Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Кралят не обича алхимията, нито каквито и да било подобни неща.

— Трябва да намерим лечение. Издавам разрешителни на алхимици да упражняват науките си. Трябва да се допитвам до тях. Вече е позволено.

— А какво казват те? — питам я. — Алхимиците?

— Казват, че той е слаб, защото е слабо кралството; но че ще се погрижат той да се възроди, да стане пак като нов, и силата на кралството ще се възвърне. Казват, че той ще мине през огън и ще стане чист като бяла роза.

— Бяла роза ли? — питам потресено.

Тя поклаща глава.

— Нямат предвид Йорк. Искат да кажат, чист като бяла луна, чист като бяла вода, като снежна пряспа — няма значение.

Свеждам глава, но си мисля, че това вероятно има някакво значение. Хвърлям поглед назад, към Ричард. Той е коленичил до трона, а кралят се навежда напред и разговаря сериозно с него. Ричард кима, внимателно, както когато говори с някое от нашите малки момчета. Виждам тресящата се глава на краля, виждам как се запъва на някакво изречение, виждам как съпругът ми хваща ръката му и изрича думите бавно, внимателно, както мил човек говори бавно на някой малоумен.

— О, Маргарет, о, моя Маргарет, толкова ми е жал за вас — изричам на един дъх.

Сиво-сините ѝ очи са пълни със сълзи.

— Сега съм съвсем сама — казва тя. — Никога преди в живота си не съм била толкова сама. Но няма да позволя на колелото на съдбата да ме завърти, няма да падна. Ще управлявам тази страна, ще излекувам краля и ще видя как синът ми наследява престола.

Ричард смяташе, че тя няма да може да управлява страната от централните графства; но лятото настъпва и отминава, лястовиците кръжат всяка вечер около покривите на Кенилуърт, и с всяка вечер стават все по-малко и по-малко, докато накрая отлитат на юг, далеч от нас, а кралицата все така отказва да се върне в Лондон. Управлява само със заповеди, дори не се преструва, че има някакво обсъждане. Просто нарежда свикването на кралския съвет, чиито членове са избрани от нея, за да правят каквото каже тя, и никога да не възразяват. Не свиква парламент от представителите на общините, които биха настояли да видят краля в неговата столица. Лондончани веднага започват да се оплакват, че чужденците, които ги изместват от търговията и продават прекалено скъпо стоките си на почтените англичани, са изпратени от кралицата-чужденка, която мрази Лондон и не желае да защитава честните търговци. После една френска флотилия извършва набег по крайбрежието и стига по-далече, отколкото други са се осмелявали преди. Влизат право в пристанището на Сандуич и оплячкосват града, опустошавайки го напълно, като отнасят всичко ценно и опожаряват пазарището. Всички обвиняват кралицата.

— Наистина ли казват, че съм ги изпратила аз? — възкликва тя пред Ричард. — Да не са полудели? Защо бих заповядала на французите да нападат Сандуич?

— Атаката е била водена от ваш приятел, Пиер дьо Брезе — изтъква сухо съпругът ми. — А той е разполагал с карти на плитчините и на речното корито: с английски карти. Хората питат как ги е получил, ако не от вас? Казват, че сте му помогнали, защото може на свой ред да имате нужда от помощта му. Вие се зарекохте, че ще се погрижите хората на Кент да бъдат наказани, задето подкрепиха Уорик. Знаете ли, дьо Брезе ни изигра забавен номер. Донесе топки и ракети за тенис и изигра една партия на градския площад. Това беше оскърбление. Хората от Сандуич мислят, че вие сте го насъскали да ги оскърби. Че това е френски хумор. Ние тук не го намираме за смешен.

Кралицата го поглежда с присвити очи.

— Надявам се, че не се превръщате в привърженик на Йорк — казва тя тихо. — Бих съжалявала да видя, че се обръщате против мен, а сърцето на Жакета ще бъде разбито. Бих съжалявала да ви видя екзекутиран. Избегнахте смъртта стотици пъти, Ричард Удвил. Бих съжалявала, ако се наложи аз да бъда тази, която ще издаде смъртната ви присъда.

Ричард я поглежда в лицето, без да трепне:

— Попитахте ме защо хората ви обвиняват. Аз ви отговарям, ваша светлост. Това не означава, че и аз мисля подобни неща, но наистина се питам откъде Дьо Брезе е разполагал с карти. Само съобщавам честно онова, което знам. И ще ви кажа още: ако не успеете да пропъдите пиратите и френските кораби от Ламанша, граф Уорик ще потегли от Кале и ще го направи вместо вас, и тогава всички ще го приветстват като герой. Като позволявате на пиратите да се разпореждат из Ламанша, като позволявате на Дьо Брезе да нахлува в Сандуич, вие не вредите на репутацията на Уорик, а на своята. Градовете на юг трябва да бъдат защитени. Хората трябва да видят как кралят ни отговаря на това предизвикателство. Трябва да направите Ламанша безопасен за английските кораби. Дори да не харесвате Кент, това е най-важната част от крайбрежието на вашето кралство, и вие трябва да го защитите.

Тя кимва, гневът ѝ се разсейва в миг.

— Да, разбирам. Наистина разбирам, Ричард. Просто не бях помислила за южното крайбрежие. Ще ми начертаете ли план как да защитим южното крайбрежие?

Той се покланя, спокоен и въздържан както винаги.

— За мен ще бъде чест, ваша светлост.

— Е, лично аз нямам особено добро мнение за плана ти — казвам му саркастично. Намираме се в стар, просмукан от влага замък на широкото, влажно устие на Медуей през ноември; един от най-сивите, най-студени, най-мрачни месеци през годината в Англия. Замъкът е строен от норманите за отбрана, не за удобство; тук е толкова студено и ужасно, че наредих децата да останат у дома в Графтън, вместо да се присъединят към нас. Сглобената парче по парче карта на южното крайбрежие на Англия, с която разполага Ричард, е разгърната пред нас върху работната му маса, градовете, за които знае, че са уязвими, са оградени в червено, докато той обмисля как да ги укрепи и защити без въоръжение и без войници. — Разчитах на план, по силата на който да те изпратят да разположиш гарнизон в Тауър, и тогава щяхме да сме в Лондон за Коледа — казвам. — Със сигурност това би ме устройвало повече.

Той се усмихва: твърде вглъбен е в мислите си, за да отговори по-обстойно.

— Знам. Съжалявам, любима.

Поглеждам малко по-внимателно работата му. Дори не разполага с пълна карта на крайбрежието, никой досега не е чертал такава карта. Сглобил е тази по собствените си познания и съобщенията от моряци и капитани. Дори някои рибари са му изпратили малки скици на техните заливи и пристани, на рифовете и плитчините пред техните пристанища.

— Кралицата изпраща ли достатъчно оръжия?

Той поклаща глава.

— Парламентът ѝ е отпуснал огромни суми, за да събере стрелци с лъкове и да купи оръдия, за да ги използва срещу французите; но на мен не ми е отпуснато нищо. А как ще успея да укрепя градовете, без войници, които да служат в тях, и без оръдия, с които да стрелят?

— Как ще успееш? — питам.

— Ще трябва да обуча жителите на града — казва той. — А това са все градове по крайбрежието, така че поне ще разполагам с капитани на кораби и моряци, ако успея да ги убедя да дойдат под мое командване. Ще трябва да ги обуча, за да осигурят някаква отбрана.

— Но какво прави тя с парите? — питам.

Сега вниманието му се насочва изцяло към мен, лицето му е мрачно.

— Тя не ни защитава от Франция, въоръжава хората си в Лондон — казва той. — Мисля, че има намерение да обвини граф Уорик, граф Солсбъри и Йоркския херцог в държавна измяна, и да ги доведе в Лондон, за да бъдат съдени.

Ахвам.

— Нима ще дойдат?

— Тя определено се подготвя за идването им. Ако изобщо дойдат, те ще доведат собствените си войски и собствената си свита, и тогава тя ще има нужда от своите хиляда и триста стрелци — казва мрачно съпругът ми. — Мисля, че се готви за война с тях.

В студените дни след Коледа ни викат да се явим заедно с останалите лордове, в Лондон, който е по-мрачен и настръхнал от подозрителност от когато и да било преди. Там установяваме, че — както винаги далеч от мисълта за обвинение и наказание — кралят е наложил волята си над кралицата и подготвя помирение. Той се е въздигнал, разпален от видение. Изведнъж отново е станал здрав и силен, възпламенен от представата да разреши спора между двете велики династии, да поиска лордовете-привърженици на Йорк да си платят за жестокостите, извършени при Сейнт Олбънс, като им бъде наложено парично наказание, да построят параклис, в който ще се отслужват литургии за душите на почитаните мъртъвци, а после да се закълнат да сложат край на кръвната вражда с наследниците на враговете си. Кралицата настоява граф Уорик да бъде осъден за държавна измяна; но кралят иска той да бъде помилван като разкаял се грешник. Цял Лондон прилича на буре с барут, край което дузина момчета си играят с огниво, а кралят тихо мълви молитви, вдъхновен от новата си идея. Жадните за мъст наследници на Съмърсет и Нортъмбърланд обикалят навсякъде, готови да извадят мечове, със закани за вражда, която ще продължи десет поколения; лордовете на Йорк не се разкайват — хората на граф Уорик носят пищни ливреи и се перчат, че вече държат Кале и Ламанша, и че никой не би дръзнал да им противоречи, Уорик се е превърнал в олицетворение на щедростта и обсипва с дарове жителите на Лондон. А кметът е въоръжил всички мъже в Лондон, които са годни да носят оръжие, и им е наредил да патрулират по улиците, за да опазват мира, с което само въвежда в града още една армия, от която всички да се страхуват.

Кралицата ме вика в здрача на един зимен следобед:

— Искам да излезеш с мен — казва тя. — Искам да се срещнеш с един човек.

Заедно намятаме пелерините си и спускаме качулките, за да закрият лицата ни.