Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Глухият звук от тупването, когато тя пада на земята в подножието на кулата, е ужасен. Отеква в ушите ми, сякаш собствената ми глава се е ударила в калта. Иска ми се да изтичам долу да вдигна нейното тяло — на Жана, Девата, смачкано като торба със стари дрехи, но не мога да помръдна. Коленете ми са се подкосили, вкопчила съм се в каменните бойници, те са студени като ожулените ми ръце. Не плача за нея, макар че дъхът ми още излиза като задавени ридания; вцепенена съм от ужас, повалена съм от ужас. Жана беше млада жена, която се опита да върви по свой собствен път в света на мъжете, точно както ми каза пралеля ми. И той я доведе до тази студена кула, този лебедов полет, тази смърт.

Вдигат я безжизнена и в продължение на четири дни тя не помръдва, не се раздвижва, дори съвсем леко, но после излиза от вцепенението си и се надига бавно от леглото, като опипва цялото си тяло, сякаш за да се увери, че е цяла. Удивително, но при падането не си е счупила никакви кости — не си е пукнала черепа, не си е счупила дори един пръст. Сякаш нейните ангели са я поели, когато се е оставила на техния елемент — въздуха. Разбира се, това няма да ѝ бъде от полза: незабавно заявяват, че само дяволът би могъл да спаси момиче, хвърлило се стремглаво от такава висока кула. Ако беше загинала, щяха да кажат, че Бог е въздал справедливост. Чичо ми, човек със здрав и скептичен разум, казва, че земята е така подгизнала след седмиците дъжд през зимата, при това плискана от водата в крепостния ров, че Жана е била по-застрашена да се удави, отколкото да си счупи нещо; но сега той е твърдо решен тя да си тръгне веднага. Не желае да поеме отговорността за присъствието на Девата в неговия дом сега, когато Мадмоазел вече я няма, за да се грижи за безопасността на всички. Изпраща я първо в къщата си в Арас, Кьор льо Конт, а после, когато тя е прехвърлена в намиращия се във владение на англичаните Руан, за да бъде съдена, заминаваме и ние.

Длъжни сме да присъстваме. Такъв именит благородник като чичо ми трябва да бъде там, за да се погрижи да бъде въздадено правосъдие, а семейството му трябва да стои зад него. Леля ми Жана ме води да видя сама как ще свърши святата водачка на дофина — лъжепророчицата на мнимия крал. Половин Франция се събира в Руан да види края на Девата, а ние трябва да бъдем най-първи сред всички.

За момиче, представяно като обикновена полудяла селянка, те са взели твърде много предпазни мерки. Тя е настанена в замъка Буврьой; държат я окована, в килия с двойно заключваща се врата и закован с дъски прозорец. Всички се ужасяват, че тя ще избяга като мишка под вратата, или ще излети като птица през пролука в прозореца. Искат от нея да обещае, че няма да се опита да избяга, и, когато отказва, я приковават с вериги към леглото.

— Това няма да ѝ хареса — казва тъжно леля ми Жана.

— Не.

Чакат херцог Бедфорд, и в най-последните дни на декември той влиза в града със стражи, облечени в цветовете на розите — яркочервеното и бялото на Англия. Той изглежда величествено на кон, носи доспехи, излъскани толкова ярко, че бихте ги сметнали за сребърни, а под огромния шлем лицето му е сериозно и строго, големият му клюнест нос го прави да прилича на хищна птица: на орел. Той беше брат на великия английски крал Хенри V, и сега брани земите, които брат му завоюва във Франция по време на голямата битка при Азенкур. Сега младият син на мъртвия крал е новият победител на Франция, а това е неговият предан докрай чичо: човек, който рядко сваля доспехите си или слиза от седлото, и никога не е напълно спокоен.

Всички сме се подредили пред голямата порта на Буврьой, когато той пристига, и тъмният му поглед обхваща всички ни, местейки се от един към друг, сякаш за да подуши предателство. Двете с леля ми правим нисък реверанс, а вуйчо ми Жан докосва почтително шапката си и се покланя. Нашият род е в съюз с англичаните от години; другият ми чичо, Луи Люксембургски, е канцлер на херцога и твърди, че той е най-великият човек, управлявал някога Франция.

Херцогът се смъква тежко от коня и стои сам, като канара, докато мъжете се подреждат да го поздравят, свеждайки глави над ръката му, а някои почти падат на колене. Някакъв мъж излиза напред и, когато Бедфорд го поздравява с надменно кимване на глава, погледът му се плъзва над главата на васала му и ме вижда. Взирам се в него, разбира се — той е най-интересното зрелище в този студен зимен ден — но сега той отвръща на погледа ми, и в очите му проблясва нещо, което виждам, но не мога да разпозная. Това е нещо като внезапен глад, сякаш постещ човек вижда пиршество. Отстъпвам назад. Не съм нито изплашена, нито се правя на кокетка, но съм само на четиринайсет години, а в силата и енергията на този човек има нещо, което не бих искала да се насочи към мен. Плъзвам се леко назад, така че да бъда зад леля си, и наблюдавам останалите приветствия, прикрита от диадемата и воала ѝ.

Появява се пищна носилка, с плътни завеси, пристегнати със златни шнурове, за да отблъскват студа. Помагат на съпругата на Бедфорд, херцогиня Ан, да излезе оттам. Нашите слуги я посрещат с кратки възторжени възгласи: тя е от Бургундската династия — наши сеньори и роднини, и всички ѝ се покланяме леко. Херцогинята е грозновата като всичките си роднини, бедните създания, но усмивката ѝ е весела и любезна, тя поздравява топло съпруга си, а после стои, удобно пъхнала ръка в сгъвката на лакътя му, и се оглежда наоколо с весело лице. Махва с ръка на леля ми и сочи към замъка, за да покаже, че по-късно трябва да дойдем при нея. „Ще отидем на вечеря“, прошепва ми леля ми. „Никой на света не се храни по-добре от херцозите на Бургундия.“

Бедфорд сваля шлема си и се покланя на тълпата, не на някого конкретно, и вдига ръка в рицарска ръкавица към хората, които са се надвесили от прозорците на горните етажи и се крепят несигурно по градинските стени, за да видят великия човек. После се обръща и въвежда жена си вътре, и всички изпитваме усещането, че сме видели актьорите и началната сцена от представление на странстващи актьори. Но независимо дали онова, заради което в Руан са надошли толкова много от най-изтъкнатите хора във Франция, е поетична драма или празненство, погребални ритуали или насъскване на диво животно, то всеки момент ще започне.

После скалъпват процеса. Обсипват я до изтощение с учени въпроси, оспорват обясненията ѝ, връщат се към отговорите ѝ, записват неща, които казва в мигове на изтощение и ѝ ги показват отново по-късно, изразяват се възможно най-сложно и после я питат какво мисли, така че тя не разбира въпроса и им казва просто „продължавайте“ или „спестете ми това“. Един-два пъти просто отвръща: „Не знам. Аз съм просто и неуко момиче. Откъде да знам?“

Чичо ми получава тревожно писмо от кралица Йоланда Арагонска, която изразява убеждението си, че дофинът ще откупи Жана, просто ѝ били нужни още три дни, още седмица, за да го убеди, не можем ли да забавим процеса? Не можем ли да помолим за отсрочка от няколко дни? Но Църквата е оплела здраво момичето в паяжината на разпитите, и сега вече никога няма да я пуснат.

Всичко, което високообразовани мъже могат да направят, за да прикрият една проста истина, да накарат една жена да се усъмни в онова, което чувства, да объркат мислите ѝ, е сторено. Използват познанието си като остен, с който я тласкат в една посока, а после — в друга, докато най-накрая я хващат в капана на противоречията, които тя не може да проумее. Понякога ѝ отправят обвинения на латински и тя ги гледа, объркана от звука на този език, на който е чувала да се говори само в църква, по време на любимата ѝ литургия. Как биха могли същите тези звуци, тези познати, обичани тонове, толкова тържествени и мелодични за нея, сега да бъдат самият глас на обвинението?

Понякога повдигат скандални обвинения срещу нея с думите на собствения ѝ народ, стари, простовати клюки от родното ѝ село Домреми, за суета, за фалшива гордост. Твърдят, че тя зарязала някакъв мъж преди брака, говорят, че избягала от почтените си родители, казват, че работила в кръчма и раздавала щедро услугите си като някоя селска пачавра, заявяват, че придружавала войската като обикновена развратница, казват, че тя не е Дева, а блудница, и че всички го знаели.

Налага се Ан, самата добросърдечна дребничка херцогиня Бедфорд, да потвърди, че Жана е девица, и да настоява на войниците, които я пазят, да се забрани да я докосват или тормозят. Трябва да им се заяви, че не е богоугодно да посягат на нея. После, веднага щом тази заповед е дадена, казват, че след като сега Жана е в безопасност, закриляна от обещанието на херцогинята, тя няма оправдание да носи мъжки дрехи и трябва да облече рокля; защото — казват ѝ — отсега нататък е грях, смъртен грях, да носи панталони.

Замайват ѝ главата, объркват я непоносимо. Те са високопоставени служители на Църквата, а Жана е селско момиче, набожно момиче, което винаги е изпълнявало заповедите на свещеника, докато чуло гласове на ангели, които ѝ казали да направи нещо повече. Накрая тя рухва и се разплаква като дете, облича роклята, както ѝ заповядват, и признава всички грехове, които ѝ приписват. Не знам дали изобщо разбира дългия списък. Поставя върху признанията си своя знак — пише името си, а после изписва до него кръстче, сякаш за да отрече подписа си. Признава, че не е имало никакви ангели и никакви гласове, и че дофинът е само дофин, а не крал на Франция, че коронацията му е била недействителна, а красивите ѝ доспехи са оскърбление към Бога и човека, и че тя е момиче, глупаво момиче, опитало се да води зрели мъже, сякаш е можела да го стори по-добре от тях. Тя заявява, че е била суетна глупачка, щом си е позволила да мисли, че едно момиче може да предвожда мъже, тя е жена, давала съвети, по-лоши от онзи, даден на Адам от Ева, тя е помощничка на самия дявол.