Филипа Грегъри - Повелителка на реките

После кралят се връща в Лондон от усамотението си, и обявява ден на разбирателство и любов — ден, в който всички ще крачим заедно, ръка за ръка, и всички ще получим опрощение.

— Лъвът ще легне с агнето — казва ми той. — Виждате ли?

Наистина виждам — виждам град, разкъсван от разделение, и готов за война. Виждам как на сина на Едмънд Боуфорт, който изгуби баща си при Сейнт Олбънс, е наредено да крачи ръка за ръка с граф Солсбъри, и те стоят на една ръка разстояние, с едва докосващи се пръсти, сякаш усещат кървава влага по върховете на пръстите си. Зад тях идва убиецът на баща му, граф Уорик, върви ръка за ръка с херцога на Ексетър, който се е заклел тайно, че прошка няма да има. След това идва кралят, който изглежда добре и сияе от щастие при вида на тази процесия — според него тя показва на хората, че перовете отново са обединени под неговото господство, а зад него върви кралицата.

Трябваше да върви сама. Още щом я видях, разбрах, че трябваше да върви сама, като кралица. Вместо това кралят я е накарал да върви ръка за ръка с Йоркския херцог. Смята, че това показва приятелството между тях. Но не е така. Това показва на целия свят, че някога са били врагове, и че могат отново да бъдат такива. Този жест не говори за добра воля и прошка, а излага Маргарет на показ като участница в тази смъртоносна игра — не кралица, издигнала се над раздора и разделението, а войнстваща кралица, а Йорк — като неин враг. От всички лекомислени и безумни дела на деня, в който всички — сред другите също и ние с Ричард — вървяхме ръка за ръка, това е най-лошото.

Мирът, постигнат с деня на разбирателство и любов, продължава само осем месеца. През лятото се оттеглям от двора за усамотението си, и раждам още едно бебе, дъщеря, която кръщаваме Катрин, а когато тя вече е добре, расте и укрепва на гръдта на дойката, заминаваме от къщи и отиваме при дъщеря ми Елизабет в Гроуби Хол. Тя също ляга в родилното ложе и ражда още едно момче.

— Каква благословия си за семейство Грей — казвам ѝ, докато се надвесвам над люлката. — Още едно бебе; и то момче.

— Човек би си казал, че ще са ми благодарни за това — казва тя. — Джон е по-мил с мен отвсякога; но майка му постоянно се оплаква.

Свивам рамене.

— Може би е време двамата да се преместите в някоя от другите къщи на семейство Грей — предлагам. — Може би в Гроуби Хол няма място за две господарки.

— Бих могла да дойда в двора — казва Елизабет. — Мога да служа на кралица Маргарет и да отседна при теб.

Поклащам глава.

— В момента там не е приятно — казвам. — Дори не и за придворна дама, каквато би била ти. Ние с баща ти трябва да се върнем и се ужасявам от мисълта за това, което ще заваря.

Връщам се в един двор, гъмжащ от слухове. Кралицата иска граф Уорик да се нагърби с почти невъзможната задача да опази Ламанш безопасен за английското корабоплаване; но в същото време предава крепостта в Кале на сина на Едмънд Боуфорт, новият млад херцог на Съмърсет, заклет враг на всички лордове от Йоркската династия.

Това е все едно да възложиш на един човек да извърши тежка и опасна работа, и да дадеш наградата на неговия съперник. Уорик, разбира се, отказва. И точно както Ричард предвиди, кралицата се надява да го хване в капан с обвинение в държавна измяна. През ноември тя го обвинява публично в пиратство — че е използвал корабите си извън Кале — и парламентът, претъпкан с нейни поддръжници, му нарежда да дойде в Лондон и да се изправи на съд. Той гордо пристига да се защити и се изправя пред всички тях — храбър млад мъж, сам пред враговете си. Когато излиза от залата на кралския съвет, Ричард ме намира да чакам отвън, и ми казва, че Уорик отхвърлил твърдо обвиненията и на свой ред заявил, че самата кралица изменила на споразумението от „деня на мир и любов“.

— Кипи от гняв — казва той. — Всички са толкова разгорещени, че може да се стигне до удари.

Точно в този момент нещо се блъсва със силен трясък във вратата на залата, където заседава кралският съвет, и Ричард веднага скача напред, като измъква сабята си, протегнал другата си ръка, за да ме защити.

— Жакета, върви при кралицата! — изкрещява.

Каня се да побягна, но пътят ми е препречен от мъже в ливреята на Бъкингамския херцог, които връхлитат по коридора с извадени саби. „Зад теб!“, казвам бързо на Ричард и се отдръпвам назад до стената, когато мъжете идват към нас. Ричард е нащрек, извадил сабята си да ни защити, но мъжете изтичват покрай нас, без да ни погледнат, и тогава виждам, че от другата страна на коридора са се появили стражите на Съмърсет. Това е засада. Вратите на залата на съвета се разтварят със замах, и Уорик и хората му, в стегнат строй, излизат, биейки се. Били са нападнати в самата зала на съвета, а отвън чакат мъже, които да ги довършат. Ричард отстъпва рязко назад и ме притиска силно към стената.

— Мълчи! — нарежда ми той.

Уорик, хванал сабята като бухалка за вършеене, се нахвърля върху враговете си, като мушка и удря, с хората си плътно зад него. Един изгубва сабята си, и го виждам как разярено замахва с юмрук във въздуха. Един пада, те го прекрачват, за да удържат защитния обръч около предводителя си: явно са готови да умрат за него. Коридорът е твърде тесен за битка; войниците се блъскат един друг, а после Уорик свежда незащитената си глава, изкрещява: „За Уорик!“ — неговия боен вик — и хуква. Движейки се като един, неговите хора връхлитат върху нападателите си, отскубват се и са свободни; войниците на Съмърсет и Бъкингам хукват след тях като хрътки след елени, и изчезват. Чуваме яростен рев, когато кралската стража настига хората на Бъкингам и ги задържа, а след това — шум от бягащи крака, докато Уорик се измъква.

Ричард отстъпва назад и ме притегля до себе си, прибирайки сабята си в ножницата.

— Ударих ли те, любима? Съжалявам.

— Не, не… — Задъхана съм от ужас. — Какво беше това? Какво става?

— Мисля, че това беше дело на кралицата, която е изпратила двамата херцози да довършат онова, което техните бащи започнаха. Това беше краят на примирието. И това, мисля, беше Уорик, който извади меч в пределите на кралския дворец и потегли към Кале. Предателство и измяна. По-добре да отидем при кралицата и да видим какво знае тя за това.

Когато стигаме до покоите ѝ, вратата на личния ѝ кабинет е затворена, а жените от свитата ѝ са отвън в залата за аудиенции, клюкарствайки ожесточено. Когато влизаме, те се втурват към нас, но аз ги отблъсвам настрани, потропвам на вратата, и тя вика двама ни с Ричард да влезем заедно. Младият херцог на Съмърсет е вече там, и ѝ шепне нещо.

Тя хвърля поглед към потресеното ми лице и забързва към мен.

— Жакета, там ли беше? Нали не си пострадала?

— Ваша светлост, граф Уорик беше нападнат в самата зала на съвета — казвам направо. — От мъже в ливреите на Бъкингам и Съмърсет.

— Но не от мен — казва двайсет и две годишният херцог, дързък като хлапе.

— От вашите хора — отбелязва съпругът ми, с равен тон. — Законът забранява да се вади меч в кралския двор. — Той се обръща към кралицата: — Ваша светлост, всички ще си помислят, че вие сте заповядали това, а това е изключително коварна постъпка. Сториха го в залата на съвета, в пределите на двора. Предполага се, че сте се помирили. Вие дадохте кралската си дума. Това е безчестно. Уорик ще се оплаче, и ще бъде прав да го стори.

При тези думи тя пламва и хвърля поглед към херцога, който свива рамене.

— Уорик не заслужава достойна смърт — казва той раздразнено. — Той не позволи на баща ми да умре достойно.

— Вашият баща загина в битка — изтъква Ричард. — В честен бой. А Уорик помоли за вашето опрощение и го получи, и плати за параклис на името на баща ви. Това оплакване е удовлетворено, вие получихте отплата за загубата на баща си. А сега става дума за нападение, извършено в нарушение на закона, в кралския двор. Как съветът ще върши работата си, ако хората знаят, че присъствието им тук излага живота им на риск? Как някой от привържениците на Йорк би се осмелил да дойде отново? Как могат хората да идват добронамерено да участват в съвет, който излага на опасност собствените си членове? Как може един почтен човек да служи на подобно управление?

— Той измъкна ли се? — пита ме кралицата, без да обръща внимание на Ричард, сякаш единствено това има значение.

— Измъкна се — казвам.

— Смятам, че ще избяга чак в Кале, и сега вие ще имате могъщ враг в укрепен замък, далеч от нашите брегове — казва Ричард с горчивина. — Мога също да ви кажа, че дори един на сто града не може да бъде защитен срещу атака на южното крайбрежие. Той може да отплава нагоре по Темза и да обстрелва Тауър, а сега ще сметне, че е свободен да го направи. Вие прекратихте съюза с него за нищо, и поставихте всички ни в опасност.

— Той винаги е бил наш враг — отбелязва младият Съмърсет. — Беше наш враг преди това.

— Беше обвързан с примирие — настоява Ричард. — И от клетвата си за вярност към краля. Той го спази. Фактът, че го нападнахте в залата на съвета, го освобождава и от двете.

— Ще напуснем Лондон — заявява кралицата.

— Това не е решението! — избухва Ричард. — Не можете да си създадете такъв враг, и да мислите, че всичко, което трябва да направите, е да избягате. Къде ще е безопасно? Тътбъри? Кенилуърт? Ковънтри? Нима смятате да изоставите напълно южните графства на Англия? Нима ще оставите Уорик просто да нахълта? Нима планът ви е да му отстъпите Сандуич, както му връчихте Кале? Нима ще му дадете Лондон?

— Ще взема сина си и ще замина. — Тя продължава ожесточено: — И ще събера войска, верни мъже, и ще се въоръжа. Когато Уорик стъпи на суша, ще открие, че моята армия го чака. И този път ние ще го победим, и той ще си плати за престъплението.