— Погледнете отново. — Мога да чуя гласа му, но не мога да го видя. — Какво ще стане с краля? Какво ще излекува раната му?

Виждам малка стая, тъмна стая, скрита стая. В нея е горещо и задушно, а в топлата, безмълвна тъмнина витае усещане за ужасна заплаха. В дебелите каменни стени има само едно стреловидно прозорче. Единствената светлина идва от прозореца, единственото ярко нещо в мрака на стаята е тази едничка нишка светлина. Поглеждам към нея, привлечена от единствения признак на живот в черната тъмнина. После тя изчезва, сякаш скрита от фигурата на човек, застанал пред нея, и вече няма нищо освен тъмнина.

Чувам алхимикът да въздъхва зад мен, сякаш съм му описала шепнешком видението си, сякаш и той е видял всичко.

— Бог да го благослови — казва той тихо. — Бог да го благослови и да го пази. — После пита с малко по-висок глас: — Още нещо?

Виждам амулета, който хвърлих в дълбоката вода на Темза, завързан за панделките — различна панделка за всеки сезон; амулетът с форма на корона, който отплава, понесен от водата, и ми подсказа, че кралят никога няма да се върне при нас. Виждам го дълбоко във водата, как се поклаща, окачен на връв, после виждам как някой го дърпа към повърхността, нагоре и нагоре, а после той изскача над водата като рибка, изскачаща на повърхността на летен поток, и дъщеря ми Елизабет е тази, която го измъква усмихнато от водата, смее се радостно и го слага на пръста си като пръстен.

— Елизабет? — изричам зачудено. — Моето момиче?

Той пристъпва напред и ми подава чаша слаб ейл:

— Коя е Елизабет? — пита.

— Дъщеря ми. Не знам защо мислех за нея.

— Тя има пръстен с форма на корона?

— В моето видение тя беше с пръстена, който олицетворяваше краля. Сложи го на собствения си пръст.

Той се усмихва кротко.

— Това са мистерии.

— В това видение няма нищо загадъчно: у нея беше пръстенът, който олицетворява короната на Англия, тя се усмихна и го сложи на пръста си.

Той спуска завесата, която закрива огледалото.

— Знаете ли какво означава това? — пита.

— Дъщеря ми ще бъде близо до короната — казвам. Опитвам се да разгадая видението, което ми се яви в огледалото. — Как е възможно да стане подобно нещо? Тя е омъжена за сър Джон Грей, имат син, и още едно бебе на път. Как може тя да сложи короната на Англия на пръста си?

— Не ми е ясно — казва той. — Ще помисля над това и може би ще ви повикам да дойдете отново.

— Как може Елизабет да има на пръста си пръстен като корона?

— Понякога нашите видения са неясни. Не знаем какво виждаме. Точно това е много неясно. Загадка е. Ще се помоля да ми се изясни.

Кимвам. Когато човек държи да има загадка, обикновено е по-добре да го оставиш озадачен. Никой не обича умните жени.

— Ще дойдете ли тук да излеете тази течност в съд? — моли ме той.

Следвам го в първата стая, където той взема плоска бутилка от стената, разтърсва я леко, а после ми я подава:

— Дръжте я.

Обгръщам съда с ръце и изведнъж усещам как се затопля под топлината на пръстите ми.

— Сега я налейте — казва той и посочва съдовете, подредени на масата му.

Внимателно пълня всеки от тях със сребристата течност, а после му подавам отново плоската бутилка.

— Някои процеси изискват женско докосване — казва той тихо. — Някои от най-големите постижения на алхимията са извършени от съпруг и съпруга, работещи заедно. — Посочва купата с топла вода, поставена върху печката на дървени въглища. — Този способ е изобретен от жена, и кръстен на нея.

— Не притежавам умения — казвам аз, като отричам собствените си възможности. — А когато имам видения, те са изпратени от Бог и са неясни за мен.

Той улавя дланта ми и я пъха в сгъвката на лакътя си, когато тръгва към вратата.

— Разбирам. Ще ви повикам само ако не мога да се справя с работата за кралицата без вас. И сте права да криете способностите си. Това е свят, който не разбира една веща жена, това е свят, който се бои от подобни умения. Всички трябва да вършим работата си тайно, дори сега, когато кралството се нуждае толкова много от напътствията ни.

— Състоянието на краля няма да се подобри — казвам внезапно, сякаш изтръгват насила истината от мен.

— Няма — съгласява се той печално. — Но трябва да направим каквото можем.

— А видението, в което го съзрях в Тауър…

— Да?

— Видях го, а после някой застана пред прозореца и всичко стана тъмно…

— Мислите, че ще намери смъртта си в Тауър?

— Не само той. — Внезапно се изпълвам с чувство на напрежение и тревога. — Не зная защо, имам чувството, че някое от собствените ми деца е там вътре. Мое момче, може би две от момчетата ми. Виждам, че е така, но не съм там, не мога да го предотвратя. Не мога да спася краля, а не мога да спася и тях. Те ще влязат в Тауър и няма да излязат.

Той нежно взема ръката ми.

— Можем сами да създаваме съдбата си — казва той. — Можете да предпазите децата си, навярно можем да помогнем и на краля. Идете на църква и се помолете да разберете виденията си, а аз също ще се надявам да разбера. Ще кажете ли на кралицата какво сте видели?

— Не — казвам. — Тя вече има достатъчно грижи за една млада жена. Освен това не съм сигурна в нищо.

* * *

— Какво видя? — пита ме настойчиво Маргарет, докато се прибираме, скрити под наметките си, през многолюдните, тъмни улици. Държим се под ръка, за да не ни блъснат, светлата коса на Маргарет е скрита от качулката. — Той не пожела да ми каже нищо.

— Имах три видения; нито едно от тях особено полезно — казвам.

— Какви бяха?

— Едно — за битка, нагоре по някакъв склон в сняг, и мост, който поддаде и войниците паднаха в реката под него.

— Мислиш, че ще се стигне до битка? — пита тя.

— А нима вие мислите, че няма? — казвам сухо.

Тя кимва в знак на съгласие с трезвата ми преценка.

— Искам битка — заявява. — Не се страхувам от нея. Не се страхувам от нищо. А другото видение?

— Малка стая в Тауър, и угасваща светлина.

Тя се поколебава за миг.

— В Тауър има множество малки стаи, а светлината угасва за мнозина млади мъже.

Усещам на тила си студено докосване, сякаш допир на леден пръст. Питам се дали някое мое дете ще бъде затворено в Тауър и дали някоя утрин ще види как светлината се препречва от едър мъж, застанал пред тясното прозорче.

— Това е всичко, което видях — казвам.

— А последното ти видение — каза, че са били три?

— Пръстен с форма на корона, който олицетворяваше короната на Англия, той беше в дълбока вода и беше изваден от водата.

— От кого? — пита тя. — Аз ли бях?

Много рядко лъжа Маргарет Анжуйска. Обичам я, а освен това съм дала клетва да поддържам нея и нейната династия. Но не бих ѝ посочила красивата си дъщеря като момичето, което ще държи символа на Англия в ръката си.

— Един лебед — казвам напосоки. — Един лебед извади с клюна си пръстена с короната на Англия.

— Лебед ли? — пита ме тя задъхано. — Сигурна ли си? — Спира насред улицата, един колар ни подвиква и ние се дръпваме встрани.

— Точно така.

— Какво може да значи това? Разбираш ли какво означава?

Поклащам глава. Измислила съм лебеда само защото не исках да споменавам в това видение името на дъщеря си. Сега, както толкова често, откривам, че тази лъжа се нуждае от друга.

— Лебедът е знак за наследник на рода Ланкастър — напомня ми тя. — Твоето видение означава, че синът ми Едуард ще заеме престола.

— Виденията никога не са сигурни…

Усмивката ѝ е сияйна.

— Нима не виждаш? Това е решението за нас. Кралят може да се откаже от престола в полза на сина си — казва тя. — Това е моят път напред. Лебедът е моят син. Ще поставя принц Едуард на трона на Англия.

* * *

Макар да е свикал едно от най-противоречивите и опасни заседания, провеждани някога в парламента, макар да е призовал трима велики благородници, всеки от които пристига съпроводен от собствената си армия, кралят се намира в блажено състояние, в мир със себе си и със света. Той е напълно убеден, че по тези важни въпроси е най-добре да се постигне съгласие в любяща доброта, в негово отсъствие; има намерение да пристигне, след като всичко е било решено, за да даде на благословията си на решенията. Оттегля се от Лондон, за да се моли за мир, докато те спорят и пресмятат цената на споразумението, заплашват се взаимно, почти стигат до размяна на удари, и накрая постигат споразумение.

Маргарет е извън себе си от гняв, когато вижда, че съпругът ѝ се отдръпва от задачата си да ръководи своите лордове и се превръща в един крал, който е готов да поиска застъпничество само от небето за безопасността на страната си — а иначе оставя на други задачата да осигурят нейната безопасност.

— Как може да ги повика в Лондон, а нас просто да изостави? — пита ме настойчиво тя. — Как може да бъде такъв глупак, че да сключи само половинчат мир?

Мирът наистина е половинчат. Всички са съгласни, че лордовете на Йорк трябва да си платят, задето са вдигнали оръжие срещу личното знаме на краля, те обещават също да платят големи парични глоби на наследниците на Ланкастър, да ги обезщетят за смъртта на бащите им. Но плащат под формата на навосъчени пръчици, които са получили от ковчежника на краля — лишени от стойност обещания за изплащане от средствата на короната, които кралят никога няма да спази, но които Ланкастър никога няма да отхвърлят, защото да го сторят би било равносилно на признание, че кралството няма пукната пара. Това е блестяща шега и тежко оскърбление към краля. Обещават да построят възпоменателен параклис в Сейнт Олбънс, където да се отслужват литургии за душите на загиналите, и до един се заклеват да поддържат мир в бъдеще. Само кралят смята, че една кръвна вражда, обречена да продължи с поколения, може да бъде възпряна така — с благи думи, със сноп пръчки, и едно обещание. Ние, останалите, виждаме как се трупат лъжи върху смърт; безчестие върху убийство.