но не разполагаме с богатството и властта, които имахме, когато Маргарет Анжуйска беше на трона, и аз бях най-скъпата ѝ приятелка и придворна дама, а съпругът ми — един от най-видните придворни. Сега сме само земевладелци от Графтън и макар да откривам, че се интересувам от своята овощна градина, която се развива добре, и още повече — от децата и внуците си, ми е трудно да гледам около себе си другите дребни провинциални земевладелци и да си мисля, че децата ми трябва да сключат бракове в тези среди. Очаквам повече за тях. Искам повече за тях.

Особено за моята Елизабет.

Един ден през пролетта отивам до големия сандък в спалнята си и изваждам кесията, която преди толкова много години ми даде моята пралеля Жана. Гледам амулетите и всички възможности за избор, които може да съществуват на този свят за Елизабет: млада жена — но не в първа младост; красавица — но не девица; умно начетено момиче — но не и толкова дълбоко религиозна, че да стане игуменка на манастир. Избирам амулета с форма на кораб, който е знак, че тя може да пътува, избирам амулета с форма на къщичка, който показва, че тя може да спечели земите, полагащи ѝ се като вдовишко наследство и да си намери свой дом, и се каня да избера трети амулет, когато един от тях се откъсва от гривната и пада в скута ми. Това е пръстен за малък пръст, причудливо оформен като коронка. Вдигам го към светлината и го поглеждам. Понечвам да го сложа на собствения си пръст, а после се поколебавам. Не го искам на пръста си, не зная какво означава. Завързвам го на дълъг черен конец, завързвам и другите два амулета на други дълги черни конци, и излизам от къщата, когато ранната сребърна луна започва да се издига в бледото небе.

— Може ли да дойдем с вас, почитаема бабо? — Нейните момчета се появяват изневиделица, с изкаляни лица както обикновено. — Къде отивате с тази кошница?

— Не можете да дойдете с мен — казвам. — Търся яйца от дъждосвирец. Но ще ви взема с мен утре, ако намеря гнездо.

— Не може ли да дойдем сега? — пита Томас, най-голямото момче на Елизабет.

Слагам длан върху главата му, топлите му, меки като коприна къдрици ми напомнят за Антъни, когато беше обичливо малко момче като него.

— Не. Трябва да намерите майка си, да си изядете вечерята, и да си легнете, когато тя ви нареди. Но ще ви взема със себе си утре.

Оставям ги и тръгвам през настланата с чакъл градина към предната част на къщата, излизам през ракитовата портичка и слизам до реката. През реката минава мостче — две тесни греди; тук децата обичат да идват, за да ловят риба, и аз го прекосявам и отивам отсреща, като свеждам глава под издигнатите нагоре клони на ясена, и с усилие слизам надолу по малкия речен бряг до ствола на дървото.

Обгръщам дървото с ръце, за да завържа трите нишки около него, и бузата ми се опира в набраздената сива кора. За миг се заслушвам. Почти мога да чуя как бие сърцето на дървото. „Какво ще стане с Елизабет?“, прошепвам, и почти ми се струва, че листата могат да ми нашепнат отговора. „Какво ще стане с моята Елизабет?“

Никога не съм успявала да провидя бъдещето ѝ, макар че от всичките ми деца именно тя винаги е била най-обещаваща. Винаги съм мислила, че може да е специално благословена. Чакам; листата прошумоляват. „Е, не зная“, казвам си. „Може би реката ще ни каже.“