* * *

Плаването минава бързо. Ричард се свестява, дават ни чиста вода и нещо за ядене, Антъни е невредим. Отначало ни заключват в малка каюта, а после, щом корабът излиза в открито море, а голямото платно се развива със скърцане, ни пускат да излезем на палубата. За кратко не виждаме никаква суша, Англия е изчезнала зад нас, но после виждаме тъмно очертание пред нас на хоризонта, съзираме и масивния хълм на града, а на билото му — кръга от крепостни стени. Осъзнавам, че се връщам под стража, като заложница, в Кале, в града, в който някога влязох като херцогиня.

Хвърлям поглед към Ричард и виждам, че той също си спомня това. Това е преден пост, който беше под негово командване. Сега той е пленник. Това наистина е колелото на съдбата.

— Пазете се — казва тихо на мен и сина ни. — Не би трябвало да ти сторят нищо, Жакета, познават те и те харесват. И не воюват с жени. Но начинът, по който кралицата се отнесе с херцогинята на Йорк, сигурно ги е разгневил, и сме напълно в тяхна власт. Никой няма да ни избави. Ще трябва да се измъкнем от това живи, разчитайки на собствената си хитрост. Напълно сами сме.

— Херцогът на Съмърсет държи крепостта Гизнес, може да дойде за нас — предполага Антъни.

— Няма да припари на по-малко от половин миля — казва съпругът ми. — Укрепявал съм този град, синко, знам силните му места. Никой няма да го превземе със сила през това столетие. Следователно сме заложници във вражески ръце. Имат всички основания да пощадят теб, Жакета, и множество основателни причини да убият мен.

— Не могат да те убият — казвам. — Не си извършил никакво престъпление, само си бил верен на своя крал от деня, в който си се родил.

— Именно затова съм тъкмо човекът, когото би трябвало да убият — казва той. — Това ще изпълни другите със страх. Така че ще се държа прилично и ще говоря вежливо, а ако трябва да се закълна да предам меча си, за да спася живота си, ще го направя. И — обръща се към Антъни, който се отдръпва нетърпеливо настрани, мърморейки под нос — и ти ще сториш същото. Ако поискат от нас честна дума и обещание, че никога няма да вдигнем оръжие срещу тях, ще направим и това. Нямаме избор. Ние сме победени. Нямам намерение да ме обезглавят на ешафода, който лично аз издигнах тук. Не възнамерявам да бъда погребан и в местното гробище, което подредих и почистих. Разбираш ли?

— Да — казва кратко Антъни. — Но как можахме да се оставим да ни заловят?

— Станалото — станало — казва Ричард сурово. — Такива са случайностите на войната. Единственото, за което трябва да мислим сега, е как да се измъкнем от това живи. И ще го направим, като говорим благо, действаме бавно, и не изпадаме в гняв. Повече от всичко, сине, искам да бъдеш любезен, да се предадеш, ако трябва, и да оцелееш.

* * *

Задържат ни на кораба до падането на нощта: не искат Ричард да бъде преведен зрелищно през града и видян от хората. Влиятелните търговци на Кале го обичат, задето ги защити, когато Йорк се опитваше да превземе крепостта на Кале. Мъжете от града си го спомнят като верен и смел комендант на крепостта, чиято дума беше закон, комуто са можели да вярват безрезервно. Войниците в Кале го обичат като суров, но справедлив командир. Именно това, че бяха служили под командването на Ричард, убеди онези шестстотин войници да преминат на наша страна в Лъдлоу и да подкрепят краля. Всяка войска, която е била командвана от него, е готова да го последва до ада и обратно. Уорик не иска този толкова обичан пълководец да събуди симпатиите на хората, докато минава през града.

Затова изчакват до късно през нощта и ни въвеждат тайно в голямата зала на замъка под прикритието на мрака. Внезапното проблясване на факли е ослепително ярко след черните улици навън. Въвеждат ни през портата, под каменната арка, а после — в голямата зала с ярко пламтящи огньове в двата края, където край масите седят мъжете от гарнизона, видимо смутени, когато ни виждат.

Тримата стоим като бежанци от война и оглеждаме голямата зала, сводестия таван с почернелите от дима греди, факлите, които пламтят във високи поставки навсякъде наоколо; някои мъже стоят и пият ейл, други седят около масите за хранене, а трети се изправят на крака при вида на съпруга ми, и смъкват шапките си. В далечния край на залата граф Солсбъри, неговият син, граф Уорик, и младият Едуард, граф Марч, синът на Ричард, херцог Йорк, седят на маса, издигната на подиум, а зад тях има флаг с бялата роза на Йорк.

— Заловихме ви като военнопленници, и ще обмислим освобождаването ви срещу честната ви дума — заговаря граф Уорик, тържествено сериозен като съдия, от мястото си на главната маса.

— Това не бяха военни действия, тъй като аз служа на краля на Англия; посегателството срещу мен е равносилно на бунт и измяна срещу моя крал — казва Ричард, плътният му глас се чува много силно и високо в залата. Мъжете се вцепеняват, доловили нотка на безусловно предизвикателство. — Предупреждавам ви, че всеки, който посегне на мен, на сина ми или на съпругата ми, ще се провини в държавна измяна и незаконно посегателство. Всеки, който стори зло на съпругата ми, би бил, разбира се, недостоен и за високото си положение, и за името си. Ако воювате с жена, вие не сте по-добри от диваци, и би трябвало да бъдете сразени като такива. Името ви ще бъде опетнено завинаги. Нищо добро не чака човек, който оскърбява моята съпруга, херцогиня с кралска кръв и наследница на Люксембургската династия. Нейното име и репутацията ѝ трябва да я закрилят, където и да отиде. Синът ми е под моята и нейната закрила, верен поданик на богопомазан крал. И тримата сме верни поданици на краля и е редно да ни освободите да си вървим. Настоявам да позволите и на трима ни да стигнем безпрепятствено до Англия. В името на краля на Англия, настоявам за това.

— Дотук с кроткия отговор, който отвръща гнева21 — казва ми тихо Антъни. — Дотук с предаването и прошката. За Бога, погледни лицето на Солсбъри!

Старият граф изглежда готов да избухне.

— Вие! — изревава той. — Вие се осмелявате да ми говорите така?

Лордовете на Йорк седят високо на подиума и Ричард трябва да вдигне поглед към тях. Те се надигат от столовете си и поглеждат гневно надолу към него. Той изобщо не дава вид да се разкайва. Тръгва към подиума и се изправя, с ръце на хълбоците.

— Да. Разбира се. Защо не?

— Вие дори не заслужавате да бъдете сред нас! Нямате право дори да говорите, без някой да ви е заговорил. Ние сме от кралско потекло, а вие сте нищожество.

— Аз съм английски лорд и служих на моя крал във Франция, Кале и Англия, и никога не престъпих волята му и не му измених — казва Ричард много високо и ясно.

— За разлика от тях — допълва весело Антъни, обръщайки се към мен.

— Вие сте едно нищожно парвеню, син на управител на домакинството — провиква се Уорик. — Нищожество! Нямаше да бъдете тук, ако не беше бракът ви.

— Херцогинята е уронила достойнството си — казва младият Едуард Марч. Виждам как Антъни настръхва при това оскърбление от младеж на собствената му възраст. — Тя се е принизила да се омъжи за вас, а вие сте се издигнали единствено чрез нея. Говори се, че е вещица, която ви подбудила към греха на похотта.

— За Бога, това е непоносимо — изругава Антъни. Хвърля се напред, а аз го сграбчвам за ръката.

— Не смей да помръднеш, или лично аз ще те намушкам! — изричам яростно. — Не смей да казваш или да правиш нещо. Кротувай, момче!

— Какво?

— Не сте достоен да бъдете сред нас — казва Солсбъри. — Не сте достоен за нашето общество.

— Виждам какво правят: надяват се, че ще изгубиш самообладание и ще избухнеш — казвам му. — Надяват се, че ще ги нападнеш, и тогава ще могат да те повалят. Помни какво каза баща ти. Запази спокойствие.

— Те оскърбяват теб! — Антъни се е изпотил от ярост.

— Погледни ме! — настоявам.

Той ме стрелва с яростен поглед, а после се поколебава. Въпреки припрените ми думи, лицето ми е напълно спокойно, усмихвам се.

— Не бях аз жената, зарязана на пазарния площад в Лъдлоу, когато съпругът ми избяга — казвам му с бърз шепот. — Аз бях дъщеря на графа на Люксембург, когато Сесили Невил беше само едно хубаво момиче в някакъв замък на север. Аз съм потомка на богинята Мелузина. Ти си мой син. Ние произхождаме от род на благородници, които могат да проследят потеклото си назад до една богиня. Могат да казват каквото искат зад гърба ми, могат да ми го кажат в лицето. Аз зная коя съм. Зная какъв си роден да бъдеш — нещо повече, много повече от тях.

Антъни се колебае.

— Усмихни се — нареждам му.

— Какво?

— Усмихвай им се.

Той вдига глава: едва успява да изкриви лицето си в усмивка, но го прави.

— Нямате ли гордост? — изсъсква му Едуард Марч. — Тук няма нищо, на което да се усмихвате!

Антъни накланя леко глава, сякаш приема огромен комплимент.

— Позволявате ми да говоря така за родната ви майка? Пред нея самата? — настоява Едуард, с глас, пресекващ от ярост. — Нямате ли гордост?

— Майка ми няма нужда от вашето добро мнение — казва Антъни ледено. — Никой от нас не го е грижа какво мислите.

— Вашата собствена майка е добре — казвам любезно на Едуард. — Беше много изплашена в Лъдлоу — да бъде оставена сама в такава опасност — но моят съпруг, лорд Ривърс, отведе нея и вашата сестра Маргарет, и братята ви, Джордж и Ричард, на сигурно място. Съпругът ми, лорд Ривърс, им осигури закрила, когато армията опустошаваше града. Той се погрижи никой да не ги наскърби. Кралят ще ѝ плаща пенсия, и тя не изпитва лишения. Лично я видях наскоро и тя ми каза, че се моли за вас и за баща ви.

Това го стряска и той млъква.

— Трябва да благодарите за безопасността ѝ на моя съпруг — повтарям.

— Той е от низш произход — казва Едуард, като човек, който повтаря заучен урок.