Вътре е тихо, цари сумрак, и ние се качваме по витото каменно стълбище нагоре и още по-нагоре към кулата, в която виси камбаната. Прилича на голяма наблюдателна кула, зад нас е камбаната, пред нас — каменен парапет, отвъд нивите се вижда ясно пътят от север, а в далечината — прашният облак, вдигнат от маршируващата армия на граф Солсбъри.

Кралицата докосва ръката ми с грейнало от възбуда лице, и посочва напред. Виждаме голям плет, а зад него — знамената на нашата армия. Вдигам ръка над очите си и се намръщвам, опитвайки се да разпозная знамето на Ривърс с надеждата да различа Антъни или съпруга си близо до него, но е твърде далеч, за да видя. Нашите войски са отлично разположени, Солсбъри няма да знае, че са там, нито каква е числеността им, докато не излезе от горичката, намираща се от двете страни на пътя му, и тогава те ще се появят пред него. Има нещо много ужасяващо в това, да гледаме към бойното поле отгоре, надвесени от кулата като каменните фигури по водоливниците, забавляващи се да гледат как умират простосмъртните. Поглеждам кралицата. Тя не чувства това, сияе от вълнение, стиснала здраво ръце, докато разузнавачите пред армията на Йорк излизат бързо от гората, и се отдръпват назад, когато виждат пред себе си строената в боен ред на малкия хълм могъща войска, от която ги дели само една малка рекичка.

— Какво правят? — пита кралицата раздразнено, когато виждаме как от двете страни излиза по един вестоносец, и двамата се срещат по средата между двете армии.

— Може би преговарят? — питам.

— Няма нищо за обсъждане — казва тя. — Той е обявен за предател. На лорд Одли е наредено да го плени или да го убие, а не да говори с него.

Сякаш за да потвърдят указанията, вестоносците се разделят и поемат отново към собствените си редици, и почти веднага от страната на Ланкастър полита облак от стрели — те стрелят надолу, по склона и стрелите намират целта. Въздишка, сломена въздишка, идва откъм страната на Йорк, виждаме как мъжете падат на колене в бърза молитва, а после се изправят на крака и нахлузват шлемовете си.

— Какво правят? — пита жадно кралицата.

— Целуват земята — казвам. Има нещо ужасно във вида на обречените мъже, които допират устни към земята, за която мислят, че ще бъде смъртното им ложе. — Целуват земята, където ще бъдат погребани. Знаят, че ще бъдат победени, и въпреки това не бягат.

— Твърде късно е за бягане — казва кралицата сурово. — Ще ги догоним и ще ги убием.

От наблюдателницата си виждаме, че представителите на Йорк са превъзхождани по численост почти в съотношение две към едно, може би дори повече. Това няма да бъде битка, ще бъде клане.

— Къде е лорд Станли? — пита настойчиво кралицата. — Искаше да води атаката, но аз му наредих да бъде в подкрепленията. Къде е той?

Оглеждам се наоколо.

— Възможно ли е да се крие в засада?

— Погледни! — казва тя.

Самият център на армията на Йорк, където би трябвало да са най-силни, поддава пред стрелите.

— Те отстъпват! — изкрещява кралицата. — Ние печелим! Толкова бързо!

Наистина е така. Мъжете в самия център на линията се обръщат, хвърлят оръжията си и бягат. Изведнъж виждам как нашата конница излиза напред и започва нападението надолу по хълма, към потока. Сключвам ръце, когато виждам как съпругът на Елизабет, далеч напред, влиза с гръмък тропот в плитката вода и пресича реката с коня си, изкачвайки се с усилие по стръмните брегове на далечната страна, точно когато хората на Йорк необяснимо се извъртат и побягват назад, към самото сърце на битката, вдигат оръжията си и отново започват да се бият.

— Какво става? — Маргарет е толкова объркана, колкото съм и аз. — Какво правят?

— Върнаха се — казвам. — Обърнаха посоката. Това беше хитрост, и сега нашата конница е затънала в реката, а Йорк могат да ги отблъснат откъм брега. Измамиха ни да изоставим добрата си позиция, да влезем в реката, и нашите мъже не могат да излязат.

Гледката е ужасна. Нашите войници в бойни доспехи, върху коне с броня от железни плочки, падат във водата, а после се мъчат да се изкачат по другата страна на потока, където биват смазани от тежко въоръжените войници на Йорк, които размахват големи мечове, бойни брадви и пики. Рицарите падат от конете си, но не могат да се изправят на крака, за да се отбраняват, копитата на конете газят из водата и ги премазват, или, повлечени надолу от тежестта на пълните с вода нагръдници на броните, се удавят, борейки се в разпенените води на реката. Онези, които успяват да сграбчат ремъка на някое стреме, се опитват да се изтеглят нагоре, но хората на Йорк сноват нагоре-надолу по сухите брегове, бързо забивайки нож в нечия незащитена подмишница или се навеждат към потока да прережат нечие гърло, или пък някой от по-яките войници стъпва в потока, размахвайки голяма бойна брадва, и още един рицар на Ланкастър пада във водата, която разцъфва в червено. Настава безумна бъркотия от мъже и коне. В гледката няма нищо красиво, или благородно, или дори разбираемо, нищо тук не прилича на битките, описани в баладите или възпети в романсите. Това е безумен хаос от жестоки мъже, които се избиват кръвожадно един друг. Няколко от лордовете на Ланкастър се изкатерват с усилие по брега, възседнали едрите си бойни коне, врязват се в редиците на Йорк и изчезват — просто бягат. Нещо по-лошо — много повече, стотици са онези, които отпускат мечовете си с острието надолу, за да покажат, че няма да се бият, дръпват поводите на конете си, за да ги усмирят до бавен ход, и поемат смирено към вражеските позиции.

— Какво правят? — Маргарет е ужасена. — Какво прави моята конница? Това хитрост ли е?

— Минават на другата страна — казвам. Притиснала съм ръка към основата на шията си, сякаш за да удържа блъскащото се сърце. Толкова се страхувам, че Джон Грей може би става изменник, докато ние с кралицата гледаме. Стотици конници са преминали от нашата страна към тази на Йорк: той със сигурност трябва да е сред тях.

— Моята конница? — пита тя невярващо.

Ръката ѝ се промъква в моята и ние стоим мълчаливо, наблюдавайки как конниците бавно напредват през бойното поле, към Йорк, със знамена, сведени ниско, в знак, че се предават. Заблудени коне подскачат и ритат, измъкват се от реката и се отдалечават в тръс. Но много, много мъже остават да се борят с водите, докато накрая престават.

— Джон — казвам тихо, мислейки си за моя зет начело на кавалерийската атака. Кой знае, може би той също се е удавил, повлечен от бронята си, а изобщо не е станал изменник. От толкова далече не мога да видя нито знамето му, нито коня му. Той ще остави дъщеря ми вдовица, а две малки момчета — без баща, ако се дави в червената вода този следобед.

Армиите се разделят, оттеглят се към собствените си позиции. По бреговете на реката, дори във водата, ранените се мятат и викат за помощ.

— Защо не атакуват? — пита настойчиво Маргарет, с оголени зъби, със здраво вкопчени една в друга ръце. — Защо не атакуват отново?

— Прегрупират се — казвам. — Да ги пази Господ, прегрупират се, за да нападнат отново.

Докато гледаме, конниците, останали от войската на Ланкастър, нападат още веднъж, спускат се дръзко надолу по хълма; но все пак трябва да прекосят реката. Този път, познавайки опасността, те принуждават конете си да нагазят във водата, а после, със силен тропот се изкачват нагоре по стръмните брегове, като ги пришпорват до позициите на Йорк, и битката започва отново. Следват ги мъжете, които се бият спешени: знам, че синът ми и съпругът ми ще са сред тях. Не мога да ги видя, но виждам движението на войската на Ланкастър, докато тя връхлита напред като вълна, прегазва с усилие реката, и се разбива в твърдата като скала позиция на Йорк, които удържат и се сражават, и обстрелват противника с оръдеен огън, докато виждаме как нашата войска отстъпва, и мъжете по фланговете започват да се измъкват от бойното поле.

— Какво правят? — пита кралицата невярващо. — Какво правят?

— Губим — казвам аз. Чувам собствения си глас, но не мога да повярвам на думите, които произнасям, дори за миг. Не мога да повярвам, че съм на това място, високо като орел, далече като рееща се чайка и виждам поражението на съпруга си, а може би и смъртта на сина си. — Губим. Нашите войници бягат, това е паническо бягство. Мислехме си, че сме непобедими, но губим.

Става по-тъмно, виждаме все по-малко и по-малко. Внезапно осъзнавам, че се намираме в ужасна опасност, и сме се озовали в нея заради собственото си лекомислие. Когато битката бъде изгубена и войниците на Йорк подгонят лордовете на Ланкастър към смъртта им, преследвайки ги по пътищата, ще стигнат до това село и ще намерят най-голямата плячка от битката: кралицата. Нашата кауза ще бъде изгубена завинаги, ако успеят да пленят кралицата и придобият контрол над принца и краля. Нашата кауза ще бъде изгубена, и ще съм я изгубила аз, оставяйки се кралицата да ме убеди да дойда в тази църква и да се изкача на камбанарията да гледам битка на живот и смърт, сякаш става дума за забавен турнир.

— Трябва да вървим — казвам внезапно.

Тя не помръдва, втренчена в сивия здрач.

— Мисля, че печелим — казва. — Мисля, че това беше поредното нападение, и ние направихме пробив в позицията им.

— Не печелим, и не сме направили пробив, а бягаме и те ни преследват — казвам рязко. — Маргарет, хайде.

Тя се обръща към мен, изненадана, че я наричам по име, аз я сграбчвам за ръката и започвам да я дърпам към каменните стълби.

— Как си мислите, какво ще направят с вас, ако ви заловят? — настоявам. — Ще ви затворят в Тауър завинаги. Или, по-лошо — ще ви счупят врата и ще кажат, че сте паднала от коня си. Хайде!

Внезапно тя осъзнава опасността, в която се намира, и хуква надолу по каменните стълби на кулата, краката ѝ трополят по каменните стъпала.

— Ще тръгна сама — казва кратко. — Ще се върна в Екълсхол. Ти трябва да им попречиш да ме последват.