— Къде е била кралската стража? — питам настойчиво. — Защо не са го защитили?

— Покосени около него; повечето избягаха — казва той кратко. — Видяха как вървят нещата. След като херцогът загина…

— Херцогът?

— Беше повален на излизане от една кръчма.

— Кой херцог? — настоявам. Усещам как коленете ми треперят. — Кой херцог е загинал на излизане от кръчмата?

— Съмърсет — казва той.

Стисвам зъби и се изправям, овладявайки един пристъп на гадене.

— Херцог Съмърсет е мъртъв?

— Да, а Бъкингамският херцог се предаде.

Тръсвам глава, за да я проясня.

— Херцог Съмърсет е мъртъв? Сигурен ли сте? Напълно ли сте сигурен?

— Видях го с очите си как пада, пред една кръчма. Криеше се в нея, отказваше да се предаде. Побягна навън с хората си, мислеше, че ще си проправи път с бой; но го повалиха на прага.

— Кой? Кой го повали?

— Граф Уорик — казва той кратко.

Кимвам, разпознала смъртната вражда.

— А къде е кралят сега?

— Пленен от Йоркския херцог. Тази вечер ще си починат и ще приберат ранените; оплячкосват Сейнт Олбънс, разбира се, градът ще бъде почти разрушен. А утре всички ще потеглят към Лондон.

— Значи кралят е достатъчно добре, за да пътува?

Толкова се страхувам за него: това е първата му битка, а по описание тя прилича на истинско клане.

— Ще потегли тържествено — казва пратеникът безрадостно. — С добрия си приятел Йоркския херцог от едната си страна, с Ричард Невил, граф Солсбъри, от другата, и сина на графа, младият граф Уорик, героя на битката, начело, носещ меча на краля.

— Процесия ли ще бъде това?

— Триумфално шествие, за някои от тях.

— Фамилията Йорк държи краля в плен, носят меча му пред себе си, и идват към Лондон?

— Той ще се появи с корона на главата, така че всички да знаят, че е добре, и че в момента е с ума си. В катедралата „Сейнт Пол“. А Йоркският херцог ще положи короната на главата му.

— С короната?

Трудно е да не потръпна. Това е свещен миг в едно царуване — когато кралят се показва пред своя народ отново с короната от своята коронация. Целта е да се покаже на света, че кралят се е върнал при тях, че отново е в силата си. Но този път ще бъде различно. Това представяне ще покаже на света, че кралят е изгубил силата и властта си. Той ще покаже на света, че Йоркският херцог държи короната, но му позволява да я носи.

— Ще позволи на херцога да го коронова?

— И всички ще знаем, че на разногласията им е сложен край.

Хвърлям поглед към вратата. Знам, че Маргарет ще ме чака, и ще трябва да ѝ съобщя, че херцог Съмърсет е мъртъв, а съпругът ѝ — в ръцете на нейния враг.

— Не е възможно някой да мисли, че това е траен мир — казвам тихо. — Не е възможно някой да мисли, че споровете са решени. Това е началото на кръвопролитие, а не краят му.

— По-добре ще е да мислят така, защото дори разговорите за битката ще бъдат считани за държавна измяна — казва той мрачно. — Казват, че трябва да забравим за това. Когато потеглях, приемаха закон, по силата на който никой от нас не трябва да казва нищо. Сякаш никога не е било. Какво ще кажете за това, а? Прокараха закон, за да ни наредят да си мълчим.

— Очакват хората да се държат, сякаш нищо не се е случило? — възкликвам.

Усмивката му е мрачна.

— Защо не? Това не беше голяма битка, милейди. Не беше особено славна. Най-великият херцог се скри в една кръчма и срещна смъртта си на прага ѝ. Всичко свърши за половин час, а кралят дори не извади меча си от ножницата. Намериха го да се крие в работилницата на един кожар сред одраните кожи, и преследваха армията му през свинарниците и градините. Никой от нас няма да помни с гордост тази битка. Никой няма да разказва това край огнището след десет години. Никой няма да разкаже на внука си за това. Всички ние, които бяхме там, с радост ще го забравим. Не може да се каже, че сме били малцина щастливци, шепа братя19.

Чакам в покоите на Маргарет тя да се върне с придворните от благодарствената молитва за оцеляването на краля. Когато вижда мрачното ми лице, заявява, че е уморена и ще поседи насаме с мен. Когато вратата се затваря след последните придворни дами, започвам да измъквам иглите от косата ѝ.

Тя стисва ръката ми.

— Недей, Жакета. Не мога да търпя дори да ме докосват. Само ми кажи. Лошо е, нали?

Знам, че на нейно място бих предпочела да узная първо най-лошото.

— Маргарет, сърцето ми се къса да ви го съобщя — негова светлост херцогът на Съмърсет е мъртъв.

За миг тя сякаш не ме чува.

— Негова светлост?

— Херцог Съмърсет.

— Мъртъв ли каза?

— Мъртъв.

— За Едмънд ли говориш?

— За Едмънд Боуфорт, да.

Сиво-сините ѝ очи бавно се пълнят със сълзи, устата ѝ потреперва, тя притиска длани към слепоочията си, сякаш главата ѝ звънти от болка.

— Не е възможно.

— Мъртъв е.

— Сигурна ли си? Човекът сигурен ли беше? Битките могат да бъдат толкова хаотични, съобщението може да е погрешно?

— Може би. Но той беше съвсем сигурен.

— Как е възможно?

Свивам рамене. Няма да ѝ разказвам подробностите сега.

— Близък бой, по улиците…

— А кралят ми изпрати съобщение със заръка да отслужа благодарствена литургия! Напълно ли е обезумял вече? Иска благодарствена служба, когато Едмънд е мъртъв? За нищо ли не го е грижа? За нищо ли?

Възцарява се мълчание, после от гърдите ѝ се откъсва разтърсваща въздишка, когато осъзнава колко голяма е загубата ѝ.

— Навярно съобщението за благодарствената литургия не е изпратено от краля — казвам. — Трябва да е била поръчана от Йоркския херцог.

— Какво ме е грижа за това? Жакета… как изобщо ще се справя без него?

Улавям ръцете ѝ, за да ѝ попреча да започне да скубе косите си.

— Маргарет, ще трябва да го понесете. Ще трябва да бъдете силна.

Тя поклаща глава, в гърлото ѝ се заражда приглушен стон.

— Жакета, как ще се справя без него? Как ще живея без него?

Обвивам ръце около нея и тя се залюлява с мен, но приглушеният, болезнен стон продължава, отново и отново:

— Как ще живея без него? Как ще оцелея тук без него?

Премествам я в голямото легло и внимателно я настанявам да си легне. Когато главата ѝ се обляга на възглавницата, сълзите отново потичат от лицето ѝ и мокрят фините бродирани завивки. Тя не пищи и не ридае, само стене зад стиснатите си зъби, сякаш се опитва да заглуши звука, но той е неудържим, като скръбта ѝ.

Вземам ръката ѝ и седя мълчаливо до нея.

— И синът ми — казва тя. — Мили Боже, моят малък син. Кой ще го научи какъв трябва да бъде един мъж? Кой ще го пази?

— Тихо — казвам безнадеждно. — Тихо.

Тя затваря очи, но сълзите все така се леят по бузите ѝ и тя все така издава онзи тих нисък звук, като животно, което изпитва смъртна болка.

После изведнъж отваря очи и леко се надига до седнало положение.

— А кралят? — пита, сякаш просто ѝ е хрумнало впоследствие. — Предполагам, че той е добре, както съобщи сам? В безопасност? Предполагам, че се е измъкнал съвсем невредим? Както винаги, хвала на Бога?

— Леко ранен е — казвам. — Но е в безопасност под грижите на Йоркския херцог. Той ще го доведе в Лондон с всички почести.

— Как ще се справя без Едмънд? — прошепва тя. — Кой ще ме закриля сега? Кой ще пази сина ми? Кой ще опази краля, и какво ще стане, ако той заспи отново?

Поклащам глава. Не мога да кажа нищо, за да я утеша, тя ще трябва да изстрада болката от загубата и да се събуди на сутринта със съзнанието, че трябва да управлява това кралство и да се изправи пред херцога на Йорк без подкрепата на любимия си мъж. Ще бъде сама. Ще трябва да бъде и майка, и баща на сина си. Ще трябва да бъде крал и кралица на Англия. И никой не бива никога да узнае, никой не бива никога да предполага, че сърцето ѝ е разбито.

* * *

В следващите няколко дни тя не прилича на Маргарет Анжуйска, а на неин призрак. Изгубва гласа си, като онемяла е. Казвам на придворните ѝ дами, че шокът е предизвикал болка в гърлото ѝ, като при простуда, и че тя трябва да си почива. Но в потъналата ѝ в сенки стая, където тя седи, безмълвно притиснала ръка към сърцето си, виждам, че удържайки риданията си, тя се дави в собствената си скръб. Не смее да издаде нито звук, защото стори ли го, ще запищи.

В Лондон се разиграва ужасно представление. Кралят, самозабравил се, забравил положението си, свещеното доверие, оказано му от Бога, отива в катедралата „Сейнт Пол“ за нова коронация. Не го коронясва архиепископ; това е имитация на истинско коронясване, Ричард Йоркски е този, който поставя короната върху главата на краля. В очите на стотиците хора, които се тълпят в катедралата, и на хилядите, които научават за церемонията, един братовчед с кралска кръв предава короната на друг, сякаш са равни, сякаш покорството е въпрос на избор.

Отнасям тази вест на кралицата, докато тя продължава да седи на тъмно, и тя се изправя, нестабилно, сякаш си припомня как да ходи.

— Трябва да отида при краля — казва тя със слаб и дрезгав глас. — Той предава всичко, което имаме. Сигурно е изгубил отново ума си, а сега губи короната и наследството на своя син.

— Чакайте — казвам. — Не можем да развалим стореното. Нека да почакаме и да видим какво можем да направим. А докато чакаме, вие можете да излезете от покоите си, да се нахраните както трябва, и да поговорите с хората си.

Тя кимва: знае, че трябва да води привържениците на краля, и че сега трябва да ги води сама.

— Как бих могла да направя каквото и да било без него? — прошепва ми тя.

Вземам ръцете ѝ: пръстите ѝ са ледени.