В поход
Лятото-есента на 1459 г.
Кралицата прилича на жена, обсебена от видение. Отвежда двора в Ковънтри, отвежда и краля. Той няма право на глас в това, което се случва сега, стреснат е от провала на своето примирие и внезапното впускане във война. Тя пренебрегва съветите да бъде внимателна: усеща мириса на победата и е нетърпелива да я постигне. Влиза в Ковънтри с церемониална тържественост, като властващ крал, и хората ѝ се кланят, сякаш е признатият владетел на страната.
Никой не е виждал такава кралица на Англия преди. Прислужват ѝ на едно коляно, като на крал. Седи под кралския балдахин. Събира войници, изисква военна повинност от всеки мъж във всяко графство на Англия, пренебрегвайки традиционния начин за събиране на армия, според който всеки лорд свиква собствените си хора. От Чешър тя вербува собствена армия — нарича я „армията на принца“ — и показва личния му герб, лебеда, и войниците носят новата ливрея с лебед. Нарича военачалниците му „Рицари на Лебеда“ и им обещава специално място в битката, която със сигурност ще се води.
— Децата-лебеди носели златни огърлици, а за да ги предпази, майка им ги омагьосала да приличат на лебеди, и всички те се върнали, освен едно — казвам, смутена от внезапната ѝ любов към този герб, от възкресяването на този стар мит. — Това няма нищо общо с принц Едуард.
Принцът вдига поглед към мен и ме озарява с една от внезапните си лъчезарни усмивки.
— Лебед — повтаря той. Тя го е научила на тази дума. Избродирала е герб с два сребърни лебеда на яката му.
— Каза, че си видяла един лебед да взема короната на Англия — припомня ми тя.
Изчервявам се, спомняйки си за лъжата, която ѝ казах, за да скрия истинското видение — как моята дъщеря Елизабет се смееше, с пръстен с форма на корона върху пръста си.
— Яви ми се като блян, ваша светлост, и ви предупредих, че може би не означава нищо.
— Ще завладея Англия, дори ако трябва сама да се превърна в лебед, за да го постигна.
През септември се местим в замъка Екълсхол на петдесет мили северно от Ковънтри. Все по-малко и по-малко приличаме на кралски двор и все повече — на армия. Много от придворните дами са се върнали в домовете си, тъй като съпрузите им са призовани да потеглят с воюващата кралица. Някои се държат настрана. Малкото дами, които пътуват с мен и кралицата, до една имат съпрузи в нейната бързо нарастваща армия; приличаме на обоз в поход, а не на кралски двор. Кралят е с нас, също и принцът; и двамата излизат всеки ден да присъстват на набирането на войници, докато Маргарет подслонява нови войски в постройките отвъд стените на замъка и в палатки в полята наоколо. Тя призовава преданите лордове да я подкрепят, тържествено извежда пред тях малкия принц. Той е само на шест години, язди малкото си бяло пони около редиците от мъже, с изправен гръб, подчиняващ се на заповедите на майка си. Баща му идва до портата на замъка и повдига ръка, сякаш благославя хилядите мъже, които са под неговото знаме.
— Това французите ли са? — пита ме зачудено. — Ще превземем ли Бордо?
— Още няма война — успокоявам го. — Може би можем да избегнем войната.
Старият Джеймс Тъчет, лорд Одли, ще командва армията, а лорд Томас Станли има за задача да го подкрепи. Лорд Одли идва при кралицата с вестта, че лордовете-привърженици на Йорк събират войските си в Англия и свикват хората си. Планират да се срещнат в замъка на рода Йорк в Лъдлоу; и затова граф Солсбъри ще трябва да потегли на юг от своя замък Мидълхам, в Северна Англия, към Лъдлоу, на границата с Уелс. Лорд Одли се зарича, че ще го настигнем, когато минава, и ще го хванем неподготвен, докато бърза да се присъедини към останалите лордове-изменници. Нашите сили ще наброяват около десет хиляди души; още хиляди ще дойдат с лорд Станли. Войската на Солсбъри не наброява повече от половината — той върви към смъртта си, безнадеждно превъзхождан по численост, и не го знае.
Намирам това за мрачно и тъжно занимание — да гледам как мъжете се въоръжават, проверяват оръжията и доспехите си, и се подреждат в редици. Съпругът на Елизабет, сър Джон Грей, яхнал красивия си кон, язди начело на въоръжения отряд на арендаторите си, когато пристига след двудневен поход от дома си. Казва ми, че Елизабет плакала неудържимо, когато потеглял, и изглеждала изпълнена с тревожно предчувствие. Помолила го да не тръгва, а майка му ѝ наредила да върви в стаята си, като на непослушно дете.
— Трябваше ли да остана с нея? — пита ме той. — Сметнах, че е мой дълг да дойда.
— Прав сте да изпълните дълга си. — Повтарям изтърканата фраза, която позволява на съпругите да освобождават съпрузите си, а на жените — да изпращат синовете си на война. — Сигурна съм, че сте прав да изпълните дълга си, Джон.
Кралицата го назначава за предводител на конницата. Антъни, моят наследник и най-скъпоценен син, идва от дома ни в Графтън и ще се бие редом с баща си. Ще яздят до битката, а след това ще слязат от конете и ще се бият спешени. От представата за сина ми в битка ми става толкова зле, че от страх не мога да се храня.
— Имам късмет — казва ми твърдо Ричард. — Знаеш, че съм късметлия, виждала си ме да потеглям на дузина битки, и винаги се връщам невредим вкъщи при теб. Ще го държа до себе си, той също ще има късмет.
— Не го казвай! Не го казвай! — Затискам устата му с длан. — Това е все едно да предизвикваш съдбата. Мили Боже, налага ли се да потегляш този път?
— Този път, и всеки път, докато в страната настъпи мир — казва съпругът ми простичко.
— Но самият крал не е дал заповед за това!
— Жакета, нима ме молиш да стана изменник? Нима искаш да нося бяла роза за Йорк?
— Разбира се, че не! Разбира се, че не. Просто…
Той нежно ме взема в прегръдките си:
— Просто какво? Просто това, че ти е непоносимо да виждаш Антъни в опасност?
Засрамена, кимвам.
— Синът ми… — прошепвам, изпълнена с болка.
— Той вече е мъж, за него опасността е нещо толкова естествено, както снегът — за зимата, както цветята за пролетта. Той е смел млад мъж, научил съм го на храброст. Не го учи да бъде страхливец.
При тези думи вдигам глава, а съпругът ми се засмива:
— Значи не искаш да отива на война; но не искаш да бъде страхливец? Къде е смисълът в това? Сега бъди смела, и ела да ни видиш как потегляме, помахай ни с ръка, усмихни ни се и ни дай благословията си.
Отиваме до вратата заедно; топлата му ръка е на кръста ми. Кралицата е наредила на армията да се събере пред подвижния мост на замъка, а малкият принц е там, на бялото си пони. Антъни излиза от редиците и коленичи бързо пред мен, а аз полагам длан върху топлата мека коса на скъпата му глава.
— Бог да те благослови, сине мой. — Гърлото ми толкова се е стегнало, че едва говоря. Чувствам горещите сълзи в очите си. Той се изправя и застава пред мен, развълнуван и готов да тръгне. Искам да добавя: „И прави каквото ти казва баща ти, и дръж коня си близо до теб, за да можеш да избягаш, и се пази от опасности, и не е нужно да се приближаваш твърде много до боевете…“, но Ричард ме притегля към себе си и ме целува бързо по устата, за да ме накара да замълча.
— Бог да те благослови, съпруже — казвам. — Върнете се благополучно у дома при мен, и двамата.
— Винаги се връщам — отговаря Ричард. — И ще върна и Антъни благополучно у дома.
Кралицата и аз, придворните ѝ дами, и принцът и неговата свита, се изправяме и махаме с ръка, докато войниците маршируват край нас, знамената плющят на вятъра, а мъжете изглеждат нетърпеливи и уверени. Те са добре облечени и въоръжени, кралицата е използвала парите, отпуснати ѝ от парламента, с които трябваше да се подобри отбраната срещу французите, за да купи оръжия и ботуши за тази армия. След като те заминават и прахта по пътя вече се е слегнала, кралицата нарежда на принца да върви с бавачката си, и се обръща към мен.
— А сега ще чакаме — казва тя. — Но когато срещнат Солсбъри и започне битка, искам да я видя. Ще отида да я гледам.
Почти съм готова да помисля, че се шегува, но на следващия ден получаваме съобщение, изпратено от Джеймс Тъчет, за да ни уведоми, че неговите съгледвачи са открили хората на граф Солсбъри, а самият Тъчет дебнел в засада и ги чакал близо до селце, наречено Блор Хийт. Кралицата веднага нарежда да приготвят коня ѝ, сякаш отиваме на разходка.
— Идваш ли с мен? — пита тя.
— На краля няма да му се понрави, че се излагате на опасност — казвам, съзнавайки, че мнението на краля не означава нищо за нея.
— Той няма дори да узнае, че съм отишла и пак съм се върнала — казва тя. — А на дамите си казах, че излизаме на лов със соколи.
— Само вие и аз? — питам скептично.
— Защо не?
— Без соколи?
— О, хайде! — възкликва тя, нетърпелива като момиче. — Не искаш ли да наглеждаш Ричард? А сина си, Антъни?
— Изобщо няма да можем да ги видим — казвам.
— Ще се покатерим на някое дърво — отвръща тя, а после стъпва на издигнатото стъпало, премята крак върху седлото на коня си, и кимва на коняря да издърпа роклята ѝ над ботушите.
— Идваш ли? Защото ще отида без теб, ако трябва.
— Идвам — казвам аз, яхвам коня си и двете потегляме към Блор Хийт.
Посреща ни пратеник на Джеймс Тъчет, който изказва предположение, че може би ще искаме да отидем в църквата в близкия Мъкълстоун, където ще можем да виждаме бойното поле от камбанарията. Благородният лорд сякаш подготвя за нас наблюдателна кула за еднодневен турнир. Влизаме с тропот в селцето, при което кокошките се разбягват пред копитата на конете ни, и оставяме конете в селската ковачница.
— Можете да подковете коня ми, докато чака тук — казва кралицата на ковача, като му подхвърля едно пени, а после се обръща и се отправя към църквата.
"Повелителка на реките" отзывы
Отзывы читателей о книге "Повелителка на реките". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Повелителка на реките" друзьям в соцсетях.