Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Свивам рамене, сякаш това е без значение за мен. Всъщност, то наистина е без значение за мен.

— Ние сме поверени на вас — казвам простичко. — Независимо от това дали произходът ни е долен или благороден. Нямате основания да се оплаквате от нас. Ще ни позволите ли да се върнем безпрепятствено в Англия?

— Отведете ги — изсъсква граф Солсбъри.

— Бих искал да заема обичайните си стаи — казва Ричард. — Бях комендант на тази крепост повече от четири години и я опазих за Англия. Обикновено отсядам в стаите с изглед към пристанището.

Граф Уорик изругава съвсем по кръчмарски.

— Отведете ги — повтаря Солсбъри.

Разбира се, не получаваме стаите, определени за коменданта на крепостта, но имаме хубави стаи с изглед към вътрешния двор. Задържат ни тук само две нощи, а после до вратата идва един страж и казва, че ще бъда отведена с кораб до Лондон.

— А ние? — настоява съпругът ми.

— Вие сте заложници — казва войникът. — Трябва да чакате тук.

— Нали ще се отнесат почтено с тях? Нали са в безопасност? — настоявам.

Той кимва на Ричард.

— Служих под ваше командване, сър. Аз съм Ейбъл Страйд.

— Помня ви, Страйд — казва съпругът ми. — Какъв е планът?

— Имам заповеди да ви задържа тук, докато се изтеглим, а след това да ви освободя невредими — казва той. — И аз ще се подчиня на тези заповеди, и на никои други. — Той се поколебава: — Нито един войник в гарнизона не би ви сторил зло, сър, нито пък на сина ви. Давам ви честната си дума за това.

— Благодаря ви — казва съпругът ми. На мен прошепва: — Върви при кралицата, кажи ѝ, че се готвят за нахлуване. Опитай и виж колко кораба можеш да преброиш в пристанището. Кажи ѝ, че според мен нямат много войници, може би само около две хиляди.

— А ти?

— Чу го. Ще се прибера у дома, щом мога. Бог да те благослови, любима.

Целувам го. Обръщам се към сина си, който застава на едно коляно, за да приеме благословията ми, а след това се изправя да ме прегърне. Знам, че е едър и силен и е добър боец, но да го оставя в опасност за мен е почти непоносимо.

— Ваша светлост, трябва да тръгвате — казва стражът.

Трябва да оставя и двамата. Не знам как стигам до стълбата на търговския кораб, нито как влизам в малката каюта. Но трябва да оставя и двамата.

Дворът е в Ковънтри и се готви за война, когато пристигам в Англия и съобщавам на кралицата вестта, че нашите врагове в Кале са пленили съпруга и сина ми, и че със сигурност ще нахлуят тази година.

— Жакета, толкова съжалявам — казва Маргарет. — Нямах представа. Никога не бих те поставила така в опасност… когато ми казаха, че си пленена, не бях на себе си — тя хвърля поглед наоколо и ми прошепва: — Писах на Пиер дьо Брезе, сенешала на Нормандия, и го помолих да превземе Кале и да те спаси. Знаеш какво би станало с мен, ако някой открие, че му пиша. Но си толкова важна за мен.

— Изобщо не съм била в голяма опасност — казвам. — Но бунтовните лордове предизвикваха Ричард и Антъни, и мисля, че ако можеха да ги убият в спречкване, щяха да го направят.

— Мразя ги — казва тя простичко. — Уорик и баща му, Йорк и сина му. Те са мои врагове до смърт. Знаеш ли какви слухове разпространяват сега?

Кимвам. Злословят по адрес на кралицата от мига, в който тя пристигна в Англия.

— Открито заявяват, че синът ми е копеле, че кралят не знаел нищо за раждането и кръщението му, а също — и нищо за зачеването му. Смятат да го лишат от наследството му чрез клевети, след като не могат да му навредят чрез война.

— Имате ли новини за лордовете, подкрепящи Йорк?

— Срещнали са се — казва тя кратко. — Имам шпиони в малкия двор на Йорк в Ирландия, и те ми съобщават новините. Уорик заминал да се срещне с херцога на Йорк в неговия замък в Ирландия. Знаем, че са се срещнали, можем да предполагаме, че планират нахлуване. Не можем да разберем със сигурност кога.

— А готови ли сте за нахлуване?

Тя кимва мрачно.

— Кралят отново е болен — о, не е много зле, но изгуби интерес към всичко, освен молитвите. Прекара цяла седмица в молитви и сън, понякога по цели шестнайсет часа на ден… — тя млъква, без да довърши. — Никога не знам дали е тук, или се е отнесъл. Но във всеки случай аз съм готова, готова съм за всичко. Имам войската, имам лордовете, страната ме подкрепя — всички, освен вероломните жители на Кент и лондонските отрепки.

— Кога, как мислите? — Всъщност не е нужно да питам. Всички кампании започват през лятото. Вероятно не след дълго ще донесат новината, че Йорк е потеглил на поход от Ирландия, а Уорик е отплавал от Кале.

— Ще отида да видя децата си — казвам. — Сигурно се тревожат и чакат новини за баща си и брат си.

— А после се върни — казва тя. — Имам нужда да бъдеш при мен, Жакета.

През юни — най-богатият, най-зеленият, най-спокойният месец от годината — лордовете на Йорк потеглят от Кале, а Ричард, херцогът на Йорк, се бави в Ирландия, оставяйки ги да му свършат мръсната работа. Те слизат на суша, както предвиди съпругът ми, само с малка войска от около две хиляди души, но докато напредват, редиците им набъбват от мъже, напуснали нивите и конюшните, за да се присъединят към тях. Кент не е забравил Джак Кейд, нито пък жътвата от глави, и сега мнозина потеглят в подкрепа на Уорик, защото помнят как кралицата се зарече, че ще превърне родното им място в парк за елени. Лондон разтваря широко портите си за Уорик, а бедният лорд Скейлс отново се оказва сам в Тауър със заповеди да го удържи за краля, на всяка цена. Лордовете, подкрепящи Йорк, дори не си правят труда да го принудят да излезе, заплашвайки го с гладна смърт; оставят лорд Кобам да отговаря за града и потеглят на север, към Кенилуърт, в търсене на своя враг: търсят нас.

Всеки ден към тях се присъединяват още войници, откъдето и да минат, мъжете се стичат в редиците им. Армията им се увеличава, те стават все по-силни, плащат надниците с пари, отпуснати им чрез гласуване от градовете, край които минават. Настроението в страната се е наклонило срещу кралицата и краля — кукла, чиито конци дърпа тя. Хората искат водач, комуто могат да се доверят да запази мира и справедливостта в страната. Вече вярват, че Йоркският херцог Ричард ще бъде техен закрилник, и се боят от кралицата заради опасностите и несигурността, които я следват навсякъде.

Кралицата назначава херцога на Бъкингам за командир на кралската войска, а кралят е изведен от монашеското си убежище, за да издигне кралския флаг, който провисва жалко на влагата. Но този път никой не дезертира, преди да бъде нанесен дори един удар, защото хората не смеят да вдигнат ръка срещу личното знаме на краля. Не се случва силни войскови части да изоставят каузата на Йорк. Всички започват да придобиват твърдост. Кралят седи кротко в палатката си под своето знаме, а пратениците, на които е възложено да преговарят за мир — сред тях и епископът на Солсбъри — сноват насам-натам цяла сутрин, с надеждата да постигнат споразумение. Невъзможно е. Лордовете на Йорк изпращат лични съобщения до краля, но Бъкингамският херцог ги прихваща. Няма да отстъпят от искането си кралицата и нейните съветници да бъдат отстранени от влиятелното си място до краля, няма да се доверят на друго предложение. А кралицата също няма да отстъпи. Желанието ѝ е съвсем просто — да ги види мъртви. Наистина не съществува никаква основа за преговори.

Кралската армия се е разположила пред абатството Делапре в Нортхамптън, окопала се е пред река Нен, палисада от остри, забити в земята пръти огражда лагера им. Никакво кавалерийско нападение не може да ги удари тук, никаква челна атака не може да успее. Кралицата, принцът и аз отново чакаме в замъка Екълсхол.

— Почти ми се иска отново да яхна коня си и да отида да гледам — казва ми тя.

Опитвам се да се усмихна.

— Не и този път.

Сега вали, и дъждът продължава вече от два дни. Стоим заедно на прозореца, загледани навън към помръкналите сиви небеса с тъмните облаци на хоризонта. Долу, във вътрешния двор, настава суматоха — пристигат пратеници от бойното поле.

— Да слезем — казва Маргарет, внезапно обзета от нервност.

Посрещаме ги в голямата зала, където влизат, мокри до кости.

— Свърши се — казва човекът на кралицата. — Казахте ми да дойда в мига, когато успея да преценя как се развива битката, и затова изчаках известно време, а после тръгнах.

— Победихме ли? — пита тя настойчиво.

Той прави гримаса.

— Унищожени сме — казва безцеремонно. — Предадени.

Тя изфучава като котка.

— Кой ни предаде? Кой беше? Станли?

— Грей от Рутин.

Тя веднага се нахвърля върху ми:

— Сродникът на дъщеря ти! Нима семейството на дъщеря ти се състои от предатели?

— Далечен роднина — казвам веднага. — Какво е направил?

— Изчака, докато синът на Йорк, младият Едуард Марч, го нападна. Нашата позиция беше добре защитена, зад нас беше реката, а пред нас — изкоп, укрепен с остри пръти, но когато момчето на Йорк се появи начело на войниците си, лорд Грей хвърли меча си на земята и просто му помогна да премине през барикадите с цялата си войска, а после те си проправиха с бой път надолу през собствените ни позиции. Влязоха в редовете ни, нашите войници не успяха да избягат от тях. В началото считахме, че имаме съвършена позиция, а се озовахме в съвършена клопка.

Тя побледнява и залита. Хващам я за кръста и тя се обляга на мен.

— Кралят?

— Тръгнах, докато си проправяха път с бой към палатката му. Лордове от свитата му бяха отпред, за да прикрият оттеглянето му, крещяха му да бяга.