— Кой е той?

— Искам да дойдеш с мен при един алхимик.

Замръзвам на място като елен, подушил опасност:

— Ваша светлост, Елинор Кобам се допитваше до алхимици, беше затворена в тъмница единайсет години, и умря в замъка Пийл.

Тя ме поглежда безизразно.

— И какво от това?

— Твърдо съм решила да не свърша живота си като Елинор Кобам.

Чакам. За миг настроението ѝ се подобрява, лицето ѝ грейва и тя избухва в смях:

— Ах, Жакета, да не искаш да ми кажеш, че не си някаква луда, грозна, лоша стара вещица?

— Ваша светлост, някъде в сърцето си всяка жена е луда, грозна, лоша стара вещица. Задачата на моя живот е да прикрия това. Задачата на всяка жена е да отрича това.

— Какво искаш да кажеш?

— Светът не дава свобода на жени като Елинор, на жени като мен. Светът не може да търпи жени, които си позволяват да мислят и чувстват. Жени като мен. Когато изнемощеем или остареем, светът се стоварва върху нас с тежестта на водопад. Ние не можем да показваме дарбите си пред света. Светът, в който живеем, не желае да търпи неща, които не могат да бъдат разбрани, неща, които не могат да бъдат лесно обяснени. В този свят една мъдра жена крие дарбите си. Елинор Кобам беше търсеща жена. Срещаше се с други хора, които търсеха истината като нея. Учеше и търсеше учители, с които да се отдаде на науките. Тя плати ужасна цена за това. Беше амбициозна жена. Плати си и за това. — Чакам да видя дали е разбрала, но кръглото ѝ, хубаво лице е озадачено. — Ваша светлост, ще ме поставите в опасност, ако поискате от мен да използвам дарбите си.

Тя ме поглежда в лицето: знае какво прави.

— Жакета, трябва да те помоля да направиш това, дори ако то е опасно за теб.

— Това е сериозно искане, ваша светлост.

— Твоят съпруг, херцогът на Бедфорд, не е искал от теб по-малко. Оженил се е за теб, за да служиш на Англия по този начин.

— Трябваше да му се подчиня, той беше мой съпруг. И можеше да ме предпази.

— Бил е прав да поиска от теб да използваш дарбите си, за да спасиш Англия. А сега аз също го искам, и аз ще те защитя.

Поклащам глава. Чувствам съвсем ясно, че ще дойде време, когато тя няма да е до мен, а аз ще трябва да се изправя пред съд като Жана д’Арк, като Елинор Кобам, съд, съставен от мъже, че ще има писмени улики срещу мен, че срещу мен ще бъдат представени доказателства и свидетели ще потвърждават вината ми, и никой няма да ме защити.

— Защо сега?

— Защото предполагам, че на краля е направено заклинание, и то още преди години. Йоркският херцог или херцогиня Сесили, или френският крал, или някой — как да зная кой? — но някой му е направил заклинание, което го превръща в спящо бебе, или го кара да се държи като доверчиво дете. Трябва да се погрижа той да не ни избяга отново. Само алхимия или магия могат да го предпазят.

— Сега е буден.

— Сега е като будно дете. Бленува за хармония и мир, а после заспива и се усмихва на прекрасния си сън.

Поколебавам се. Знам, че е права. Кралят се е изплъзнал, попаднал е в друг свят, а ние имаме нужда от него в този.

— Ще дойда с вас. Но ако сметна, че вашият алхимик е шарлатанин, няма да имам вземане-даване с него.

— Точно по тази причина искам да дойдеш — казва тя. — За да го прецениш. А сега да тръгваме.

Тръгваме пеш по затъмнените улици на Уестминстър, ръка за ръка. Не ни придружават придворни дами, нито дори стражи. Само за миг затварям очи, ужасена от онова, което би казал съпругът ми Ричард, ако знаеше, че се излагам на подобен риск, и то заедно със самата кралица. Но тя знае къде отива. Пристъпва уверено по калните улици, гледа властно метачите, които се изпречват на пътя ни; едно малко момче върви пред нас с пламтяща факла, тя върви пред мен по тесните улички, и накрая свръща в една от тях. В края ѝ има стена с голяма врата в нея.

Хващам железния звънец, окачен до вратата, и го дръпвам. Отговаря ни силен звън, и кучешки лай някъде отзад. Вратарят отваря решетката.

— Кой е? — пита той.

Маргарет се приближава.

— Кажи на господаря си, че дамата от Анжу е дошла — казва тя.

Вратата веднага се люшва и се отваря. Тя ми прави знак и влизаме. Пристъпваме не в градина, а в гора. Озоваваме се в гъсталак от ели зад високите стени, в самото сърце на Лондон, тайна гора, маскирана като лондонска градина, омагьосана да избуи на воля. Хвърлям поглед към Маргарет, а тя ми се усмихва, сякаш знае как ще възприема това място: като свят, скрит в истинския; може би дори свят, в който се крие входът към друг.

Тръгваме надолу по лъкатушеща пътека, която ни води под зелената сянка на извисяващи се дървета, а после — до малка къща, притисната от тъмните дървета наоколо, с отпуснати ниско над покрива, сладко ухаещи клони, с комини, които се подават през тях и цапат със сажди игличките на боровете. Подушвам въздуха: долавя се мирис на ковачница, тънък дим от горещи въглени, и познатият, останал незабравен, дъх на сяра.

— Той живее тук — казвам.

Тя кимва.

— Ще го видиш. Ще можеш да прецениш сама.

Чакаме на една каменна пейка пред къщата, а после една вратичка се отваря и алхимикът излиза, загърнат в тъмен плащ, като бърше ръце в ръкавите си. Покланя се на кралицата и отправя към мен пронизващ поглед.

— Вие сте потомка на Мелузина? — пита ме той.

— Сега съм лейди Ривърс — казвам.

— Отдавна искам да се срещна с вас. Познавах мастър Форте, който работеше за вашия съпруг, херцога. Той ми каза, че имате дарба да гадаете по кристал и огледало.

— Никога не съм видяла нещо, което да ми се стори особено смислено — казвам.

Той кимва.

— Ще гадаете ли за мен?

Поколебавам се:

— А ако видя нещо, което е против закона?

Той поглежда кралицата.

— Аз казвам, че е позволено — заявява тя. — Каквото и да е.

Човекът се усмихва любезно.

— Само ние с вас ще видим огледалото, и аз ще запазя станалото в тайна. Ще бъде като при изповед. Аз съм ръкоположен свещеник: името ми е Джефрис, отец Джефрис. Никой освен нас двамата няма да узнае какво ще видите. Ще предам на нейна светлост само тълкуванието.

— Нали целта е да открием заклинание, което би излекувало краля? Нали правим това за негово добро?

— Такова е намерението ми. Вече приготвям някои отвари за него, мисля, че присъствието ви в момента на дестилирането ще има значение. Сега той е добре, сега успява да остане буден, но мисля, че душата му страда от някаква дълбока рана. Така и не се е откъснал от майка си, никога не е станал мъж. Нужно му е да се преобрази. Трябва да премине през тази промяна — от дете в мъж — това е алхимия на личността. — Той ме поглежда. — Живяла сте в кралския двор, познавате го от много години. Така ли мислите и вие?

Кимвам.

— Той е под влиянието на луната — отвръщам неохотно. — У него преобладават студът и водата. Милорд Бедфорд казваше, че той има нужда от огън. — Кимвам към Маргарет. — Смяташе, че нейна светлост ще му донесе огън и сила.

Лицето на кралицата се разкривява, сякаш се готви да заплаче.

— Не — казва тя тъжно. — Той почти угаси моя огън. Твърде много е за мен. Смразена съм, почти изгубих духа си. Вече си нямам никого, който да ме стопли.

— Ако у темперамента на краля преобладават студ и влага, кралството ще потъне в потоци от сълзи — казва алхимикът.

— Моля те, направи го, Жакета — прошепва кралицата. — И тримата ще се закълнем никога да не разказваме никому за това.

Въздъхвам.

— Ще го направя.

Отец Джефрис се покланя на кралицата:

— Ще изчакате ли тук, ваша светлост?

Тя хвърля поглед към полуотворената врата на къщата му. Знам, че копнее да надникне вътре. Но се подчинява на неговите правила.

— Много добре.

Загръща се с пелерината си и сяда на каменната пейка.

Той ми прави знак да вляза вътре и аз прекрачвам прага. В стаята отдясно има голямо централно огнище с огън от дървени въглища, над който е окачен тумбест котел. В котела, в топлата вода, има голям съд със сребърна тръба, която минава през студена баня; в края на тръбата равномерно капе еликсирът, извлечен от парата. В стаята е задушаващо горещо и той ме повежда към помещението вляво, където има маса с поставена на нея голяма книга, а зад нея е огледалото за гадаене. Всичко — от сладкия мирис на еликсира до полъха от ковачницата отвън — е толкова познато, че за миг сякаш отново съм в Отел дьо Бурбон в Париж, девица и въпреки това — съпруга, новата съпруга на херцог Бедфорд.

— Виждате ли нещо? — пита той нетърпеливо.

— Само миналото.

Той слага пред мен един стол и смъква завесата от огледалото. Виждам отражението си — толкова по-стара съм от момичето, на което наредиха да погледне в огледалото в Париж.

— Имам някои соли, чиито изпарения може да вдъхнете — казва той. — Мисля, че това ще ви помогне да виждате по-ясно.

Изважда кесийка от чекмеджето на масата, и дръпва връвта, за да я развърже.

— Ето — казва той.

Вземам в ръка кесията: вътре има бял прах. Приближавам я до лицето си и предпазливо вдишвам. За миг главата ми сякаш се замайва, после вдигам очи. Пред мен е огледалото за гадаене, но не виждам в него собственото си отражение. Образът ми е изчезнал, на негово място се вижда снежна вихрушка, бели снежинки се сипят като листенца от бели рози. Това е битката, която видях веднъж преди, мъжете се сражават на някакъв склон, виждам люлеещ се мост, който рухва, запращайки тела във водата, снегът по земята, който почервенява от кръвта, и непрекъснато — кръжащите бели цветчета на снега. Виждам металносивите, ширнали се до безкрайност небеса; това е северна Англия, скована от лют студ, а от снега се задава млад мъж, силен като лъв.