Кралицата кимва.

— Джаспър Тюдор ще се присъедини ли към нас?

— Половината му войници са мъртви. Хората на Йорк са навсякъде. Съмнявам се, че ще се промъкне. Може вече да е мъртъв.

Тя си поема рязко дъх, но не казва нищо.

— Яви се видение — казва мъжът, като хвърля плахо поглед към Ричард.

— Кой друг го видя? — настоява той раздразнено. — Всички? Или само вие? Или просто си мислите, че сте го видели?

— Всички го видяха. Затова изгубихме. Всички го видяха.

— Няма значение — казва съпругът ми.

— Какво беше? — пита кралицата.

Съпругът ми въздъхва и подбелва очи.

— В небето, над Едуард, граф Марч, когато той издигна знамето си, се показа утринното слънце, а после се явиха три слънца. Три слънца в небето над него, едното заблестя върху него. Беше като чудо. Не знаехме какво означава; но видяхме, че е благословен. Не разбрахме нищо повече.

— Три слънца — повтаря кралицата. Обръща се към мен: — Какво означава това?

Извръщам се, сякаш тя може да види, отразени в очите ми, трите слънца, които видях, сияещи ослепително над водата на Темза. Тези три слънца са ми познати, тези три слънца съм видяла. Но не знаех какво означават, и все още не зная.

— Някои казаха, че благословената Троица се явила в чест на Едуард Марч. Но защо Отецът, Синът и Светият Дух биха благословили един бунтовник? Някои казаха, че това били той и двамата му живи братя, родени да се издигнат високо.

Кралицата ме поглежда. Поклащам глава и оставам безмълвна. Надявах се, че ще видя през кое годишно време ще се съвземе кралят, когато излязох в онази студена утрин и се взрях в отблясъка по водите на реката. Търсех с поглед въздигането на моя крал, но вместо това видях три слънца да се появяват от мъглата и да сияят ярко.

— Какво означава това? — Мъжът също пита мен, сякаш очаква да знам.

— Нищо — казва съпругът ми твърдо. — Означава, че слънцето е светело ярко и всички сте били заслепени от страха. — Обръща се отново към човека. — Не искам да знам за разни видения. Искам да чуя колко време изминават за един ден. Ако Едуард, начело на войската, която поведе на запад, тръгне обратно, придвижвайки се колкото може по-бързо, кога мислите, че ще стигнат до Лондон?

Мъжът се замисля: толкова е уморен, че не може да пресметне дните.

— Седмица? Три-четири дни? — пита. — Той е бърз. Той е най-бързият пълководец, когото съм виждал. Току-виж се появил тук и утре.

* * *

Тази вечер съпругът ми изчезва от нашия лагер, и се връща късно, когато кралицата се готви да се оттегли.

— Ваша светлост, моля за позволение да доведа един приятел, който иска да се присъедини към нас.

Тя се надига от мястото си.

— Ах, Ричард, вие ми служите добре. Доведохте ми голям командир като сър Андрю Тролъп, който спечели за нас Лъдфорд, без да вдигне меча си. Кого водите сега?

— Трябва да ми се закълнете, че ще му простите за едно предишно прегрешение — казва той.

— Прощавам му — казва тя непринудено.

— Значи е помилван? — иска да се убеди Ричард.

— Удостоен е с кралско помилване. Имате думата ми.

— Тогава позволете ми да ви представя сър Хенри Лъвлейс, който с гордост идва да ви служи — казва той.

Тя протяга ръка и приятелят на Ричард пристъпва напред, покланя се и я целува.

— Не винаги сте бил мой приятел, сър Хенри — отбелязва тя хладно.

— Тогава не знаех, че Йорк ще се опита да вземе короната — казва той. — Присъединих се към него само за да се убедя, че съветът ще бъде добре ръководен. А сега Йорк е мъртъв. Зная, че идвам при вас късно: преди последната ви битка и окончателната ви победа. Но съм горд да се присъединя към вас сега.

Тя му се усмихва: все още може да разбуди своя неустоим чар.

— Радвам се, че ще ми служите — казва тя. — И ще бъдете добре възнаграден.

— Сър Хенри казва, че Уорик се е окопал около Сейнт Олбънс — казва ѝ съпругът ми. — Трябва да го разбием, преди Едуард Марч да може да пристигне и да го подкрепи.

— Не се страхуваме от едно деветнайсетгодишно момче, нали? Андрю Тролъп ще командва моята армия заедно с вас, лорд Ривърс. И ще нападнем веднага, както предлагате.

— Ще изготвим план — казва Ричард. — А сър Хенри ще се върне при Уорик и ще остане при него, докато започне битката. Ще потеглим тази вечер, по тъмно. Ако имаме късмет, ще връхлетим върху тях, когато си мислят, че все още сме на един ден път.

Кралицата му се усмихва.

— Ще се приготвя — казва тя.

* * *

Чакаме. Кралската армия с шотландските части минава почти безшумно по пътя в тъмнината. Шотландците са боси, нямат коне, могат да изчезват беззвучно в нощта. Харесва им да изникват неочаквано от мрака, за да убиват. Ричард е начело, синът ни Антъни командва отряд, а Джон предвожда конницата. Кралицата и аз дремем в столовете си, от двете страни на затрупания огън в голямата зала на доминиканския манастир в Дънстейбъл, облечени в дрехи за езда, готови да се качим на конете си и да потеглим напред или да побегнем, в зависимост от това как ще потръгне битката. Тя държи принца до себе си, макар че той е неспокоен и си играе със своя щит с лебеда. Казва, че иска да язди с войниците, че може да е само на седем години, но е достатъчно голям да убива враговете си. Тя му се смее, но никога не го укорява.

Сейнт Олбънс

Пролетта на 1461 г.

Налага се да чакаме цял ден. Когато се стъмва, един човек от свитата на кралицата се връща на кон при нас и казва, че градът е превзет, Сейнт Олбънс е наш, и ужасният позор от по-раншното ни поражение там е заличен. Принцът захвърля щита и изтичва за меча си, а кралицата съобщава на свитата си, че можем да продължим. Докато яздим на юг, заобиколени от стражи с извадени саби, чуваме шума от битката, накъсани залпове от топове, които стрелят с мокър барут. Започва да вали сняг — студени мокри снежинки, които се топят по раменете и главите ни. От време на време виждаме мъже, бягащи от битката, задаващи се по пътя към нас, но когато зърват нашия отряд с извадени саби, прескачат някоя порта и влизат в някоя нива, или се шмугват в къпинака и изчезват. Не можем да разберем дали са войници на Уорик или наши.

Спираме извън града и кралицата изпраща двама съгледвачи напред. Когато се връщат, те ликуват.

— Уорик събра войниците си на Ноумансланд Комън и откри стрелба по нашите редици. Но после сър Хенри Лъвлейс изведе войниците си от армията на Уорик, като остави пролука в неговата позиция, и нашата конница връхлетя право в нея.

Кралицата свива ръката си в юмрук и я притиска към гърлото си:

— И?

— Направихме пробив! — изкрещява мъжът.

— Ура! — провиква се принцът. — Ура!

— Разбили сме Уорик?

— Той даде сигнал за отстъпление, побягна като попарена котка. Войниците му бягат или се предават. Спечелихме, ваша светлост. Спечелихме!

Кралицата се смее и плаче едновременно, принцът е извън себе си. Той измъква малката си сабя и я завърта около главата си.

— А кралят? — пита тя. — Моят съпруг, кралят?

— Лорд Уорик го доведе до битката, но изостави него и целия обоз, когато побягна. Той е тук, ваша светлост.

Внезапно тя сякаш се стъписва. Разделени са от седем месеца, и през всеки ден, откакто са разделени, тя е била на път, в поход или в укритие, живяла е като разбойник, като крадец; докато през цялото това време той живя в покоите ѝ в двореца Уестминстър, или се молеше в някой манастир, слаб като момиче. Разбира се, тя се страхува, че той пак е изгубил разсъдъка си. Разбира се, опасява се, че той няма да я познае.

— Заведете ме при него. — Хвърля поглед назад към мен. — Ела с мен, Жакета. Искам да яздиш с мен.

Докато яздим по пътя, ранените и победените войници се отдръпват, със сведени глави, вдигнали ръце, опасявайки се, че някой ще ги удари. Докато приближаваме към града, виждаме мъртъвците, които лежат в полята. На главната улица опитните стрелци на Уорик са паднали сред лъковете си, с глави, разцепени от бойни брадви, с кореми, разпорени с мечове. Кралицата продължава да язди напред, сляпа за ужаса на всичко това, а принцът язди до нея, сияещ от победата ни, вдигнал високо пред себе си малката си сабя.

Направили са лагер за кралицата далече от ужасите на града. Кралското знаме се развява над палатката ѝ, вътре гори мангал, постлани са килими, за да я предпазят от калта. Влизаме в голямата шатра, която служи за нейна приемна, една малка палатка отзад ще бъде нейна спалня. Тя се настанява на стола си. Заставам до нея, принцът е между двете ни. За първи път от дни тя изглежда несигурна. Хвърля поглед към мен.

— Не зная в какво състояние ще бъде той — е всичко, което казва. Слага ръка върху рамото на принца. — Изведи го, ако баща му не е добре — казва ми тихо. — Не искам да вижда…

Платнището на входа се отваря и въвеждат вътре краля. Той е топло облечен, с дълга роба, ботуши за езда и дебела наметка на раменете, с качулка, нахлузена на главата му. Разпознавам застаналите зад него на входа, лорд Бонвил и сър Томас Кириъл, мъже, които служеха с първия ми съпруг във Франция, предани мъже, добри хора, които се присъединиха към каузата на Йорк още в първите дни и са били с краля по време на цялата битка, за да го пазят.

— О — казва неясно кралят, като обхваща с поглед кралицата и сина си. — А… Маргарет.

През тялото ѝ преминава тръпка, когато вижда, когато всички виждаме, че той отново не е добре. Почти не може да си спомни името ѝ, усмихва се разсеяно на принца, който коленичи пред баща си за благословия. Хенри неуверено полага длан върху главата на малкото момче.

— А… — казва той. Този път изобщо не успява да намери името в размътения си ум. — А… да.