Тя е пред мен, когато затичваме към ковачницата, където ковачът точно се готви да сложи подковите на коня ѝ.

— Сложете ги наопаки — изсъсква тя.

— Какво? — пита той.

Тя му дава сребърна монета.

— Наопаки — казва. — Сложете ги наопаки. Побързайте. По два гвоздея на всяка подкова. — На мен казва: — Ако поискат да ме последват, няма да могат да ме проследят. Ще видят само отпечатъци от копитата на коне, идващи насам, няма да разберат, че съм се отдалечавала.

Осъзнавам, че виждам пред себе си кралицата от видението ми, която беше сложила подковите на коня си наопаки.

— Къде отиваме?

— Аз отивам — казва тя. — Обратно в Екълсхол, за да взема принца и краля, и да свикам основните си сили, за да преследваме граф Солсбъри чак до Лъдлоу, ако трябва.

— А какво да правя аз?

Тя поглежда ковача.

— Побързайте. Побързайте.

— Какво да правя аз?

— Ще останеш ли тук? А ако минат, трябва да им кажеш, че ще се срещна с армията си в Нотингам.

— Оставяте ме тук?

— Те няма да ти причинят зло, Жакета. Харесват те. Теб всички те харесват.

— Това е армия, която се връща разгорещена от бойното поле, вероятно току-що са убили зет ми, съпруга ми и сина ми.

— Да, но на теб няма да сторят зло. Няма да воюват с жени. Но аз трябва да се измъкна и да се погрижа за безопасността на принца и на краля. Ще ме спасиш, ако им кажеш, че съм отишла в Нотингам.

Поколебавам се за миг.

— Страхувам се.

Тя протяга ръка към мен и прави жеста, на който сама я научих. Жестът с показалеца, който описва кръг във въздуха, символ на колелото на съдбата.

— И аз се страхувам — казва.

— Вървете тогава — освобождавам я.

Ковачът заковава последния гвоздей; конят върви малко тромаво, но е достатъчно стабилен. Ковачът се отпуска на ръце и колене в прахта и Маргарет стъпва на гърба му, за да се качи на седлото. Вдига ръка към мен.

— A tout a l’heure20 — казва, сякаш просто отива да поязди малко за удоволствие, а после забива пети в хълбоците на коня си и полита. Свеждам очи към земята; следите в меката пръст ясно показват, че в ковачницата е влязъл кон, но няма признаци да е излязъл.

Бавно тръгвам натам, където пътят минава през селцето Мъкълстоун, и чакам в него да влязат първите лордове на Йорк.

* * *

Стъмва се. В далечината край Блор Хийт чувам оръдеен изстрел, а после — още един, бавно преминаващи в нощта. Чудно ми е, че изобщо могат да видят някаква цел, по която да стрелят. Преминават групи мъже, някои подкрепят ранените си другари, други — със сведени глави, бягат сякаш от самия страх. Скривам се отново в ковачницата и те не ме виждат, докато минават. Дори не спират, за да помолят за питие или храна, всички прозорци и врати в селото са залостени за всички войници — независимо чий знак носят. Когато виждам един, който носи герба на Ланкастър, излизам в уличката.

— Лорд Ривърс? Сър Антъни Удвил? Сър Джон Грей? — питам аз.

Човекът поклаща глава:

— Конници ли бяха? Сигурно са мъртви, госпожо.

Налагам си да остана права, макар че коленете ми се подгъват. Облягам се на вратата на ковачницата и се питам какво би трябвало да сторя сега, сама на бойно поле, и дали Ричард е мъртъв някъде там, а също и синът ми, и зет ми. Питам се дали не трябва да отида до полето и да потърся тялото на Ричард. Не мога да повярвам, че не бих разбрала за смъртта му. Със сигурност щях да почувствам нещо, когато бях толкова близо до битката, че можех дори да видя кипналите води на реката, в която той може би се е удавил?

— Заповядайте — казва добродушно ковачът, като излиза от малката си къщичка, за да сложи в ръката ми мръсна чаша. — Какво ще правите, лейди?

Поклащам глава. Няма отряд преследвачи, които да заблудя, за да поемат в погрешна посока, хората на Йорк не се задават насам, само разбитите останки от нашата армия. Боя се, че съпругът ми е мъртъв, но не зная къде да го търся. Отмаляла съм от страх и от съзнанието за собственото си малодушие.

— Не знам — казвам. Чувствам се напълно объркана и изгубена. Последният път, когато бях изгубена и сама, това се случи в гората, когато бях момиче във Франция, и тогава Ричард дойде за мен. Не мога да повярвам, че Ричард няма да дойде за мен сега.

— По-добре влезте при нас — казва ковачът. — Не можете да останете тук навън цяла нощ. А не можете да отидете и до бойното поле, милейди, има крадци, които търсят плячка там, и те ще ви намушкат в мига щом ви видят. По-добре да влезете при нас.

Свивам рамене, не знам какво е редно да направя. Няма смисъл да стоя на улицата, ако никой няма да мине покрай мен, за да попита къде е отишла кралицата. Изпълних дълга си, като побързах да я отпратя, не е нужно да оставам навън до разсъмване. Привеждам глава под ниския горен праг на вратата на селската къща и влизам в малката тъмна стая с пръстен под, и във вонята на петима души, които спят, готвят, хранят се и ходят по нужда на едно и също място.

Те са мили с мен. Споделят това, което имат. Имат комат черен хляб, приготвен от ръж; никога не са вкусвали бял хляб. Имат рядка каша, приготвена със зеленчуци и тънък резен сирене. За пиене имат слаб ейл, който стопанката приготвя сама, и ми дават да отпия първа от глинена чаша, която има вкус на кал. Мисля си, че това са хората, за които би трябвало да се борим, това са хората, които живеят в богата страна, където земята е плодородна, а водата — чиста, където има повече акри за засяване, отколкото фермери, които да прибират реколтата. Това е страна, където надниците би трябвало да са високи, а пазарите би трябвало да са богати и оживени. И въпреки това не е така. Това е земя, където никой не може да спи спокойно в леглото си нощем заради страх от набези, от разбойници или крадци, където правосъдието на краля се купува и заплаща от приятелите на краля, където един честен работник може да бъде съден за държавна измяна и обесен, ако потърси правата си; и където явно не можем дори да попречим на един френски придворен да влезе в собствените ни пристанища и да ги опустоши.

Казваме, че сме управници на тази страна, но не управляваме според закона. Казваме, че имаме власт над тези хора, но не ги водим към мир или благоденствие. Ние, техните господари, враждуваме помежду си, и им носим смърт, сякаш нашите собствени мнения, мисли и мечти са далеч по-ценни от тяхната безопасност, от здравето им и от децата им.

Мисля си за кралицата, която язди през нощта, със заковани наопаки подкови на коня, за да не може никой да разбере къде е отишла, а нейните войници лежат повалени в реката Хемпмил, сред тях — може би съпругът ми и синът ми. Съпругата на ковача, добрата стопанка Скелхорн, ме вижда как пребледнявам, и ме пита дали не ми е прилошало от кашата.

— Не — казвам. — Но съпругът ми участваше в битката днес, и се страхувам за него. — Непоносимо ми е дори да ѝ кажа колко се боя за момчето си.

Тя поклаща глава и казва нещо за ужасните времена. Акцентът ѝ е толкова силен, че трудно разбирам какво казва. После постила една пълна с бълхи рогозка върху сламеник, който е най-хубавото им легло, до загасващия огън, и ми показва, че мога да легна. Благодаря ѝ, лягам, тя се настанява от едната ми страна, дъщеря ѝ — от другата. Мъжете спят от другата страна на огъня. Лежа по гръб и чакам дългата безсънна нощ да си отиде.

* * *

През нощта чуваме тропот на копита по селската улица, и от време на време — викове. Момичето, жената и аз се сгушваме заедно като уплашени деца: това е усещането да живееш във воюваща страна. Няма и помен от красотата на турнира, няма следа от вдъхновението на възвишените принципи — в реалността една бедна жена чува гръмкия тропот от копитата на конница по улицата, и се моли конниците да не спрат, за да заблъскат по паянтовата ѝ врата.

Когато изгрява зората, стопанката става, отваря предпазливо вратата и наднича навън. Решила, че няма опасност, тя излиза и аз чувам как кътка на кокошките си и пуска прасето да скита из селото и да се храни с боклуците. Ставам от леглото и почесвам отеклите следи от ухапвания от насекоми по ръцете, врата и лицето си. Косата ми се е измъкнала от внимателно намотаната на върха на главата ми плитка, чувствам се мръсна, страхувам се, че мириша; но съм жива. Не останах да заблуждавам нахлуващите лордове, както поиска от мен кралицата, скрих се като малодушна слугиня в къща на селяни, и се радвах на добротата им. Сниших се, за да не ме видят, когато чух конете през нощта, и легнах върху мръсната слама. Всъщност, миналата нощ бях готова да дам всичко, за да остана жива, а тази утрин бих дала всичко да узная дали съпругът ми и синът ми са живи. Обзета съм от страх и униние. Не се чувствам съвсем като херцогиня тази сутрин.

Момичето става, изтръсква фустата си, която служи едновременно за бельо и за нощница, навлича отгоре рокля от груб плат, потърква лице с края на мръсната си престилка, и е готово за деня. Поглеждам я и си помислям за уханната баня, която ме чака в замъка Екълсхол и за чистото бельо, което ще си сложа. После, преди да се изпълня с прекалена увереност в удобствата, които ме очакват, си спомням, че не мога да бъда сигурна дали дворът ще бъде в замъка Екълсхол, нито дали синът ми и съпругът ми ще се приберат у дома при мен.

— Трябва да тръгвам — казвам рязко.

Излизам навън, а ковачът тъкмо приготвя коня ми. Съпругата му ми е приготвила чаша слаб ейл и краищник стар хляб. Пия ейла и топя хляба в него, за да стане достатъчно мек за ядене, после им давам кесията си. В нея има сребро и няколко медни монети — цяло състояние за тях, макар за мен да не беше почти нищо.

— Благодаря ви — казвам, и ми се иска да можех да кажа повече: че съжалявам за разрухата, която този крал и кралица им навлякоха, съжалявам, че работят усилно и въпреки това не могат да се издигнат от бедността на дома си, съжалявам, че цял живот съм спала върху лен и рядко съм се сещала за онези, които спят върху слама.