Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Това е Едуард — казвам гордо и правя знак на дойката да се приближи и да подаде сина ни на неговия баща. Едуард отваря тъмносините си очи и поглежда сериозно баща си.

— Добре ли расте?

— О, да, и всички останали също.

Ричард оглежда другите си деца, които се изсипват от предната врата: момчетата свалят шапки, момичетата се затичват към него, и той коленичи пред тях, като разтваря широко ръце, за да могат всички да изтичат при него и да го прегърнат.

— Благодаря на Бог, че съм у дома — казва той със сълзи в очите. — Благодаря на Бог, че ме доведе благополучно у дома, при съпругата и децата ми.

Същата нощ в леглото, откривам, че се стеснявам, че се боя той да не забележи у мен някаква разлика — още една отминала година, и още едно раждане, което е накарало хълбоците ми да натежат, а талията ми — да наедрее, — но той е мил и нежен с мен, любящ, сякаш все още е моят оръженосец, а аз — младата херцогиня.

— Като свирене на лютня — казва той, а под шепота бълбука смях. — Винаги си спомняш как става, когато я вземеш отново в ръка. Умът може и да заблуждава; но тялото помни.

— А може ли на стара цигулка да се изсвирят добри тонове? — питам с престорена обида.

— Ако намериш човека, който е най-подходящ за теб, трябва да го запазиш — казва той тихо. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че си жената, която ще искам през целия си живот. — После ме притиска към топлото си рамо и заспива, прегръщайки ме здраво.

Заспивам в обятията му като русалка, която се гмурва в дълбока вода, но през нощта нещо ме събужда. Отначало си помислям, че може да е някое от децата, затова с усилие се разсънвам и се измъквам изпод завивките, сядам отстрани на леглото и се заслушвам. Но в тихата ни къща не се чува звук, само скърцането на някоя от дъските на пода и подобният на въздишка полъх на вятъра през отворен прозорец. Къщата е спокойна, господарят ѝ най-сетне е благополучно у дома. Отивам в стаята пред нашата спалня, отварям прозореца и разтварям широко дървения капак. Лятното небе е тъмно, тъмносиньо, тъмно като копринена лента, а луната започва да наедрява, като кръгъл сребърен печат ниско над хоризонта и продължава да се спуска надолу. Но в небето на изток се вижда ярка светлина — ниско над земята, ярка пламтяща светлина, с форма на сабя, насочена към сърцето на Англия, насочена към централните графства, където знам, че Маргарет въоръжава своя замък и подготвя своята атака срещу фамилията Йорк. Взирам се в кометата, жълта на цвят, не бяла и бледа като луната, а златиста, като позлатена сабя, насочена към сърцето на моята страна. Не се съмнявам, че тя предвещава война и битки, и че Ричард ще бъде в предните редици, както винаги; а сега ще трябва да се тревожа и за други мъже: за съпруга на Елизабет, Джон, и за собствения ми син, Антъни, и всички други синове, които ще израснат в една разкъсвана от война страна. За миг си спомням дори малкия син на Йоркския херцог, когото видях с майка му през онзи ден в Уестминстър: младият Едуард, красиво момче; несъмнено баща му ще го отведе на война и неговият живот също ще бъде изложен на риск. Опашката на кометата е надвиснала в небето над всички ни, като меч, който всеки момент може да се стовари. Гледам дълго тази звезда, и си мисля, че би трябвало да я нарекат „Създателката на вдовици“; а после затварям капака на прозореца и се връщам в леглото си да спя.

Ричард и аз се присъединяваме към двора в самото сърце на владенията на Маргарет, в най-любимия ѝ замък в Англия: Кенилуърт. Когато стражата ми и аз приближаваме, виждам с ужас, че тя е подготвила замъка за обсада, точно както предрече нощното небе. Топовете са извадени на току-що поправените стени и насочени навън. Подвижният мост засега е спуснат, препречвайки крепостния ров, но веригите са смазани и обтегнати, готови да се вдигнат в миг. Подвижната вертикална решетка на крепостната порта проблясва на върха на арката, готова да се спусне, щом бъде дадена заповедта, а числеността и спретнатият вид на домакинството показват, че тя е събрала тук хора, които да удържат крепост, а не слуги, които да се грижат за дом.

— Тя е готова за война — казва мрачно съпругът ми. — Нима мисли, че Ричард Йоркски ще се осмели да нападне краля?

Явяваме се при нея веднага след като отмиваме прахта от пътуването, и я намираме да седи с краля. Веднага разбирам, че той отново е по-зле; ръцете му треперят леко и той клати глава, сякаш отрича мислите си, сякаш иска да извърне поглед. Трепери леко, като уплашено зайче, което иска само да се сгуши в избуялата царевица и да бъде оставено на спокойствие. Не мога да го погледна, без да ми се прииска да го утеша.

Когато влизам, Маргарет вдига поглед и грейва в усмивка, доволна, че ме вижда, и заявява:

— Виждате ли, милорд, имаме много приятели: ето я Жакета, лейди Ривърс, вдовстващата херцогиня Бедфорд. Нали помните колко добра наша приятелка е тя? Помните ли първия ѝ съпруг, вашия чичо Джон, херцогът на Бедфорд? А ето го вторият ѝ съпруг, добрият лорд Ривърс, който удържа Кале за нас, когато лошият херцог на Йорк искаше да ни го отнеме.

Той ме поглежда, но в изражението му няма разпознаване, само празният поглед на изгубено момче. Изглежда по-млад отвсякога, забравил е цялото си познание за света, невежество и невинност се излъчват от него. Чувам как зад гърба ми Ричард издава тихо, приглушено възклицание. Потресен е от вида на своя крал. Предупредих го няколко пъти; но той не си даваше сметка, че кралят се е превърнал в принц, в момче, в невръстно дете.

— Ваша светлост — казвам, като му правя реверанс.

— Жакета ще ви каже, че Йоркският херцог е наш враг, и трябва да се подготвим да се сражаваме с него — казва кралицата. — Жакета ще ви каже, че съм подготвила всичко, че със сигурност ще спечелим. Жакета ще ви каже, че когато издам заповедта, той ще бъде унищожен и на тревогите ни ще се сложи край. Той трябва да бъде сразен, той е наш враг.

— О, той французин ли е? — пита кралят с глас на малко момче.

— Мили Боже — промърморва Ричард тихо.

Виждам как кралицата прехапва устна, за да овладее раздразнението си.

— Не — казва тя. — Той е предател.

Това удовлетворява краля само за миг.

— Как е името му?

— Йоркският херцог, Ричард. Ричард, херцог на Йорк.

— Защото помня как някой ми каза, че предателят е херцог Съмърсет, а той е в Тауър.

Това внезапно споменаване на Едмънд Боуфорт, и то от самия крал, е стряскащо болезнено за нея, и виждам как тя изведнъж пребледнява и извръща поглед. Трябва ѝ един миг, а когато се обръща отново към нас, напълно се е овладяла. Виждам, че през това лято е станала по-решителна и смела, превръща се в силна жена. Винаги е имала силна воля; но сега има болен съпруг и разбунтувана страна, което я превръща в жена, която може да защити съпруга си и да наложи своята воля над страната си.

— Не, съвсем не. Едмънд Боуфорт, херцогът на Съмърсет, никога не е бил предател, а освен това той вече е мъртъв — казва тя много тихо и овладяно. — Беше убит в битката при Сейнт Олбънс от съюзника на Йоркския херцог, коварния граф Уорик. Загина като герой, сражавайки се за нас. Никога няма да им простим за смъртта му. Помните ли, че казахме това? Казахме, че никога няма да простим за него.

— О, не… ъъ… Маргарет. — Той поклаща глава. — Трябва да прощаваме на враговете си. Прощаваме на враговете си, така както се надяваме те да простят на нас. Той французин ли е?

Тя хвърля поглед към мен, а аз знам, че ужасът е изписан ясно на лицето ми. Тя го потупва леко по ръката, надига се от трона си и се хвърля в обятията ми, така непринудено, сякаш е малката ми сестричка, разплакана от някаква обида. Обръщаме се заедно към прозореца, като оставяме Ричард да се приближи към трона и да заговори тихо на краля. Ръката ми обгръща талията ѝ, докато тя се обляга на мен; заедно отправяме невиждащ поглед към красивите слънчеви градини зад дебелите стени на замъка, разстилащи се под нас като бродерия в рамка.

— Сега аз трябва да ръководя всичко — казва тя тихо. — Едмънд е мъртъв, а кралят не е на себе си. Толкова съм самотна, Жакета, аз съм като вдовица без приятели.

— Съветниците? — питам. Предполагам, че отново ще назначат Йорк за лорд-протектор, ако знаят колко нестабилен всъщност е кралят.

— Аз назначавам съветниците — казва тя. — Ще правят онова, което им кажа.

— Но ще говорят…

— Това, което говорят в Лондон, няма значение за нас тук, в Кенилуърт.

— Но когато се наложи да свикате парламента?

— Ще ги свикам в Ковънтри, където ме обичат и почитат краля. Няма да се връщаме в Лондон. И ще повикам само хората, които ме почитат. Нито един от привържениците на Йорк.

Поглеждам я ужасена.

— Ще трябва да отидете в Лондон, ваша светлост. През лятото всичко ще е наред, но не можете вечно да държите двора и парламента далеч от Лондон. И не можете да изключвате от управлението хората на Йорк.

Тя поклаща глава.

— Мразя хората там, и те ме мразят. Лондон е покварен и бунтовен град. Там застават срещу мен, на страната на парламента и на Йорк. Наричат ме кралица-чужденка. Ще ги управлявам от разстояние. Аз съм кралица на Лондон, но те няма да ме виждат, няма да получат дори едно пени от парите ми, нито частица от покровителството ми, нито дума на благослов. Кент, Есекс, Съсекс, Хампшър, Лондон — там всички са мои врагове. Всички те са предатели, и аз никога няма да им простя.

— Но кралят…

— Състоянието му ще се подобри — казва тя решително. — Това е лош ден за него. Днес е лош ден за него. Само днес. В някои дни той е съвсем добре. Аз ще намеря начин да го излекувам, постоянно възлагам на лекари да търсят нови лечения, позволила съм на алхимици да дестилират лекарства за него.