— И раждането на моето за мен — казвам, изтъквайки претенциите си с наслада, защото съзнавам, че това ще бъде син на моята дъщеря, мой внук и потомък на Мелузина. От семейство Грей той ще получи единствено името, а за него аз вече платих със зестрата на Елизабет.

— Ще ви заведа до стаята ѝ — казва тя. — Отредих ѝ за раждането най-хубавата спалня. Не съм щадила нито труд, нито разходи за раждането на първото си внуче.

Къщата е просторна и красива — признавам им това. Трите стаи на Елизабет гледат на изток към Тауър Хил, и на юг към стария параклис. Всички капаци са затворени, но през пролуките проблясва есенно слънце. Стаята е затоплена с хубав огън от дебели пънове, и добре обзаведена с голямо легло за спане, по-малко легло за почивка през деня, стол за гости, и пейка по протежение на стената за жените, които ѝ правят компания. Когато влизам, дъщеря ми се надига от дневното легло, и аз виждам в нейно лице малкото момиче, което обикнах, посрещайки го първо от всичките си деца, и красивата жена, в която се е превърнала.

Тя е огромна и тромава: смее се на изражението, което се изписва на лицето ми, когато виждам колко е наедряла.

— Знам! Знам! — възкликва и се притиска в обятията ми. Прегръщам я внимателно, заради големия ѝ корем между нас. — Кажи ми, че не са близнаци.

— Казвам ѝ, че е момиче, щом го носи толкова ниско и широко — казва лейди Грей, като влиза зад нас.

Не я поправям; ще имаме достатъчно време да видим какво е бебето. Прегръщам разширилото се тяло на Елизабет, а после обгръщам лицето ѝ в дланите си.

— По-прекрасна си отвсякога.

Вярно е. Лицето ѝ е закръглено, а златистата ѝ коса е потъмняла малко, след цяло лято, прекарано на затворено, но изящната красота на чертите ѝ, фино очертаният нос и веждите, съвършената извивка на устата са по-прекрасни, отколкото в моминските ѝ години.

Тя прави малка нацупена гримаса:

— Само вие си мислите така, почитаема майко. Не мога да минавам през вратите, а Джон напусна леглото ми преди три месеца, защото когато лежа, бебето ме рита толкова много, че се движа насам-натам цяла нощ и той не може да спи.

— Това скоро ще свърши — казвам. — И е добре, че малкият има силни крачета. — Притеглям я обратно към леглото за почивка и повдигам краката ѝ. — Почивай си — казвам. — Само след няколко дни ще имаш достатъчно работа.

— Смятате ли, че ще е само след дни? — пита лейди Грей.

Поглеждам Елизабет.

— Още не мога да определя — казвам. — Пък и това е първо дете, на него ще му трябва време.

Лейди Грей ни оставя, обещавайки да изпрати хубава вечеря веднага щом се стъмни. Елизабет изчаква вратата да се затвори след нея, и казва:

— Ти каза „него“, каза „на него ще му трябва време“.

— Така ли? — усмихвам ѝ се. — А ти как мислиш?

— Направих врачуването с венчалния пръстен — казва тя нетърпеливо. — Да ти кажа ли какво показа?

— Дай да опитам — казвам, развълнувана като момиче. — Нека да опитам с моя пръстен.

Изхлузвам венчалния пръстен от пръста си и свалям от шията си тънка златна верижка. Слагам пръстена на верижката, мислейки с възхита каква благословия е да гадая за дъщеря си, за да разбера какво ще е нейното бебе. Спускам верижката над корема ѝ и чакам да увисне неподвижно. „По часовниковата стрелка — значи е момче; в обратната посока ли е — значи е момиче“ — казвам. Без да го местя, пръстенът се раздвижва, отначало бавно, като от полъх на вятър, а после по-уверено, въртейки се в кръг. В посока на часовниковата стрелка.

— Момче — казвам, като подхващам верижката и отново слагам пръстена върху пръста си, а верижката — на шията си. — Ти какво си мислеше?

— Мислех си, че ще е момче — потвърждава тя. — А твоето какво ще е?

— Също момче, мисля — казвам гордо. — Какво семейство създаваме само; убедена съм, че всичките ще станат херцози. Как ще го наречеш?

— Ще го кръстя Томас.

— Томас, оцеляващият — казвам.

Тя в миг е обзета от любопитство.

— Защо го наричаш така? От какво ще трябва да оцелява?

Поглеждам красивото ѝ лице и за миг сякаш я виждам нарисувана на прозорец от цветно стъкло, в сенчеста зала, и сякаш тя се е отдалечила на цели години от мен.

— Не зная — казвам — Просто ми се струва, че той ще предприеме дълго пътуване и ще преживее много опасности.

— Е, тогава, в какъв ден ще дойде на бял свят според теб? — пита тя нетърпеливо.

Усмихвам се.

— В четвъртък, разбира се — отвръщам, и цитирам старата поговорка: „Родените в четвъртък издигат се високо във света.“

Тя се развеселява.

— Какво бях аз?

— Дете, родено в понеделник. „В понеделник се раждат хора с красиви лица.“

Тя се засмива.

— О, почитаема майко, приличам на тиква!

— Така е — казвам. — Но само до четвъртък.

* * *

Оказвам се права и в двете пресмятания, макар че не го изтъквам пред лейди Грей, тъй като не би било добре тя да се превърне в мой враг. Бебето е момче, ражда се в четвъртък, и моята Елизабет настоява да го кръсти Томас. Изчаквам, докато се възстанови, лично я отвеждам да се пречисти в църква, и след като тя вече се е съвзела, бебето се храни добре, а съпругът ѝ е престанал да идва при мен по десет пъти всеки ден, за да ме пита дали съм сигурна, че всичко е наред, заминавам за Графтън да видя другите си деца, и им казвам убедено, че баща им служи смело на своя крал, както винаги, че ще се прибере вкъщи при нас веднага щом може, както прави винаги, че баща им многократно се е заклевал никога да не ни изоставя, винаги да се връща у дома при мен.

Оттеглям се за раждането през декември, и в нощта преди бебето да се роди, сънувам рицар, смел и дързък като моя съпруг, сър Ричард, сред прегорели от слънце, горещи, кафяви земи, потрепващо знаме сред прежурящо слънце — и един мъж, който не се страхува от нищо. Когато се ражда, той е просто едно миниатюрно плачещо бебе и аз го държа в обятията си и се питам какъв ще бъде. Кръщавам го Едуард, мислейки си за малкия принц, и се чувствам убедена, че ще има късмет.

Замъкът Хартфорт

Пролетта на 1456 г.

Ричард не се прибира у дома, макар че му пиша от притихналия и изпълнен със страхове двор, за да му съобщя, че отново е баща, а вече и дядо. Напомням му, че Антъни трябва да бъде изпратен да служи на някой велик лорд, но как да преценя кой да бъде — в този нов свят, който отново се управлява от Йорк? Дори не знам дали получава писмото; аз със сигурност не получавам отговор.

Гарнизонът и градът Кале са в междуособна война, там не посрещат новоназначения градоначалник, победоносния млад граф Уорик, по-радушно, отколкото предишния — неговия съюзник, херцогът на Йорк. Предполагам — и това предположение ме изпълва с боязън — че Ричард възпира съюзниците на Йорк да влязат в крепостта, и удържа града за Ланкастър. Отчаяна надежда, самотен пост. Предполагам, че той не губи вяра в Ланкастър и смята, че най-добрият начин да служи на безмълвния крал е да удържи Кале. По време на коледните празненства и зимните месеци не получавам никакви новини за него, разбирам само, че е жив, и че от гарнизона са съобщили, че никога няма да допуснат граф Уорик в крепостта, която е вярна на човека, когото той уби: мъртвият лорд Съмърсет.

Чак през пролетта положението започва да се подобрява.

— Кралят е по-добре — съобщава ми Маргарет.

Поглеждам я със съмнение:

— Говори по-добре от преди — съгласявам се. — Но още не е на себе си.

Тя стисва зъби.

— Жакета, той може би никога няма да е същият като преди. Раната му зарасна, той може да говори ясно, може да ходи, без да се препъва. Може да мине за крал. Отдалече може да изглежда внушително. Това трябва да е достатъчно за мен.

— За да направите какво?

— За да го отведа обратно в Лондон, да го покажа на съвета, и отново да завзема властта от Йоркския херцог.

— Той е крал само привидно — предупреждавам я. — Крал като кукла на конци.

— Тогава аз ще съм тази, която ще дърпа конците — зарича се тя. — А не Йоркският херцог. Докато сме тук и допускаме да живеем в условия на протекторат, Йоркският херцог заема всички постове, всички васални имоти, всички данъци и всички облаги. Той ще оголи страната, и в крайна сметка ние ще останем без нищо. Трябва да поставя краля обратно на трона, а Йорк — обратно на мястото му. Трябва да спася наследството на сина си за времето, когато той ще навърши пълнолетие и ще може да води сам битките си.

Поколебавам се, мислейки си за нервно тресящата се глава на краля, за това, как подскача при внезапен шум. Той ще бъде нещастен в Лондон, ще бъде измъчван от страхове в Уестминстър. Лордовете ще се обръщат към него да отсъжда, и ще настояват да управлява. Той не може да го прави.

— В съвета ще има постоянни кавги и викове. Той ще рухне, Маргарет.

— Ще наредя да върнат съпруга ти у дома — изкушава ме тя. — Ще кажа на краля да прости на гарнизона и да пусне стражата у дома. Ричард може да се прибере у дома и да види внука си, да се запознае със сина си. Дори още не е виждал последното ви бебе.

— Подкуп — отбелязвам.

— Съвършен подкуп — отвръща тя. — Защото е невъзможно да му устоиш, нали? Е, съгласна ли си? Ще накараме ли краля отново да поиска трона си?

— Ще спрете ли, ако не се съглася с вас?

Тя поклаща глава.

— Твърдо съм го решила. Независимо дали ме подкрепяш, или не, Жакета, ще поема властта чрез съпруга си, ще спася Англия за сина си.

— Тогава върнете Ричард у дома и ще ви подкрепим. Искам го отново в живота си, пред очите си, и в леглото си.

Дворецът Уестминстър, Лондон

Пролетта на 1456 г.