Принцът се изправя. Поглежда баща си.

— Това са сър Томас и лорд Бонвил — казва кралят на съпругата си. — Бяха много добри… много добри.

— Как? — изсъсква тя.

— Постоянно ме развеселяваха — казва той с усмивка. — Докато всичко това продължаваше, знаеш. Докато траеше шумът. Играхме на топчета. Аз спечелих. Беше ми приятно, че можех да играя, докато продължаваше шумът.

Кралицата поглежда покрай него към лорд Бонвил. Той застава на едно коляно и казва тихо:

— Ваша светлост, той е много отпаднал. Понякога не знае кой е. Останахме с него, за да му попречим да се залута нанякъде и да пострада. Обърква се и се губи, ако не го държим под око. А после се изплашва.

Тя скача на крака.

— Как се осмелявате? Това е кралят на Англия! — казва тя. — Той е съвсем добре.

Изразът на лицето ѝ принуждава Бонвил да замлъкне, но сър Томас Кириъл почти не я чува: наблюдава краля. Пристъпва напред да подкрепи Хенри, който се олюлява и дава вид, че всеки миг може да падне. Отвежда краля до освободения стол на кралицата и го настанява.

— Не, страхувам се, че не е добре — казва той тихо, като помага на Хенри да седне. — Напълно объркан е, ваша светлост. Далече е от всички ни, Бог да го благослови.

Кралицата се извърта към сина си с побеляло от ярост лице.

— Тези лордове задържаха вашия баща, краля, в плен — казва тя безцеремонно. — От каква смърт бихте искали да умрат?

— Смърт? — Бонвил вдига поглед, потресен.

Сър Томас, който още държи ръката на краля в успокояващ жест, казва:

— Ваша светлост! Ние го опазихме невредим. Обещаха ни да можем да си тръгнем безпрепятствено. Той самият ни даде дума!

— От каква смърт бихте предпочели да умрат тези бунтовници? — повтаря тя, като се взира в сина си. — Тези мъже, които държаха баща ви в плен, а сега се осмеляват да твърдят, че е болен?

Малкото момче слага ръка върху ръкохватката на сабята си, сякаш би искало да ги убие лично.

— Ако бяха мъже от обикновен произход, щях да ги изпратя на бесилката — казва той с пискливото си детско гласче, като изрича красиво всяка дума, както го е учил възпитателят му. — Но тъй като са лордове и перове на кралството, казвам, че трябва да бъдат обезглавени.

Кралицата кимва на стражите си:

— Направете така, както казва принцът.

— Ваша светлост!

Сър Томас не повишава тон, за да не изплаши краля, който се е вкопчил в ръката му.

— Не си отивайте, сър Томас — казва кралят. — Не ме оставяйте тук с… — хвърля поглед към кралицата, но отново не успява да открие името ѝ в объркания си ум. — Можем да играем пак — казва, сякаш за да изкуши приятеля си да остане с него. — Вие обичате да играете.

— Ваша светлост. — Сър Томас държи ръката му и нежно поставя върху нея другата си ръка, сключвайки пръстите му в топла хватка. — Трябва да кажете на нейна светлост кралицата, че се грижех за вас. Казахте, че трябва да останем с вас, и че ще бъдем в безопасност. Дадохте ни думата си! Помните ли? Не позволявайте на кралицата да ни обезглави.

Кралят изглежда объркан.

— Така ли? — пита той. — О, да, направих го. Обещах им, че ще бъдат в безопасност. Ъъ… Маргарет, няма да сториш зло на тези хора, нали?

Изражението ѝ е ледено.

— Ни най-малко — казва му тя. — Нямате никаква причина да се тревожите. — А на стража казва: — Изведете ги.

Прошепвам настойчиво:

— Маргарет — той им е дал дума.

— Трима глупаци заедно — изсъсква тя. Кимва отново на стражите: — Изведете ги.

* * *

Настанени сме в пристройката за спане на абатството в Сейнт Олбънс, с изглед към замръзналата овощна градина. Боевете са се водили по улиците около абатството и много от ранените идват в залата на катедралния съвет и в хамбарите, където монахините се грижат за тях, а монасите ги изнасят да бъдат погребани, когато умрат. Успяла съм да намеря вана за Ричард, и той се къпе, поливайки се с кани вода. Ранен е в дясната ръка, с която държи меча, а аз съм промила раната с отвара от мащерка, донесена от къщи, и съм я превързала здраво. Антъни, слава Богу, е невредим.

— Къде е Джон? — питам. — С конницата ли е?

Ричард е с гръб към мен, докато излиза от ваната, и от него капе вода по целия под. Не мога да видя лицето му.

— Не.

— Къде е?

Мълчанието му ме кара да застана нащрек.

— Ричард, ранен ли е? Ричард? Тук в абатството ли е?

— Не.

Сега вече се изплашвам.

— Къде е той? Нали не е ранен? Трябва да отида при него. Трябва да пратя вест на Елизабет, обещах ѝ, че ще го направя.

Ричард завързва кърпа около кръста си, като се присвива леко от болка. Сяда до малкия огън.

— Съжалявам, Жакета. Мъртъв е.

— Мъртъв ли? — изричам глупаво.

— Да.

— Джон? — повтарям.

Той кимва.

— Но нали конницата е пробила позицията на Уорик, те са спечелили битката за нас. Конницата е спечелила битката.

— Джон беше начело. Пронизаха го с копие в корема. Мъртъв е.

Отпускам се на ниското столче.

— Това ще сломи сърцето на Елизабет — казвам. — Мили Боже. Той беше само едно момче. А ти си се измъквал невредим толкова много пъти.

— Това е късмет — казва Ричард. — Той нямаше късмет, това е всичко. Нямаше късмет, Бог да прости душата му. Ти беше ли видяла това?

— Така и не можах да видя бъдеще за тях — казвам с горчивина. — Но не казах нищо и я оставих да се омъжи за него, макар че не можах да видя нищо пред тях двамата. Но това беше добър брак, а аз исках тя да бъде добре омъжена и богата. Трябваше да я предупредя, трябваше да предупредя него. Понякога имам Зрението; но със същия успех бих могла и да съм сляпа.

Той се навежда напред и взема ръката ми.

— Това е просто съдба — казва. — Съдбата е жестока богиня. Ще пишеш ли на Елизабет? Мога да изпратя вестоносец.

— Ще отида при нея — казвам. — Не мога да понеса тя да научи за това от друг освен от мен. Ще отида и сама ще ѝ кажа.

* * *

Тръгвам от Сейнт Олбънс призори и яздя през нивите. Една нощ преспивам в едно абатство, и още една — в някакъв хан. Пътуването е изнурително, но сивите небеса и калните пътища са в тон с настроението ми. Аз съм част от победоносна армия, триумфираща с победата си, но никога преди не съм се чувствала толкова победена. Мисля си за двамата лордове на колене пред Маргарет, и за враждебността, изписала се по лицето ѝ. Мисля си за сина ѝ, нашият малък принц, и момчешкото му пискливо гласче, когато нареди двама достойни мъже да бъдат убити. Яздя напосоки, почти без да виждам пътя. Съзнавам, че губя вярата си.

Нужни са ми два дни да стигна до селцето Гроуби, и когато влизам през големите порти на Гроуби Хол, ми се приисква да не съм там. Самата Елизабет отваря вратата, и щом ме вижда, разбира защо съм дошла.

— Ранен ли е? — пита тя, но виждам — тя знае, че е мъртъв. — Да ме вземеш ли дойде?

— Не, съжалявам, Елизабет.

— Не е ранен?

— Мъртъв е.

Очаквах, че ще припадне, но тя поема удара, а после изопва тяло и застава много изправена.

— И отново ли загубихме? — пита нетърпеливо, сякаш за нея победа или загуба нямат значение.

Слизам от коня си и хвърлям поводите на един коняр.

— Дайте му храна и вода и го разтрийте — казвам. — Трябва да тръгна отново вдругиден. — На Елизабет казвам: — Не, скъпа. Спечелихме. Твоят съпруг водеше нападението, което разкъса позицията на Уорик. Беше много смел.

Тя ме поглежда. Скръбта е направила сивите ѝ очи безизразни.

— Смел? Нима мислиш, че си е струвало? Тази победа в тази малка битка, поредната битка, поредната дребна победа в замяна на живота му?

— Не — казвам искрено. — Защото ще има нова битка, и баща ти и Антъни ще трябва отново да се сражават. Ще продължава отново и отново.

Тя кимва:

— Ще дойдеш ли да кажеш на майка му?

Прекрачвам прага, влизам в топлите сенки на Гроуби Хол с мисълта, че ще трябва да извърша най-лошото, най-ужасното нещо, което една жена може да причини на друга: да ѝ каже, че синът ѝ е мъртъв.

* * *

Когато се връщам в Сейнт Олбънс, откривам, че по-голямата част от града е пуста, магазините — изтърбушени, а вратите и прозорците на къщите — залостени. Жителите на града са ужасени от армията на кралицата, която е оплячкосала всички ценни вещи и е отмъкнала всичката храна от земите на десет мили около града.

— Слава Богу, че се върна — казва ми Ричард, като ми помага да сляза от коня си в предния двор на абатството. — Това е все едно да командваш вражеска войска. Монасите напуснаха абатството, жителите избягаха от града. А кметът на Лондон изпрати да те повикат.

— Мен ли?

— Иска вие с херцогинята на Бъкингам да се срещнете с него и да се споразумеете дали кралят и кралицата могат да влязат в Лондон.

Поглеждам го вцепенено:

— Ричард, Лондон трябва да пусне краля и кралицата на Англия да влязат.

— Гражданите не желаят — казва той рязко. — Научили са какво е положението тук. Търговците не желаят да виждат тази армия където и да е в близост до складовете, дюкяните и дъщерите си, ако е възможно да го избегнат. Съвсем просто е. Това, което трябва да направиш, е да видиш дали можеш да се споразумееш с тях да пуснат краля и кралицата в двореца Уестминстър със свитата им, а армията да настанят извън стените и да я нахранят.

— Защо аз? Защо не управителят на домакинството на кралицата? Или изповедникът на краля?

Усмивката му е горчива.

— Всъщност това е чест за теб. Лондончани нямат доверие никому. На никой от нейната армия или от съветниците на краля. Имат доверие на теб, защото си спомнят хубавата херцогиня, която влезе в Лондон преди толкова много време. Помнят те в Тауър, когато Джак Кейд нахлу в града. Помнят те в Сандуич, когато Уорик те плени. Мислят, че могат да ти се доверят. И там ще можеш да се срещнеш с херцогинята на Бъкингам.