Той обгръща талията ми с ръка и приближава уста до ухото ми.

— Можеш ли да направиш това, Жакета? Ако не можеш, само кажи и се връщаме в Графтън.

Облягам се на него за миг.

— Втръсна ми от това — казвам тихо. — Втръсна ми от битки, втръсна ми от смърт, и не мисля, че на кралицата може да бъде поверен тронът на Англия. Не знам какво да правя. Мислих за това през целия път до Гроуби и отново по целия път на връщане, и не знам какво мисля, нито кому да служа. Не мога да прозра бъдещето и не мога дори да кажа какво трябва да направим утре.

Лицето му е мрачно.

— Това е моята династия — казва той простичко. — Баща ми служеше на рода Ланкастър, и аз ще трябва да сторя същото. Синът ми следва моя пример. Но това е тежко за теб, любов моя. Ако искаш да си отидеш у дома, трябва да си отидеш. Кралицата ще трябва да те освободи. Ако Лондон залоства портите си пред нея, тя сама е виновна за това.

— Наистина ли ще заключат портите, за да не я пуснат в собствения ѝ град?

Той кимва.

— Тя не е обичана, а войската ѝ ги ужасява.

— Не поискаха ли някой друг да говори от нейно име?

Той се усмихва криво.

— Само хубавата херцогиня ще свърши работа.

— Тогава трябва да го направя — решавам неохотно. — Лондон трябва да приеме краля и кралицата на Англия. Какво ще стане със страната, ако затворят портите пред собствения си крал? Спечелихме битката, тя е кралица на Англия, трябва да можем да влезем в Лондон.

— Можеш ли да отидеш сега? — пита той. — Защото предполагам, че Уорик се е срещнал със своя приятел Едуард Марч, и че сигурно идват към нас. Трябва веднага да въведем краля и кралицата в Тауър и във владение на града. Тогава ще могат да преговарят или да се сражават. Но трябва да удържим кралството.

Поглеждам към двора на конюшнята, където кавалерийските коне клюмат с глави над яслите. Един от тях трябва да е конят на Джон Грей, без своя ездач, сега и завинаги.

— Мога да отида сега — казвам.

Той кимва. Довеждат ми отпочинал кон, Ричард ми помага да се кача на седлото. Вратата на абатството зад нас се отваря и кралицата излиза.

— Знаех, че ще отидеш заради мен — казва ми тя с най-сладката си усмивка. — Съгласи се на всичко заради мен. Трябва да влезем в Лондон, преди Едуард да стигне там.

— Ще направя каквото мога — казвам. — Как е негова светлост днес?

Тя кимва към абатството.

— Моли се — казва. — Ако войните се печелеха чрез молитви, щяхме да сме спечелили сто пъти. И виж дали можеш да ги накараш да ни изпратят някаква храна. Не мога да издържам една армия чрез грабежи. — Тя поглежда Ричард: — Издадох заповеди, но офицерите не могат да командват войниците.

— И сам дяволът от ада не може да ги командва — казва Ричард мрачно. Слага ръка на коляното ми и ме поглежда. Ще те чакам — обещава. — Антъни ще води стражата ти. Ще бъдеш в безопасност.

Хвърлям поглед към Антъни, който се качва на седлото. Той усмихнато ми отдава чест.

— Хайде тогава — казвам. Антъни изкрещява някаква заповед на стражите ни, и ние потегляме от вътрешния двор на абатството, на юг надолу по пътя към Лондон.

* * *

Срещаме се с Ан, херцогинята на Бъкингам, и малката ѝ свита, на няколко мили от Сити. Усмихвам се на херцогинята, а тя ми кимва — леко тръсване на глава, което ми показва, че ѝ е трудно да повярва, че молим да позволят на кралското семейство да влезе в своя град. Тя е изгубила един син в тази война, набразденото ѝ от бръчки лице е изнурено. Тя тръгва начело към Бишъпсгейт, където кметът и градските съветници излизат да ни посрещнат. Те не искат да ни допуснат да влезем, не ни пускат дори да прекрачим прага. Херцогинята седи изправена на коня си, с лице като буреносен облак, но аз слизам и кметът ми целува ръка, а градските съветници свалят шапки и свеждат глави, докато аз им се усмихвам. Зад тях виждам лондонските търговци и първенците на града: това са мъжете, които трябва да убедя.

Казвам им, че кралят и кралицата, кралското семейство на Англия със своя син, принца, искат да влязат в собствения си дом, в собствения си град. Нима тези мъже ще откажат на собствения си миропомазан крал правото да седи на собствения си престол или да спи в собственото си легло?

Виждам ги как си шушукат. Чувството за владение над един имот е силен аргумент за тези мъже, които са се трудили така усърдно да се сдобият с красивите си къщи. Нима на принца ще бъде отказано правото да се разхожда в бащината си градина?

— Родният му баща се отрече от него! — провиква се някой отзад. — Крал Хенри не е спал в собственото си легло, нито е седял в собствения си престол, откакто предаде всичко на Йоркския херцог! А кралицата си плю на петите. Те предадоха двореца си, не ние. Сами са си виновни, че не са си у дома.

Заговарям отново, като се обръщам към кмета, но говоря достатъчно ясно, за да могат да ме чуят отвъд каменната арка на портата, на улиците оттатък. Казвам, че жените от града сигурно разбират, че кралицата трябва да бъде допусната да отгледа принца в собствения си дворец; една жена има право на собствен дом. Че кралят трябва да бъде господар в собствения си дом.

При споменаването на краля някой се изсмива и подвиква пиперлива шега от рода на това, че кралят никога не е бил господар в собствения си дом, а вероятно — не е бил господар и в собственото си ложе. Виждам, че месеците управление на Йорк са оставили у тях убеждението, че кралят е немощен, че е негоден да управлява, както казваха лордовете на Йорк.

— Готов съм да изпратя на армията на кралицата нужната храна — казва ми тихо кметът на Лондон. — Моля, уверете нейна светлост в това. Бях подготвил каруците за тръгване, но гражданите ме спряха. Много се страхуват от шотландците в нейната армия. Онова, което научаваме, е ужасяващо. Накратко, те отказват да ги пуснат да влязат, а на мен не позволяват да изпратя припаси.

— Хората напускат града — казва ми един градски съветник, като излиза напред. — Затварят къщите си и заминават за Франция, а тя е едва в Сейнт Олбънс. Никой няма да остане в Лондон, ако тя се приближи още. Херцогинята на Йорк изпрати момчетата си Джордж и Ричард във Фландрия, за да ги опази, същата херцогиня, която ѝ се предаде веднъж преди! Сега се кълне, че няма да го направи отново. Никой ѝ няма доверие, всички се боят от армията ѝ.

— Няма от какво да се боят — настоявам. — Нека ви направя едно предложение. Какво ще кажете, ако кралицата се съгласи да остави армията извън града? Тогава можете да пуснете кралското семейство да влезе, заедно със свитата му. Кралят и кралицата трябва да бъдат на сигурно място в Тауър. Не можете да им откажете това.

Той се обръща към старшите съветници и те се съвещават шепнешком.

— Моля за това от името на краля на Англия — казвам. — Всички вие сте дали клетва да му бъдете верни. Сега той моли да го допуснете в неговия град.

— Ако кралят приеме да гарантира безопасността ни — обръща се кметът към мен — ще приемем краля и кралското семейство и тяхното домакинство. Но не и шотландците. А кралят и кралицата трябва да обещаят, че шотландците ще останат извън стените на града и че градът няма да бъде претършуван и опустошен. Четирима от нас ще ви придружат, за да кажат това на кралицата.

Антъни, който е стоял зад мен, сковано неподвижен като всеки командир, безмълвен, докато аз си върша работата, присвива ръце в шепи, за да улови стъпалото ми, и ми помага да се кача на седлото. Държи коня ми, докато кметът се приближава, за да размени с мен няколко тихи думи. Навеждам се да го чуя.

— Спря ли да плаче бедният крал? — пита той. — Когато живееше тук под опеката на Йоркския херцог, плачеше през цялото време. Отиде в Уестминстърското абатство и сам отмери място за гробницата си. Казват, че никога не се усмихвал, а плачел през цялото време като тъжно дете.

— Той е щастлив с кралицата и със сина си — казвам въздържано, като прикривам смущението си при тези негови думи. — Вече е силен и издава заповеди. — Не казвам, че заповедта беше да се сложи край на плячкосването на абатството и на градчето Сейнт Олбънс, и че изобщо нямаше резултат.

— Благодаря ви, че дойдохте тук днес, ваша светлост — казва той, като отстъпва назад.

— Бог да благослови хубавата херцогиня! — провиква се някой от тълпата.

Усмихвам се и вдигам ръка.

— Спомням си, когато бяхте най-красивата жена в Англия — казва една жена от сенките под портата.

Свивам рамене.

— Всъщност, мисля, че сега такава е дъщеря ми — казвам.

— Е, Бог да благослови хубавото ѝ лице, доведете я в Лондон, за да можем всички да я видим — шегува се някой.

Антъни се мята на седлото и дава заповед, четиримата градски съветници се подреждат зад мен и херцогинята на Бъкингам, и заедно се отправяме на север да съобщим на кралицата, че гражданите ще ги пуснат да влязат, но никога няма да приемат нейната армия.

* * *

Намираме кралицата заедно с кралското домакинство, вече напреднали до Барнет — само на единайсет мили северно от Лондон, опасно близо, както отбелязват придружаващите ни градски съветници. Тя е подбрала внимателно войската, която настъпва заедно с нея; най-ужасните грабители от севера са оставени на известно разстояние, в Дънстейбъл, където се забавляват, като опустошават града.

— Половината от тях просто дезертираха — казва ми Ричард мрачно, докато отиваме към залата за аудиенции на кралицата. — Не можеш да ги виниш. Не можехме да ги изхраним, а тя каза направо, че никога няма да им плати. Омръзна им да чакат да влязат в Лондон и си отидоха у дома. Бог да е на помощ на селата, които се намират на пътя им.

Кралицата нарежда градските съветници, херцогинята и аз да се върнем в Лондон и да настояваме за влизането на кралското семейство със свита от четиристотин души.