Те се усмихват. Единият преден зъб на момичето е изгнил и липсва, и прави усмивката ѝ щърба като на малко дете.

— Знаете ли пътя? — безпокои се жената. Цели девет мили са, тя никога не се е отдалечавала толкова от дома си.

— Идете в Логърхедс, и там ще ви упътят — предлага мъжът. — Но внимавайте, войниците също ще са тръгнали към къщи. Да изпратя ли момчето с вас?

— Не — казвам. — Струва ми се, че ще имате доста работа в ковачницата днес.

Той вдига кесията ми и ми се усмихва широко.

— Денят вече е добър — казва. — Най-добрият, който сме имали през целия си живот. Бог да ви благослови, милейди.

— Бог да благослови вас — отвръщам и насочвам коня си на юг.

* * *

Яздила съм половин час, когато чувам мощно изсвирване на тръби и виждам прахта, вдигана от голяма придвижваща се армия. Оглеждам се наоколо за място, където да се скрия, но се намирам сред обширна пустош, около мен са се ширнали голи поля, а плетовете са ниски. Приближавам коня си до отворена порта край една нива и си мисля, че ако това са войници на Йорк или подкрепления на Йорк, мога да спра, да стоя безучастно, с горда осанка на херцогиня, докато те минават край мен. Може би ще имат новини за съпруга ми и моето момче.

Когато са на половин миля от мен, различавам знамето на краля, и разбирам, че за момента съм в безопасност, докато армията се приближава, начело с кралицата и самия крал.

— Жакета! — извиква тя с искрена радост. — Бог да те благослови! Добра среща!

Тя отбива коня си и спира встрани от пътя, за да остави армията да продължи да марширува покрай нас. Следват я хиляди мъже.

— Ти си в безопасност! — възкликва тя. — И си добре! А кралят е толкова разгневен от смъртта на лорд Одли, че се отправи лично да потърси сметка на лордовете на Йорк. — Тя снижава глас: — Той внезапно се опомни и каза, че ще води армията лично. Толкова съм щастлива. Той казва, че никога вече няма да им прости, и ще отмъсти за смъртта на нашия верен приятел.

— Лорд Одли е мъртъв? — питам. Чувствам как започвам да треперя при мисълта какви може да са следващите ѝ думи. — А имате ли новини…

Един мъж от центъра на конницата рязко насочва коня си напред и вдига наличника на шлема си, за да покаже лицето си.

— Аз съм! — провиква се съпругът ми. — Жакета! Любима! Аз съм!

Ахвам: той е неузнаваем, каквито са и всички останали под тежестта на доспехите си и с шлемове на главите. Но той идва, скача от коня си с тропот, хвърля шлема си настрани, и ме притегля в обятията си. Твърдата предница на бронята му ме притиска, налакътниците на ризницата му се врязват в гърба ми, но аз се вкопчвам в него, и го целувам, и му се кълна, че го обичам.

— А Антъни е невредим — казва той. — Също и съпругът на Елизабет. Всички се измъкнахме невредими. Казах ти, че съм късметлия.

— Не ме гледай, сигурно воня — казвам, внезапно спомняйки си за дрехите си, за косата си, и за подутите ухапвания от бълхи по кожата си. — Срамувам се от себе си.

— Изобщо не биваше да оставаш там — казва той, като хвърля поглед към кралицата. — Изобщо не биваше да бъдеш там. Изобщо не биваше да те оставят там.

Маргарет ми се усмихва весело.

— Много ми е сърдит — казва. — От гняв не ми говори. Но виждаш ли, ето че си тук, вече в безопасност.

— Сега съм в безопасност — съгласявам се.

— Сега идвай! Идвай! — настойчиво казва тя. — Вече сме по следите на предателя Солсбъри. И не сме много далеч зад него.

* * *

Преживяваме няколко бурни дни, през които яздим начело на кралската армия. Движението възвръща здравето на краля, той отново е онзи млад мъж, за когото мислехме, че може да управлява кралството. Той язди начело на армията си, а Маргарет язди до него, сякаш са наистина съпруг и съпруга: приятели и съратници както по договор, така и на дело. Времето е топло, това е златният край на лятото, реколтата е прибрана от нивите, оставяйки златни стърнища, кръстосвани от стотици подскачащи зайци. Вечер има голяма пълна луна, вещаеща наближаването на есенното равноденствие, толкова ярка, че можем да продължаваме похода си до късно през нощта. Една нощ опъваме палатки и се настаняваме на лагер, точно сякаш сме на вечерен ловен излет. Имаме новини за лордовете на Йорк: събрали са се в Устър, където са положили тържествена клетва за вярност в катедралата, и са изпратили съобщение до краля.

— Пратете им го обратно — изсъсква кралицата. — Видяхме колко струва верността им. Убиха лорд Одли и лорд Дъдли, убиха Едмънд Боуфорт. Няма да преговаряме с тях.

— Мисля, че бих могъл да изпратя вест, че съм склонен да издам заповед за всеобщо помилване — казва кралят меко. Повиква при себе си епископа на Солсбъри. — Всеобщо помилване, за да знаят, че ако се разкаят, могат да получат прошка — казва той.

Кралицата стиска устни и клати глава.

— Никакво съобщение — казва тя на епископа. — Никакво помилване — заявява на краля.

Подобно на плъх, изпълзял от дупката си, Ричард, херцог Йорк, заема позиции пред своя град Лъдлоу. Той и двамата лордове, Уорик и Солсбъри, заемат позиция на далечната страна на моста Лъдфорд. От нашата страна на реката кралят издига кралското знаме и изпраща последно предложение за помилване до всички войници, които се откажат от верността си към Йоркския херцог и преминат на наша страна.

Тази нощ съпругът ми влиза в кралските покои, където кралицата, аз и две дами седим заедно с краля.

— Имам един другар, с когото служехме заедно в Кале, който иска да изостави граф Солсбъри и да дойде на наша страна — казва Ричард. — Обещах му пълно помилване и радушно посрещане. Трябва да знам дали може да вярва, че ще ги получи.

Всички поглеждаме краля, който се усмихва кротко.

— Разбира се — казва той. — Всеки може да получи прошка, ако се разкайва истински.

— Имам ли думата ви, ваша светлост? — пита Ричард.

— О, да. Всеки може да получи прошка.

Ричард се обръща към кралицата:

— А имам ли и вашата?

Кралицата се надига от стола си.

— Кой е той? — пита тя енергично.

— Не мога да посъветвам приятеля си да дойде при вас, освен ако вие лично не гарантирате безопасността му — казва Ричард решително. — Обещавате ли да му простите, задето е воювал срещу вас, ваша светлост? Мога ли да се доверя на думата ви, че ще го помилвате?

— Да! Да! — възкликва кралицата. — Кой ще се присъедини към нас?

— Андрю Тролъп заедно с шестстотин обучени и верни мъже под негово командване — съобщава Ричард, и отстъпва встрани да представи стройния мъж със сурово лице на кралската двойка. — И това — казва ми Ричард, докато идва да застане до мен — току-що реши битката.

* * *

Ричард е прав. В мига, в който узнават, че Тролъп е станал изменник и е преминал на наша страна с войниците си, тримата лордове на Йорк изчезват като утринна мъгла. Измъкват се през нощта, като изоставят войниците си, изоставят града, изоставят дори Сесили Невил, херцогиня на Йорк, съпругата на херцог Ричард. Когато нашите войници се изсипват в Лъдлоу и започват да отмъкват всичко, което могат да носят, херцогинята стои там, с ключовете на замъка в ръка, и чака кралицата. Тя, която винаги е била горда жена, съпруга на лорд с кралска кръв, е ужасно изплашена. Виждам страха, изписан по бледото ѝ лице; и аз, която чаках в Мъкълстоун тяхната победоносна армия да профучи покрай мен, не изпитвам наслада да видя как такава горда жена е принизена толкова много.

— Носите ми ключовете от замъка — пропява кралицата, като свежда поглед към херцогинята от високия си едър кон.

— Да, ваша светлост — казва Сесили спокойно. — И моля за собствената си безопасност, и за безопасността на децата си.

— Разбира се — казва кралят веднага. — Сър Ричард, вземете ключовете и придружете херцогинята до безопасно място, нека с нея дойдат и децата ѝ. Тя е под моя закрила.

— Почакайте за минута — казва Маргарет. — Кои са тези деца?

— Това е дъщеря ми Маргарет — казва херцогиня Сесили. Едно тринайсетгодишно момиче се изчервява болезнено, прави нисък реверанс на кралицата, осъзнава грешката си и отново прави реверанс, този път на краля. — Това са синът ми Джордж и най-малкото ми момче, Ричард.

Преценявам, че Джордж е на около единайсет години, а Ричард — на около седем. И двамата изглеждат зашеметени, и то с право; защото довчера са живели с мисълта, че техният баща е престолонаследник на Англия, който вероятно ще си проправи път с битка до трона, а днес откриват, че са изправени лице в лице с армията на краля, а баща им е избягал. От една къща зад нас се разнася трясък и пронизителният писък на жена, молеща за помощ, докато я повалят на земята и я изнасилват. Това припомня на всички ни, че сме в разгара на война, и разговаряме на бойно поле.

— Отведете ги — казва кралят бързо.

— И вашият съпруг ви остави тук? — кралицата изтезава с въпросите си победената херцогиня. — Спомняте ли си как настояхте да ви пуснат в стаята ми, когато току-що бях родила бебето си, и ми казахте, че вашият съпруг трябва да посети съпруга ми, когато той беше болен, във времето на нашето изпитание? Той влезе със сила в кралския съвет веднъж, а сега виждаме как просто си е отишъл. Той присъства там, където не е желан, а изоставя хората, на които е нужен. Обявява война, а после изчезва от бойното поле!

Херцогинята се олюлява, с лице, побеляло като мляко. Над пазарния площад се понася дим, някой е подпалил сламен покрив. Жената, която пищеше за помощ, ритмично хълца от болка. Виждам как малкият Ричард се оглежда, когато чува звук от брадва, която се стоварва върху заключена врата, и бъбренето на старчески глас, който моли за пощада, умолява за милост някой, който отказва да го слуша.

— Ваша светлост — казвам на кралицата. — Това не е място за никой от нас. Да оставим лордовете да обуздаят отново мъжете, и да се махаме от този град.