Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Стоим под лъчите на топлото майско слънце, сякаш чакаме тръбния сигнал за началото на турнир. Тълпата около нас е шумна и весела. Малко са хората, които мълчат, някои жени държат разпятия, една-две са положили ръце върху кръстчетата, окачени на шиите им; но повечето хора се наслаждават на деня, който ще прекарат навън, чупят орехи и отпиват големи глътки от плоски шишенца — весел излет в слънчев майски ден и ободряващото зрелище на публично изгаряне в края му.

После вратата се отваря, стражите излизат с маршова стъпка и изтикват назад хората от тълпата, които започват да шепнат, да съскат и дюдюкат, обърнати към отварящата се вътрешна врата, изпружвайки шии да я видят първи.

Тя не изглежда като моята приятелка Жана — това е първата ми мисъл, когато я извеждат от малката странична врата на замъка. Отново носи момчешките си ботуши, но не крачи със свободната си, уверена походка. Предполагам, че са я измъчвали, навярно костите на стъпалата ѝ са счупени, пръстите на краката ѝ са натрошени на дибата. Почти я влачат, а тя прави малки, щъпукащи крачки, сякаш се опитва да намери опора върху несигурен терен.

Не носи момчешката шапка, няма я кестенявата, късо подстригана коса, обръснали са ѝ главата като на опозорена блудница. Върху голата кожа на главата, осеяна тук-там с петна засъхнала кръв, където бръсначът е порязал бледата ѝ кожа, са нахлупили висока хартиена шапка, подобна на епископска митра, на която са написани греховете ѝ, с едри, разкривени букви, за да ги видят всички: Еретичка. Вещица. Изменница. Облечена е в безформена бяла роба, завързана на кръста с парче евтина връв. Робата е прекалено дълга, полите ѝ се влачат около пристъпващите ѝ с усилие крака. Изглежда нелепо — фигура, която буди присмех, и хората започват да дюдюкат и да се смеят, някой хвърля шепа кал.

Тя се оглежда наоколо, сякаш търси отчаяно нещо, очите ѝ се стрелкат навсякъде, и аз съм обзета от ужас, че ще ме види и ще разбере, че не съм успяла да я спася, че дори сега не правя нищо и няма да направя нищо, за да я спася. Измъчва ме ужасната мисъл, че тя може да ме повика по име, та всички да разберат, че тази сломена смешница е била моя приятелка, мисълта, че приятелството ни ще ме посрами. Но тя не гледа към светналите от възбуда лица, които се тълпят около нея, а моли за нещо. Виждам я как умолява настойчиво, а после един войник, обикновен английски войник, грубо тиква в ръцете ѝ дървен кръст, и тя го стиска, докато я повдигат и я избутват нагоре към кладата.

Построили са кладата толкова висока, че е трудно да повдигнат Жана. Краката ѝ се запъват по стълбата, а ръцете ѝ не могат да намерят опора. Но те я бутат грубо, ожесточено, изотзад, с ръце върху гърба ѝ, върху задника ѝ, върху бедрата, а после един едър войник се качва по стълбата с нея, стисва в шепи грубия плат на робата ѝ и я извлича нагоре до себе си като чувал, обръща я и опира гърба ѝ в кола, който се издига над купчината дърва за кладата. Подхвърлят му една верига, той я увива няколко пъти около Жана, а после я затяга с клин отзад. Подръпва веригата с опитен жест и пъха дървения кръст в предницата на роклята ѝ, а в тълпата отдолу един монах си пробива път напред и вдига към нея разпятие. Тя се взира в него немигащо, и, за свой срам, разбирам, че се радвам, задето е приковала очи върху кръста, така че няма да погледне към мен, да ме види в най-хубавата ми рокля и с новата кадифена шапчица, сред благородниците, които разговарят и се смеят навсякъде около мен.

Свещеникът заобикаля и отива до подножието на кладата, като чете на латински — това е ритуалното проклятие, отправяно към еретичката; но почти не го чувам от насърчителните крясъци и общия тътен на нарастващото вълнение сред тълпата. Мъже с горящи факли излизат от замъка и наобикалят кладата, като я запалват от всички страни, а после облягат факлите върху дървата. Някой е намокрил дървата, така че да горят бавно, за да може тя да страда възможно най-дълго, и димът се стеле около нея.

Виждам устните ѝ да се движат, тя все още гледа към вдигнатия кръст, виждам, че повтаря: „Иисусе, Иисусе“ отново и отново, и за миг си казвам, че може би ще стане чудо — ще се извие буря и ще удави огъня, ще връхлетят светкавично войските на Арманяк. Но не се случва нищо. Виждам само виещия се черен дим, бялото ѝ лице и нейните движещи се устни.

Огънят се разгаря бавно, тълпата подиграва войниците, задето са подредили кладата не както трябва, пръстите ми са изтръпнали в най-хубавите ми обувки. Голямата камбана започва да бие, бавно и тържествено, и макар че едва виждам Жана през сгъстяващия се облак дим, забелязвам как тя обръща главата си с голямата книжна митра, как тя се заслушва, и се питам дали чува своите ангели през камбанния звън, и какво ли ѝ казват те сега.

Дървата се разместват леко и пламъците започват да ги ближат. Вътрешната част на купчината е по-суха — издигнаха я за нея още преди седмици — и сега, сред пукот и искри, тя пламва по-ярко. На светлината разкривените сгради на площада трептят и изглеждат по-високи, димът започва да се вие по-бързо, яркият огън хвърля трептящ отблясък върху Жана и аз виждам как тя вдига очи, ясно виждам как произнася думата „Иисусе“, а после главата ѝ клюмва като на дете, което заспива, и тя притихва.

За миг си помислям наивно, че може би е заспала, може би това е чудото, изпратено от Бог, после внезапно избухва пламък, дългата бяла роба се запалва, по гърба ѝ плъзва огнен език, а хартиената митра започва да потъмнява и да се сгърчва. Тя е неподвижна, безмълвна като малък каменен ангел, а купчината дърва отново се размества и ярките искри политат нагоре.

Стисвам зъби и откривам, че ръката на леля ми стиска моята.

— Не припадай — изсъсква тя. — Трябва да стоиш права.

Стоим, здраво хванати за ръце, с напълно безизразни лица, сякаш това не е кошмар, който ми показва ясно, сякаш написано с огнени букви, какъв край може да очаква едно момиче, ако се опълчи срещу правилата на мъжете и реши, че може само да гради съдбата си. Тук съм не само за да видя какво се случва на една еретичка. Тук съм, за да видя какво се случва на жена, която си мисли, че знае повече от мъжете.

Поглеждам през трептящия въздух над огъня към нашия прозорец в замъка, и виждам прислужницата, Елизабет, да се взира надолу. Вижда ме как вдигам глава към нея и ние се споглеждаме, вцепенени от ужас. Тя бавно протяга ръка и прави знака, който Жана ни показа в онзи ден край крепостния ров, под горещото слънце. Елизабет рисува с показалец кръг във въздуха — знакът за колелото на съдбата, което може да издигне една жена толкова високо в света, че тя да може да командва армия, или да я смъкне до това: позорна и мъчителна смърт.

След още няколко месеца, прекарани при чичо ми Жан, а после — продължило цяла година гостуване при родствениците ни в Бриен, майка ми преценява, че вече съм усвоила достатъчно изтънчените маниери, за да се върна у дома, докато планират женитбата ми, и така аз живея в замъка ни в Сен-Пол, когато получаваме вестта, че Ан, херцогиня Бедфорд, е починала и че херцогът страда от самотата си. После идва писмо от чичо ми Луи, канцлерът на херцога.

— Жакета, това засяга теб.

Майка ми ме вика да се явя в покоите ѝ, където я намирам седнала, а баща ми се е изправил зад стола ѝ. И двамата ме гледат строго и аз бързо прехвърлям през ума си онова, което съм сторила през деня. Не съм завършила многобройните задачи, които се очаква да изпълня, и тази сутрин не отидох на църква, стаята ми не е подредена и изоставам с шиенето, но нима баща ми би дошъл в покоите на майка ми да ме упрекне за това?

— Да, почитаема майко?

Майка ми се поколебава, вдига бързо поглед към баща ми, после решително казва:

— Разбира се, ние с баща ти обмисляме да ти намерим съпруг и търсим някой, който да ни се стори подходящ — надявахме се, че… но няма значение, защото ти извади късмет, получихме изключително изгодно предложение. Накратко, чичо ти Луи те е предложил за съпруга на херцог Бедфорд.

Толкова съм изненадана, че не казвам нищо.

— Това е огромна чест — казва кратко баща ми. — Осигурява ти много високо положение. Ще бъдеш английска херцогиня, първата дама след майката на краля в Англия, безспорната първа дама във Франция. Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бог за тази благоприятна възможност.

— Какво?

Майка ми кимва, потвърждавайки казаното. И двамата ме гледат втренчено, в очакване на някаква реакция.

— Но съпругата му току-що почина — казвам безпомощно.

— Да, наистина, чичо ти Луи ти направи голяма услуга, като се погрижи да представи името ти толкова отрано.

— Бих предположила, че той ще иска да изчака малко.

— Нали херцогът те видя в Руан? — пита майка ми. — А после отново, в Париж?

— Да, но беше женен — казвам, без да мисля. — Видя ме… — спомням си онзи тъмен, хищен поглед, и как пристъпих зад леля ми, за да се скрия от него. Спомням си сенчестото преддверие и мъжа, който шепнеше в ухото ми, а после отиде да даде заповед за изгарянето на Девата. — И херцогинята беше там. Познавах и нея. Виждахме нея далеч по-често, отколкото него.

Баща ми свива рамене.

— Във всеки случай, външността ти му се е понравила, а чичо ти е нашепнал твоето име в ухото му и ти ще бъдеш негова съпруга.

— Той е много стар — казвам тихо, като насочвам тази реплика към майка ми.

— Не много. Малко над четирийсетте — казва тя.

— А вие, мисля, ми казахте, че е болен — обръщам се към баща си.

— Толкова по-добре за теб — казва майка ми. Вероятно иска да каже, че един възрастен съпруг може да не бъде толкова взискателен, колкото един млад мъж, а ако умре, още на седемнайсет мога да бъда вдовстваща херцогиня, което би било единственото по-добро нещо от това да бъда херцогиня на седемнайсет.