Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Ще го направите, Маргарет. Ще го направите.

* * *

Изпращам на Ричард спешна бележка по един търговец на вълна, на когото съм се доверявала преди. Съобщавам му, че фамилията Йорк отново владее положението, че трябва да се подготви за опит за превземане на гарнизона от тяхна страна, че кралят е в ръцете им, и че го обичам и ми липсва. Не го умолявам да си дойде у дома, защото в тези смутни времена не знам дали ще бъде в безопасност у дома. Започвам да осъзнавам, че дворът, страната, и самите ние, вървим от спречкване между сродници към война между братовчеди.

* * *

Йоркският херцог действа бързо, както и предполагах, че ще стори. Предлага на дворцовите служители кралицата да се срещне със съпруга си в замъка Хартфорд, на един ден езда северно от Лондон. Когато нейният управител ѝ съобщава, тя му се нахвърля:

— Той ще ме арестува!

Човекът се отдръпва назад, за да се спаси от гнева ѝ.

— Не, ваша светлост. Иска само да осигури на вас и краля място, където да отдъхнете, докато парламентът започне заседания в Лондон.

— Защо не можем да останем тук?

Мъжът ме стрелва с отчаян поглед. Повдигам вежди. Не съм склонна да му помогна, тъй като аз също не зная защо искат да ни изпратят в дома от детството на Хенри, в онзи замък, изцяло обграден със стени, защитен с крепостен ров, и с високи порти като затвор. Ако Йоркският херцог иска да плени и затвори краля, кралицата и малкия принц, едва ли би могъл да избере по-подходящо място.

— Кралят не е добре, ваша светлост — признава най-сетне управителят. — Смятат, че гражданите на Лондон не бива да го виждат.

Това е вестта, от която сме се ужасявали. Тя я приема спокойно.

— Не е добре? — пита. — Какво имате предвид с „не е добре“? Спи ли?

— Безспорно изглежда много отпаднал. Не е потънал в сън като преди; но беше ранен във врата, и много се изплаши. Херцогът смята, че той не бива да бъде излаган на шума и суматохата на Лондон. Херцогът смята, че в замъка той ще е спокоен; живял е там като дете, ще намери там спокойствие и утеха.

Тя ме поглежда, сякаш за съвет. Знам, че се пита какво би я посъветвал Едмънд Боуфорт.

— Можете да кажете на негова светлост херцога, че ще отпътуваме за Хартфорд утре — казвам на пратеника, и когато той се обръща да си тръгне, прошепвам на кралицата: — Какво друго можем да направим? Ако кралят е болен, по-добре да го измъкнем от Лондон. Ако херцогът ни заповядва да отидем в Хартфорд, не можем да откажем. След като кралят бъде вече под нашите грижи, можем да решим какво да правим. Трябва да го отведем от херцога и неговите хора. Ако кралят е с нас, поне ще знаем, че е на сигурно място. Трябва да се доберем до краля.

Той не изглежда като онзи крал, който потегли да даде урок на великия лорд, редом с двамата си приятели, облечен като за излет. Изглежда рухнал и смазан от собствената си тежест, като възглавница, на която са измъкнали пълнежа; крал, който прилича на спукан сапунен мехур. Главата му е сведена, зле завързана превръзка около гърлото показва мястото на раната, с която стрелците на Уорик едва не са сложили изцяло край на царуването му, мантията се е смъкнала от раменете и се влачи, защото не е затегнал колана, а той се препъва в нея като малоумен, докато влиза в тясната жалка зала за аудиенции на замъка Хартфорд.

Кралицата го чака, заобиколена от няколко души от своята и неговата свита, но великите лордове на страната и техните хора са останали в Лондон, готвейки се за заседанията на един парламент, който ще се подчинява на Йоркския херцог. Когато го вижда, тя се изправя и пристъпва напред да го поздрави, величествена и изпълнена с достойнство, но виждам, че ръцете ѝ треперят, докато ги пъха в дългите си ръкави, за да ги скрие. Тя вижда, както виждам и аз, че сме го изгубили отново. В този толкова важен момент, когато толкова отчаяно се нуждаем от крал, който да ни води, той е изгубил ума си.

Кралят ѝ се усмихва.

— Ах — казва, и отново настъпва онази издайническа пауза, докато се опитва да си спомни името ѝ. — А, Маргарет.

Тя прави реверанс, изправя се и го целува. Той присвива устни като дете.

— Ваша светлост — казва тя. — Благодаря на Бога, че сте в безопасност.

Очите му се разширяват.

— Беше ужасно — казва той с тънък и немощен глас. — Беше ужасно, Маргарет. Никога не си виждала такова ужасно нещо в живота си. Имах късмет, че Йоркският херцог беше там, за да ме отведе на сигурно място. Как се държаха онези хора! Беше ужасно, Маргарет. Радвам се, че херцогът беше там. Само той беше добър към мен, единствен той разбира как се чувствам…

Маргарет и аз се приближаваме едновременно към него. Тя взема ръката му и го отвежда в личните му покои, а аз стоя, препречвайки пътя след тях, за да не може никой да ги последва. Вратата се затваря зад тях, и тогава главната ѝ придворна дама ме поглежда.

— И какво ще стане сега? — пита тя иронично. — Всички ли ще заспим отново?

— Ще служим на кралицата — казвам по-уверено, отколкото се чувствам. — А особено вие трябва да внимавате с приказките.

* * *

Нямам писмо от Ричард, но един зидар, пристигнал наблизо да помага за някакъв строеж, си прави труда да дойде до замъка Хартфорд с новини за мен.

— Жив е — са първите му думи. — Бог да го благослови, жив и здрав, обучава войниците, поддържа отбраната и прави всичко, каквото може, за да запази Кале за Англия… — Снишава глас: — И за Ланкастър.

— Видяхте ли го?

— Преди да потегля. Не можах да говоря с него, трябваше да се качвам на кораба, но знаех, че ще искате да получите новини за него, а ако имате писмо за него, ваша светлост, ще ми го предадете да го отнеса на връщане. Връщам се другия месец, освен ако няма нови заповеди.

— Ще го напиша веднага; ще приготвя писмото, преди да заминете — обещавам. — А гарнизонът?

— Верен е на Едмънд Боуфорт — казва той. — Държаха вашия съпруг под ключ, докато влизаха с взлом в складовете и продаваха вълната, но щом си взеха надниците, го пуснаха отново и освободиха корабите от пристанището. Така че тръгнах в деня на освобождаването му. Разбира се, тогава никой не знаеше, че херцогът е мъртъв. Сега ще узнаят.

— Какво мислите, че ще направят?

Той свива рамене.

— Съпругът ви ще чака заповеди от краля. Той е безрезервно верен на краля. Ще му заповяда ли кралят да не допуска в Кале новия градоначалник — граф Уорик?

Поклащам глава.

— Отново ли е в унес? — пита търговецът с безпощадна точност.

— Боя се, че да.

* * *

Кралят спи през деня, яде лека храна, но се храни без апетит, моли се на всяка църковна служба, понякога става през нощта и броди по нощна риза из замъка, та стражите трябва да викат камериера, отговарящ за спалнята му, за да го отведе обратно в леглото. Не е обзет от меланхолия, защото, когато има музика, потропва с пръсти в такт с мелодията, а понякога кима с глава; веднъж повдига брадичка и запява някаква песен с неуверен, писклив глас — хубава песен за нимфи и пастири — и аз виждам как един паж захапва кокалчетата на пръстите си, за да не избухне в смях. Но през повечето време той продължава да е изгубен крал, крал, изменчив като водата и луната. Вече не е в състояние да остави свой отпечатък върху земята, в него не гори пламък, думите му отлитат като написани върху водата, и аз си мисля за малкия амулет с форма на коронка, който изгубих в реката, и който ми каза толкова ясно, че кралят няма да се завърне при нас през нито един от сезоните на годината: неговият златен блясък ще изчезне като погълнат от дълбока вода.

Вземам позволение от кралицата да напусна двора и да отида в дома на дъщеря си в Гроуби Хол. Кралицата отбелязва със смях, че по-лесно би могла да спре кавалерийско нападение, отколкото да ми откаже разрешение да замина. Моята Елизабет очаква дете, първото си бебе, и то трябва да се роди през ноември. Аз също очаквам бебе; дете, създадено от едно денонощие, прекарано в правене на любов, когато Ричард си дойде у дома и отново замина. Очаквам Елизабет да се освободи благополучно от бременността, а после ще се върна в дома си, за да се оттегля за собственото си усамотение преди раждането.

Разбира се, Ричард няма да бъде тук, за да види това дете, своето първо внуче. Няма да бъде до мен в Гроуби Хол, докато чакам първородното дете на Елизабет, нито в дома ни в Графтън, когато вляза в родилната стая, нито когато се върна в замъка Хартфорд, нито в Лондон. Неговият господар, херцогът на Съмърсет, е мъртъв, и заповедта му Ричард да се върне при мен няма да бъде изпълнена. Ричард не може да спази обещанието си да се върне вкъщи при мен, докато бъдещето на Кале е толкова несигурно. Граф Уорик е новият градоначалник на Кале, а Ричард ще трябва да реши дали да признае новия си командир или да му се опълчи. Ричард отново е далече от мен, принуден да решава към коя страна да се присъедини; по-предан е на едната страна, но е в по-голяма безопасност с другата; а не можем дори да си пишем, защото градът Кале се е барикадирал отново.

Свекървата на Елизабет, лейди Грей, ме посреща на вратата, великолепно облечена в рокля от тъмносиньо кадифе, с коса, подредена в две големи плитки от двете страни на главата, което придава на кръглото ѝ лице вид на три големи кифли, изложени в хлебарски дюкян. Тя ми прави сдържан, изпълнен с достойнство реверанс.

— Толкова се радвам, че дойдохте да бъдете с дъщеря си по време на оттеглянето ѝ в очакване на раждането — казва тя. — Раждането на първото ми внуче е изключително важно събитие за мен.