Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Тя улавя ръката ми.

— Какво видя? — пита ме много тихо. — Какво видя за Джон? Именно за него се страхувам, дори много повече, отколкото за Антъни или за татко.

Поклащам глава.

— Не мога да предричам — казвам. — Имам чувството, че чакам знак, както чакаме всички. Кой би предположил, че доведохме в Англия това красиво момиче, Маргарет Анжуйска, за това?

Движим се като малък отряд, със зет ми Джон, Ричард, Антъни и мен начело на нашите арендатори и слуги. Не можем да се движим с по-голяма бързина от тази на пешаците, а някои части от пътя са наводнени и докато отиваме все по̀ на север и по̀ на север, започва да вали сняг. Помислям си за знаците, които милорд Джон, херцогът на Бедфорд, искаше от мен да видя; спомням си едно видение за битка в сняг, която приключи кърваво, и се питам дали не яздим към нея.

Накрая, на третия ден, съгледвачът, когото Ричард е изпратил напред, се връща, яздейки в лек галоп, и съобщава, че всички хора от околността са залостили вратите и капаците на прозорците си, защото смятат, че армията на кралицата е на един ден път оттук. Ричард нарежда да спрем, и ние отиваме в един чифлик да помолим за постеля за нощта, и някой обор, където нашите хора могат да спят. Чифликът е пуст, заключили са вратата и са изоставили къщата. Предпочитат да се укрият сред хълмовете, отколкото да приветстват с „добре дошла“ законната кралица на Англия. Разбиваме вратата, влизаме и започваме да тършуваме за храна, запалваме огъня, и нареждаме на хората си да се настанят в обора и в двора и да не отмъкват нищо. Но всичко ценно вече е било отнесено и скрито. Който и да е живял тук, се е страхувал от кралицата като от среднощен крадец. Не са оставили нищо за кралицата и нейната армия, със сигурност никога не биха се сражавали за нея. Тя се е превърнала във враг на собствения си народ.

Призори на следващия ден разбираме защо. Разнася се мощно блъскане по предната врата, измъквам се от леглото и виждам, че през прозореца ме гледа яростно някакво дивашко лице, после в стаята нахлува някакъв мъж, зад който се вмъква друг, с нож в зъбите. Изпищявам: „Ричард!“, сграбчвам ножа си и се изправям срещу тях.

— Аз съм херцогинята на Бедфорд, приятелка на кралицата — изкрещявам.

Мъжът казва нещо в отговор: не мога да разбера нито дума.

— Аз съм от рода Ланкастър! — казвам отново. Опитвам на френски: — Je suis la duchesse de Bedford.22

— Приготви се да отстъпиш встрани — казва тихо Ричард зад мен. — Отскочи надясно, когато кажа… Сега!

Отскачам надясно, когато той се хвърля напред и мъжът се прегъва над меча му с ужасен гъргорещ звук. От устата му избликва струя кръв, той залита, с протегнати към мен ръце, докато пада на пода, стенейки ужасно. Ричард настъпва корема на мъжа с обутия си в ботуш крак и измъква меча си; бликва алена кръв и мъжът изкрещява от болка. Другарят му изчезва навън през прозореца, докато Ричард се навежда с камата си и бързо прерязва гърлото на мъжа, както би заклал прасе.

Настъпва тишина.

— Добре ли си? — пита Ричард, като избърсва меча и камата си в завесите на леглото.

Усещам как позивът за повръщане се надига в гърлото ми. Задавям се, затулвам устата си с ръка и хуквам към вратата.

— Повърни там — казва Ричард, като сочи към огнището. — Не бива да излизаш оттук, не знам дали къщата е безопасна.

Повръщам в огнището; смрадта от повърнатото се смесва с миризмата на гореща кръв, а Ричард ме потупва по гърба.

— Трябва да видя какво става навън. Заключи се вътре и залости капаците. Ще пратя човек да пази на вратата.

Изчезва, преди да мога да възразя. Отивам до прозореца да спусна капака. Навън в зимната тъмнина виждам две факли около обора, но не мога да различа дали са нашите хора или шотландците. Залоствам капаците. Сега стаята е непрогледно тъмна, но усещам мириса от кръвта на мъртвеца, която се процежда бавно от раните му, търся опипом леглото и заобикалям човека. Толкова се страхувам, че той ще се върне от ада, ще се пресегне и ще ме стисне за глезена, че едва успявам да се добера до вратата, а след това я залоствам, както заръча Ричард, и за свой ужас оставам заключена с пресния труп.

Отвън се разнасят викове и внезапен, ужасяващ рев на тръба, а после чувам Ричард пред вратата:

— Вече можеш да излезеш, кралицата пристига, отново са върнали мъжете в строя. Това очевидно са били нейни съгледвачи. Били са от нашите.

Ръцете ми се тресат, докато махам резето на вратата и я разтварям широко. Ричард държи факла и на потрепващата ѝ светлина лицето му е мрачно.

— Вземи си пелерината и ръкавиците — казва той. — Строяваме се.

Трябва да се върна в стаята, да мина покрай мъртвеца, за да си взема пелерината, която бях разстлала върху леглото, за да се стопля. Не го поглеждам, и го оставяме там, без изповед и последно причастие, мъртъв в локва от собствената си кръв, с прерязано гърло.

— Жакета! — възкликва кралицата.

— Маргарет. — Прегръщаме се, допрели топлите си бузи. Чувствам как енергията на радостта и оптимизма пулсира в крехкото ѝ тяло. Усещам парфюма в косата ѝ, а кожената ѝ яка гъделичка брадичката ми.

— Имах такива приключения! Такива пътувания — ти никога не би повярвала! Невредима ли си?

Чувствам как още треперя от шок заради касапницата в спалнята.

— Наложи се Ричард да убие един от вашите войници — казвам. — Той влезе през прозореца на спалнята ми.

Тя поклаща глава неодобрително, сякаш става дума за някакъв дребен проблем.

— О! Безнадеждни са! Не ги бива за нищо друго, освен да убиват хора. Но трябва да видиш нашия принц — казва тя. — Той е млад мъж, роден да бъде крал. Беше толкова смел. Трябваше да яздим до Уелс, а после да вземем кораб до Шотландия. Ограбиха ни и претърпяхме корабокрушение! Никога няма да повярваш.

— Маргарет, хората са ужасени от вашата армия.

— Да, знам. Страховити са. Ще видиш, имаме такива планове!

Тя сияе, тя е жена в силата си, най-после свободна да поеме властта си.

— На моя страна са лордовете на Съмърсет, Ексетър и Нортъмбърланд — казва тя. — Северна Англия е наша. Ще потеглим на юг и когато Уорик излезе да защитава Лондон, ще го смажем.

— Той ще може да настрои Лондон срещу вас — предупреждавам я. — А в провинцията са ужасени от вашата армия, съвсем не са готови да ви посрещнат с „добре дошла“.

Тя се разсмива на висок глас.

— Аз вдигнах шотландците и севера срещу него — казва. — Ще бъдат твърде изплашени дори за да вдигнат оръжие. Аз нахлувам като вълк в Англия, Жакета, с армия от вълци. Аз съм възможно най-високо върху колелото на съдбата, тази армия е непобедима, защото никой няма да се осмели да се изправи срещу нея на бойното поле. Хората бягат от нас още преди да сме се появили, превърнала съм се в лоша кралица за моя народ, бич за страната, и те ще съжаляват, че са вдигнали срещу мен меч или вила.

Яздим на юг с армията на кралицата: кралската свита е начело на напредващите войници, грабителството, плячкосването и ужасът ни следват отзад като разстилащ се шлейф, за който знаем, но не му обръщаме внимание. Някои от мъжете се отклоняват от главната колона, за да тършуват за храна, нахълтват в оборите, нападат магазини и изолирани малки ферми, изискват селата да им осигуряват храна; но има и други безумци, северняци, подобни на полудели викинги, които убиват заради самото убиване, ограбват църкви, изнасилват жени. Ние сеем ужас в Англия, връхлитаме като чума върху собствения си народ. Ричард и някои от лордовете се срамуват дълбоко и правят каквото могат, за да въдворят някакъв ред в армията, контролират собствените си наемници, настояват шотландците да вървят в строй. Но някои от другите лордове, самата кралица, и дори малкото ѝ момче, сякаш изпитват наслада да измъчват страната, която ги е отблъснала. Маргарет прилича на жена, освободена от задръжките на честта, свободна е да прави каквото ѝ харесва за пръв път в живота си, свободна е от съпруга си, свободна е от ограниченията на кралския двор, свободна е от задължаващите обноски на френска принцеса, свободна е, най-сетне, да бъде зла и коварна.

На втория ден от нашия поход, докато яздим начело на армията, виждаме самотен ездач, застанал край пътя, който явно чака да се приближим. Ричард кимва на Антъни и Джон и казва:

— Вървете да видите кой е. И внимавайте. Не ми се иска да се окаже, че е съгледвач, а Уорик е от другата страна на хълма.

Двете ми момчета се отправят в бавен галоп към мъжа, хванали поводите в левите си ръце; десните им ръце са протегнати напред, за да покажат, че не държат оръжие. Мъжът се отправя към тях в тръс, като прави същия жест. Спират, за да поговорят кратко, после и тримата се обръщат и поемат към нас.

Непознатият е изпоцапан от калта по пътя, козината на коня му е сплъстена от пот. Не е въоръжен, на хълбока му виси ножница, но е изгубил меча си.

— Вестоносец — казва Антъни, като кимва на кралицата, която е спряла коня си и чака. — Лоши новини, опасявам се, ваша светлост.

Тя чака безстрастно, както една кралица би трябвало да посреща лошите новини.

— Едуард Марч излезе от Уелс като слънце посред зима — казва мъжът. — Бях там. Джаспър Тюдор ме изпрати да ви предупредя да се пазите от слънцето в неговото великолепие.

— Не го е сторил — прекъсва го съпругът ми. — Джаспър Тюдор не е изпращал подобно съобщение никога в живота си. Кажи ни каквото са ти наредили да ни съобщиш, глупако, и не преувеличавай.

Смъмрен, мъжът се изправя на седлото.

— Тюдор ми поръча да кажа следното: че неговата армия е победена, а той се укрива. Сблъскахме се с войската на Йорк и загубихме. Сър Уилям Хърбърт поведе силите на Йорк срещу нас; Едуард Марч беше до него. Направиха пробив в позицията на уелсците и ни прегазиха, Джаспър ме изпрати при вас да ви предупредя. Беше потеглил да се присъедини към вас, когато Едуард ни препречи пътя.