— Това е всичко! — казва ми раздразнено тя. — Със сигурност можеш да ги накараш да ме пуснат да вляза със свита, която Йоркският херцог би сметнал за нищожна!

Яздим начело на личната гвардия на краля и кралицата, и стигаме до Олдгейт, където отново ни посреща кметът.

— Ваша светлост, не мога да ви пусна да влезете — казва той, оглеждайки притеснено гвардията, строена в редици зад мен, с Ричард начело. — Бих го сторил, ако зависеше от мен, но гражданите на Лондон не желаят да допуснат войниците на кралицата по своите улици.

— Това не са северняците — изтъквам убедително. — Вижте, те носят ливреята на лордовете на Ланкастър, това са хора, които често са влизали в града. Вижте, те са командвани от съпруга ми, когото вие познавате добре. Можете да им се доверите, можете да имате доверие на кралицата, когато е дала дума. И са само четиристотин на брой.

Кметът поглежда надолу към калдъръма под краката си, нагоре към небето над нас, към мъжете зад мен, навсякъде, но не и към мен.

— Истината е — казва той най-сетне, — че гражданите не искат тук кралицата, нито краля, нито принца. Не искат никого от тях. Без значение дали са се заклели да влязат с мир, или не.

За миг ми е трудно да възразя. Аз също съм мислила, че не искам в живота си нито кралица, нито крал, нито принц. Но кой би дошъл на тяхно място?

— Тя е кралицата на Англия — казвам рязко.

— Тя ще ни донесе гибел — отвръща той горчиво. — А кралят е просто един блажен безумец. Що се отнася до принца, той въобще не е негов син. Съжалявам, лейди Ривърс, наистина съжалявам. Но не мога да отворя портите пред кралицата, нито пред който и да било от нейния двор.

Разнася се вик и тропот на тичащи крака, които наближават към портата. Войниците зад мен стисват оръжията си и чувам как Ричард нарежда: „Спокойно!“, докато Антъни бързо пристъпва да застане до мен, с ръка върху дръжката на меча си.

Един мъж изтичва до кмета и зашепва настойчиво в ухото му. Той се обръща гневно към мен, с пламнало от ярост лице.

— Знаехте ли за това?

Поклащам глава.

— Не. Каквото и да е то. Не знам нищо. Какво се е случило?

— Докато ние стоим тук и си говорим с вас, кралицата е изпратила войска да нахлуе в Уестминстър.

От тълпата се надига гневен рев.

— Задръжте редиците, спокойно! — крещи Ричард на нашите стражи. — Сгъстете се!

— Не знаех — казвам бързо на кмета. — Кълна се в честта си, че не знаех. Не бих ви предала така.

Той поклаща глава, загледан в мен, и казва:

— Тя е вероломна и опасна, и ние не я искаме вече. Използвала ви е, за да отклони вниманието и да се опита да превземе града със сила. Тя е вероломна. Кажете ѝ да си върви и да вземе със себе си и войниците си. Никога няма да я приемем. Накарайте я да се махне, херцогиньо, помогнете ни. Отървете се от нея. Спасете Лондон. Отведете кралицата от прага ни. — Той ми се покланя и се обръща рязко. — Херцогиньо, разчитаме на вас да ни избавите от вълчицата — изкрещява той, минавайки тичешком през голямата порта. Стоим в редици, докато стражите блъскат големите врати на Олдгейт и ги затварят, затръшват ги силно в лицата ни, а после чуваме как резетата се спускат с трясък.

* * *

Пътуваме на север. Изглежда, че макар да спечелихме последната битка, губим Англия. Зад нас Лондон разтваря широко портите си пред младия Едуард, най-големия син и наследник на Йоркския херцог, отвеждат го до престола и го провъзгласяват за крал на Англия.

— Това не означава нищо — казва кралицата, докато яздя редом с нея по пътя на север. — Не се тревожа от онова, което се е случило.

— Той е коронясан за крал — казва ми Ричард тихо същата нощ. — Това означава, че Лондон затвори врати пред нас, но прие него и го короняса за крал. Това означава много.

— Имам чувството, че съм я предала. Трябваше да успея да ги убедя да я пуснат да влезе.

— След като беше изпратила войниците си да нападнат Уестминстър? Ти имаше късмет, че ни помогна да се измъкнем, без да избухне бунт. Може да си предала нея, но спаси Лондон, Жакета. Никоя друга жена не би могла да го стори.

Йорк

Пролетта на 1461 г.

Кралят, кралицата, принцът и членовете на тяхното домакинство намират подслон в Йорк: кралското семейство — в абатството, ние, останалите — на различни места в града, където можем да намерим стаи. Ричард и Антъни потеглят почти веднага с армията, командвана от херцога на Съмърсет, за да препречат пътя на север и да подготвят отпор срещу Уорик и момчето, което сега нарича себе си крал: красивият син на Сесили Невил, Едуард.

Кралят се справя достойно с опасността, в която се намира, с разсъдък, изострен по време на пътуването, той пише писмо до войниците на Едуард, в което ги укорява за бунта, и им заповядва да преминат на наша страна. Кралицата излиза на кон всеки ден заедно с принца, като призовава мъжете да напуснат селата и работата си, да се присъединят към армията и да защитят страната от бунтовниците и техния бунтовен предводител, мнимия крал.

Андрю Тролъп, най-добрият военачалник на кралската армия, дава съвет армията да се разположи за отпор на един хребет, на около четиринайсет мили южно от Йорк. Поставя лорд Клифърд като авангард, за да попречи на привържениците на Йорк да пресекат река Еър, и Клифърд срутва моста, така че когато младият Едуард се задава по пътя от Лондон, брод няма. Едуард дръзко заповядва на войниците си да нагазят във водата, и докато снегът се сипе върху тях в буйните води на реката, на светлината на залеза, те работят по моста, потънали до кръста в ледена вода, съпротивлявайки се на мощното течение на придошлите зимни води. За лорд Клифърд е лесна работа да връхлети върху тях, да убие лорд Фицуолтър и да унищожи отряда. Ричард ми изпраща бележка:

Неопитността на Едуард му струваше скъпо. Заложихме първия капан, той може да продължи към Тоутън и да види какво сме му подготвили тук.

После отново чакаме новини. Кралицата идва в замъка Йорк и двете намятаме пелерините си и се качваме на кулата Клифърд. Армиите са твърде далече, за да видим нещо, а светлината гасне, но и двете се взираме на юг.

— Не можеш ли да пожелаеш смъртта му? — пита тя. — Не можеш ли да го поразиш и убиеш на място?

— Уорик? — питам аз.

Тя поклаща глава.

— Уорик ще стане изменник, зная това. Не, да прокълнеш онова момче Едуард, което се осмелява да нарича себе си крал.

— Не зная как да правя такива неща, и никога не съм искала да знам. Аз не съм вещица, Маргарет, дори не съм кой знае каква гадателка. Ако можех да сторя нещо точно сега, щях да направя сина си и съпруга си неуязвими.

— Аз бих проклела Едуард — казва тя. — Бих го поразила.

Мисля си за момчето, което е на годините на сина ми, красивото златокосо момче, най-голямата гордост на херцогиня Сесили. Спомням си избухването му в Кале, но и бързият прилив на срам, когато му казах, че сме опазили майка му. Спомням си го как сведе глава над ръката ми пред покоите на кралицата в Уестминстър.

— Изпитвам симпатия към него — казвам. — Не бих му пожелала злото. Освен това, сигурно някой друг ще го убие, изпълнявайки волята ви, преди денят да изтече. Бог знае, че вече бяха убити достатъчно хора.

Тя потръпва и вдига качулката си.

— Ще завали сняг — казва. — По това време на годината е късно за сняг.

Влизаме в абатството за вечеря и кралят я въвежда през голямата зала, пълна с хората от неговата свита.

— Писах на Едуард, граф Марч — казва той с пискливия си глас. — Поисках примирие за утре. Цветница е, невъзможно е той да възнамерява да води битка на Цветница. Това е денят на влизането на Нашия Господ в Йерусалим. Той сигурно ще иска да се отдаде на молитва. Всички ще се молим в такъв свят ден, такава е Божията воля.

Кралицата се споглежда бързо с мен.

— Той отговори ли? — питам.

Кралят свежда унило очи.

— Съжалявам, но той отказа примирие — казва. — Готов е да се изложи на опасностите на войната в същия ден, когато Нашият Господ влезе в Йерусалим. Едуард смята да потегли в битка в същия ден, когато Нашият Господ е влязъл в свещения Си град. Трябва да е много закоравял млад човек.

— Той е много лош — казва Маргарет, като прехапва устна, за да скрие раздразнението си. — Но това трябва да е в наша полза.

— Ще заповядам на херцога на Съмърсет да не води битка — казва ни кралят. — Нашите войници не бива да воюват в неделя, не и на Цветница. Трябва просто да не напускат строя, за да покажат нашата вяра в Бог. Ако Едуард нападне, трябва да обърнат другата буза.

— Трябва да се защитим — казва кралицата бързо. — А Бог ще ни благослови още повече, задето сме се защитили срещу такова безбожно деяние.

Кралят размишлява.

— Може би Съмърсет трябва да се оттегли до понеделник?

— Той има добра позиция, ваша светлост — казвам внимателно. — Може би ще е добре да изчакаме и да видим какъв ще бъде изходът. Вие предложихте свято примирие — това трябва да е достатъчно.

— Ще попитам епископа какво мисли — казва кралят. — А тази вечер ще се помоля за напътствия. Ще се моля цяла нощ.

Кралят се отдава на бдение в манастирската църква, монасите от абатството влизат и излизат от голямата църква, докато той се моли. Лягам си, но и аз съм нащрек; не мога да спя от мисли за Ричард и Антъни, навън на студа през цялата тази нощ, докато северният вятър навява сняг, а ги очаква битка утре, в свят ден.

* * *

На сутринта небето е натежало и бяло, сякаш облаците са притиснали самите стени на града. Около девет часа завалява сняг, едри бели снежинки се вихрят в шеметни кръгове и се разстилат по замръзналата земя. Градът сякаш се сгушва под снежинките, които падат все по-нагъсто и по-нагъсто.