— Какво? — изревава херцог Бедфорд. Ние гостуваме на съпругата му, херцогинята, седнали в покоите ѝ пред хубав огън, един свирач дърпа струните на лютня в ъгъла, на всяка маса има малки чаши, пълни с най-добро вино, всичко е елегантно и красиво; но чуваме ужасяващия му рев през две затворени врати.

Чуваме вратите да се затръшват, когато самият граф Уорик изтичва от покоите на херцога да разбере какво се е объркало, и в този издайнически изблик на ярост виждаме — сякаш някога изобщо сме се съмнявали — че тези англичани никога не са искали Църквата да се пребори с душата на една объркана девойка и отново да я вразуми, да я накара да се изповяда, да се разкае и да получи опрощение — от самото начало това е било просто лов на вещици с ясната цел да се намери вещица, клада, която търси главня за разпалването си, Смъртта, очакваща една девойка. Херцогинята отива до вратата и слугите я разтварят пред нея, за да можем всички да чуем, съкрушително ясно, как съпругът ѝ крещи на епископа Пиер Кошон, Кошон-съдията, Кошон — човекът, който явно представлява тук — едновременно — Бог, правосъдието и Църквата.

— В името на Христа! Не ми трябва тя да се признава за виновна, не искам да се отрича, не искам да се изповядва и да получава опрощение за греховете си, по дяволите, определено не искам да бъде затворена до живот! Каква безопасност ще ми донесе това? Искам я превърната в купчина пепел, разнесена на вятъра. Колко по-ясен трябва да бъда? Проклятие! Трябва ли лично да я изгоря? Казахте, че Църквата ще го направи вместо мен! Направете го!

Херцогинята бързо отстъпва назад и прави знак да затворят вратите на стаята ѝ, но все още чуваме как регентът ругае и проклина гръмогласно. Херцогинята свива рамене — мъжете са си мъже, а сега е война — леля ми се усмихва разбиращо, свирачът на лютня засвирва възможно най-високо, и запява. Отивам до прозореца и поглеждам навън.

На пазарния площад има издигната наполовина клада, здрава конструкция с голяма централна греда и струпани около нея дърва. Жана е признала и се е разкаяла, намерили са я за виновна в престъпленията ѝ, и са я осъдили на затвор.

Но не отнасят дървата.

Леля ми прави знак с глава, че ще си вървим, и аз излизам в залата да я изчакам, докато тя се бави в покоите на херцогинята, изричайки няколко прощални думи. Покрила съм главата си с качулката, пъхнала съм ръце в пелерината си. Студено е за май. Питам се дали Жана има завивки в килията си, когато големите двойни врати към приемните помещения на херцога се отварят и сам херцогът излиза бързо навън.

Снишавам се в реверанс и предполагам, че той почти не ме вижда, увита в тъмната пелерина в сенчестия вход. Очаквам да отмине бързо покрай мен; но той се спира.

— Жакета? Жакета Сен-Пол?

Снишавам се още повече:

— Да, ваша светлост.

Той пъха силната си ръка под лакътя ми и ме повдига. Другата му ръка отмята назад качулката ми и обръща лицето ми към светлината на отворената врата, с ръка под брадичката ми, сякаш съм дете и проверява дали устата ми е чиста. Хората му го чакат, около нас трябва да има поне десетина души, но той се държи така, сякаш сме съвсем сами. Взира се в мен внимателно, сякаш иска да ме разгадае. Отвръщам безизразно на погледа му: не знам какво иска от мен, а леля ми ще се ядоса, ако кажа не каквото трябва на този изключително важен човек. Леко прехапвам устната си и го чувам как рязко си поема дъх.

— За Бога, на колко години си?

— Тази година навършвам петнайсет, ваша светлост.

— И си тук с баща си?

— С леля си, ваша светлост. Баща ми е Пиер, новият граф дьо Люксембург.

— Новият граф ли? — пита той, като се взира в устата ми.

— След смъртта на госпожица дьо Люксембург — измънквам. — Сега баща ми е граф дьо Люксембург. Той беше наследникът ѝ.

— Разбира се, разбира се.

Като че ли няма нищо друго за казване, но той все така се взира в мен, все така ме държи с една ръка за лакътя, а с другата е хванал ръба на качулката ми.

— Ваша светлост? — прошепвам, надявайки се, че той ще се опомни и ще ме пусне.

— Жакета?

Той прошепва името ми, сякаш говори на себе си.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Искам да кажа: „Моля ви, пуснете ме“, но едно момиче на моята възраст не може да каже такова нещо на най-високопоставения мъж във Франция.

Той издава лек, задавен звук.

— Всъщност мисля, че можеш. Жакета, ти ще станеш красива жена, красива млада жена.

Оглеждам се бързо наоколо. Хората от свитата му го чакат, почти без да помръдват, преструвайки се, че не виждат, че не слушат. Никой тук няма да му каже да ме пусне, а аз не мога да го направя.

— Имаш ли си любим? Е? Някой, който да ти се е харесал? Някой дързък малък паж да те е целунал?

— Не, милорд. Не, разбира се, че не…

Заеквам, сякаш съм прегрешила, сякаш наистина съм сторила нещо толкова глупаво и вулгарно, за каквото намеква той. Той се усмихва, сякаш за да покаже благосклонност към мен, но стиска лакътя ми здраво, сякаш е ядосан. Отдръпвам се леко назад, за да се освободя от хватката му, от жадния му поглед.

— Баща ми е много строг — казвам безпомощно. — Честта на семейството ми… Отседнала съм при чичо си Жан и съпругата му. Те никога не биха допуснали…

— Не ти ли се иска да имаш съпруг? — пита ме той невярващо. — Нощем, когато си в леглото, не мислиш ли за мъжа, който ще се ожени за теб? Не мечтаеш ли за млад съпруг, който ще дойде за теб като трубадур и ще говори за любов?

Вече треперя, това е кошмар. Хватката му е по-силна от всякога, но ястребовото му лице се приближава все повече и повече, и сега той шепне в ухото ми. Започвам да си мисля, че е полудял. Гледа ме, сякаш иска да ме изяде, и аз изпитвам разтърсващото усещане, че пред мен се разтваря свят, който не искам да познавам.

— Не, не — прошепвам. Но после, понеже той не ме пуска, а ме притиска по-плътно, внезапно ме обзема гняв. Изведнъж си спомням коя съм, каква съм.

— Ако е угодно на ваша светлост, аз съм девица — казвам: думите се изсипват като водопад. — Девица от Люксембургската династия. Мен никой не ме е докосвал, никой мъж не би дръзнал. Бях повереница на госпожица дьо Люксембург, девица като самата мен. Като девица имам дори силата да уловя еднорог. Не е редно да ми се задават подобни въпроси…

Откъм стаята на херцогинята се чува шум, вратата зад нас внезапно се отваря и той веднага ме пуска, като момче, което хвърля откраднат сладкиш. Обръща се и протяга двете си ръце към грозноватата си, дребна съпруга.

— Скъпа моя! Бях тръгнал да те търся.

Ясният ѝ поглед обхваща всичко — пребледнялото ми лице, смъкналата се назад качулка, и престорената му добродушна веселост.

— Е, ето ме — казва тя сухо. — Така че не е нужно да търсите повече. Освен това виждам, че вместо мен сте намерили малката Жакета Сен-Пол.

Отново правя реверанс, а той ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.

— Добър ден — казва небрежно, а на жена си казва поверително: — Трябва да вървя. Ще объркат всичко. Трябва да вървя.

Тя му кимва с непринудена усмивка, той се обръща и излиза: хората му потеглят след него с тежка стъпка. Предполагам ужасено, че съпругата му Ан ще ме попита дали съпругът ѝ е говорил с мен, какво е казал, какво съм правела с него в тъмния коридор, защо ми е говорил за любов и трубадури. Защото не бих могла да отговоря на такива въпроси. Не зная какво правеше той, не зная защо ме сграбчи. Призлява ми и коленете ми се разтреперват, като си помисля за блесналите му очи, приковани върху лицето ми, и за неприличния му шепот. Но знам, че той нямаше право. Знам също, че се защитих, и знам, че онова, което казах, е вярно: аз съм девица, толкова непорочна и чиста, че мога да уловя еднорог.

Но онова, което става в действителност, е по-лошо, далеч по-лошо: тя просто ме гледа, спокойно, и чувството на обида бавно се оттича от мен, защото тя не ме пита какво съм правила със съпруга ѝ: гледа ме, сякаш вече знае. Оглежда ме от горе до долу, сякаш знае всичко. Отправя ми лека, разбираща усмивка, сякаш ме има за някаква малка крадла, сякаш току-що ме е хванала с ръка в кесията ѝ.

* * *

Лорд Джон, херцог Бедфорд, постига своето, великият граф Уорик постига своето, видните благородници на Англия постигат своето. Жана, останала без съветници, които да я защитават, променя решението си относно своята изповед, сваля женската рокля и облича отново момчешките дрехи. Обявява на всеослушание, че е сгрешила, като е отрекла, че чува гласове, сбъркала е, че се е признала за виновна. Тя не е еретичка, не е идолопоклонница, не е вещица, хермафродит или чудовище, отказва да се признае за виновна в подобни неща, не може да се застави да признае грехове, които никога не е извършвала. Тя е момиче, напътствано от ангелите да открие принца на Франция и да го призове за величие. Чула е ангели, те са ѝ казали да го короняса като крал. Тя твърди, че това е Божията истина — и затова челюстите на Англия щракват с наслада и се затварят върху нея.

От стаята си в замъка виждам кладата, докато я издигат още по-високо. Построяват трибуна, от която благородниците да наблюдават зрелището, сякаш това е турнир, и прегради, за да възпират хилядите, които ще дойдат да гледат. Най-накрая леля ми поръчва да си сложа най-хубавата рокля и високата шапка и да я придружа.

— Болна съм, не мога да дойда — прошепвам, но този път тя е непреклонна. Не може да бъда извинена, трябва да присъствам. Трябва да ме видят, до леля ми, до Ан, херцогиня Бедфорд. Трябва да изиграем ролята си в тази сцена като свидетели, като жени, които приемат управлението на мъжете. Ще бъда там, за да покажа какви трябва да бъдат момичетата: девици, които не чуват гласове, жени, които не си въобразяват, че знаят нещо по-добре от мъжете. Леля ми, херцогинята, и аз представяме жените такива, каквито мъжете биха искали те да бъдат. Жана е жена, която мъжете не могат да приемат.