Маргарет потръпва, когато влиза в покоите си, макар че зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените пъстреят ярки гоблени, а последните лъчи на слънцето топлят красивите стаи.

— Иска ми се да не бяха заминавали — казва тя. — Иска ми се да бяха повикали Йоркския херцог в Лондон, за да отговаря пред нас там.

Не ѝ припомням, че Йорк е много обичан в Лондон, гилдиите и търговците се доверяват на спокойния му здрав разум, и че техните дела процъфтяваха, когато той въдвори мир и добър ред в града и страната. Когато херцогът бе лорд-протектор, търговците можеха спокойно да изпращат стоките си по безопасните пътища, а данъците бяха намалени, когато разточителното кралско домакинство беше под негов контрол.

— Скоро ще се върнат — казвам. — Може би Йорк ще помоли за прошка, както преди, и всички скоро ще се върнат.

Нейното безпокойство започва да се отразява на всички. Храним се в покоите на кралицата, не в голямата зала, където стражите и слугите от домакинството роптаят, че няма веселие, макар кралят да се е съвзел. Казват, че дворецът не е такъв, какъвто е редно да бъде. Той е твърде тих, прилича на омагьосан замък, потопен в тишина. Кралицата не обръща внимание на недоволството. Вика музиканти да свирят само на нея, в покоите ѝ, а по-младите дами танцуват, но само изпълняват небрежно стъпките, тъй като красивите млади мъже от свитата на краля ги няма, за да ги гледат. Накрая тя нарежда на една от придворните дами да ни чете от някакъв романс, и ние седим, шием и слушаме история за кралица, която закопняла за дете посред зима, и родила бебе, което било цялото от сняг. Когато детето порасло и станало мъж, съпругът ѝ го отвел на кръстоносен поход, и бедното момче се разтопило в горещия пясък; а после вече нямали син, дори такъв, направен от лед.

Тази печална история ме изпълва с нелепа сантименталност, от нея ми се приисква да седна, да заплача и да се потопя в печал за моите момчета в Графтън — Луис, когото никога няма да видя отново, за най-големия, Антъни, който навършва тринайсет тази година и скоро трябва да получи собствени доспехи и да замине да служи като оръженосец на баща си или на друг благородник. Той порасна ужасно бързо, и сега ми се иска отново да беше бебе и да можех да го нося на хълбока си. Тази мисъл ме изпълва с копнеж отново да бъда с Ричард, никога преди не сме били разделени толкова дълго. Когато кралят се разправи с Йоркския херцог, Едмънд Боуфорт ще поеме поста на Ричард като предводител на гарнизона в Кале и ще изпрати Ричард у дома, и тогава животът ни ще може отново да се върне към нормалния си ход.

Маргарет ме вика в спалнята си и аз отивам да седя при нея, докато повдигат стегнатата диадема, която прилепва като шапка ниско над ушите ѝ, разплитат плитките и разресват косата ѝ.

— Кога мислиш, че ще се приберат у дома? — пита тя.

— До края на седмицата? — предполагам. — Ако всичко мине добре.

— Защо всичко да не мине добре?

Поклащам глава. Не знам защо сега не е щастлива и развълнувана, както беше, когато херцог Съмърсет най-напред ѝ обясни този план. Не знам защо дворецът, който винаги е бил такъв красив дом за кралския двор, изглежда толкова студен и самотен тази вечер. Не знам защо момичето трябваше да избере история за син и наследник, който се разтапя, преди да успее да получи наследството си.

— Не зная — казвам. Потръпвам. — Предполагам, че всичко ще бъде наред.

— Лягам си — казва тя сърдито. — А на сутринта ще отидем на лов и ще бъдем весели. Не си добра компания, Жакета. Лягай си и ти.

Не си лягам, както ми нарежда тя, макар да знам, че не съм добра компания. Отивам до прозореца си, вдигам дървения капак и се заглеждам надолу през крайречните ливади в лунната светлина и дългата, сребърна виеща се река, и се питам защо се чувствам толкова паднала духом през тази топла майска нощ в Англия, в най-хубавия месец от годината, когато очаквам съпруга си да се върне у дома при мен след преживените ужасни опасности, а кралят на Англия е потеглил на поход, отново силен и могъщ, и неговият враг ще бъде повален.

* * *

После, на следващия ден, в късния следобед, получаваме новини, ужасни новини, потресаващи новини. Нищо не ни става ясно, докато не заръчваме да доведат пратениците пред кралицата, докато не изпращаме заповед мъжете, бягащи безредно от някаква битка, да бъдат залавяни и довеждани в кралските покои, за да съобщят какво са видели; докато не изпращаме хора да тръгнат бързо към Сейнт Олбънс по пътя, който отива на север, където Йоркският херцог, явно съвсем не е тръгнал безропотно към очакващото го изпитание и не чака търпеливо да бъде призован на съд като предател, а вместо това е събрал армия и е дошъл да поиска от краля враговете му да бъдат отстранени, и да настоява кралят да бъде добър господар за цяла Англия, а не само за Ланкастър.

Един човек ни казва, че в тесните улици имало някакви размирици, но не могъл да види кой взема надмощие, понеже бил ранен и оставен там, където паднал. Никой не му помогнал — нещо изключително обезсърчаващо за един войник, каза той, приковал очи в кралицата.

— Кара те да се запиташ дали господарят ти изобщо го е грижа за теб — възроптава той. — Не подобава на добър господар да изостави хората си.

Друг човек, който пристига с новини при нас, казва, че това е истинска война: кралят издигнал знамето си, а Йоркският херцог нападнал, и Йоркският херцог бил покосен. Кралицата става от стола си, притиснала ръка към сърцето си при това съобщение; но по-късно същата вечер вестоносецът, когото изпратихме в Лондон, се връща и казва, че от онова, което успял да научи по улиците, най-голямата схватка била между войниците на херцог Съмърсет и граф Уорик, и че войниците на граф Уорик си пробили с битка път през градините, прескачали малките стени, прехвърляли се през кокошарниците и газели през кочините, за да стигнат до сърцето на града, като избягнали барикадите и се задали от посока, която никой не би могъл да предвиди, изненадали хората на херцог Съмърсет и ги хвърлили в смут.

Маргарет крачи из стаята си, обезумяла от чакане, полудяла от нетърпение. Дамите ѝ се отдръпват до стените и не казват нищо. Спирам на вратата бавачката с малкия принц. За него този следобед няма да има време за игра. Трябва да узнаем какво става, но е невъзможно да разберем. Кралицата изпраща още вестоносци в Лондон, на други трима мъже е заповядано да продължат към Сейнт Олбънс с лична бележка от нея до херцога на Съмърсет, а после ни остава единствено да чакаме. Да чакаме и да се молим за краля.

Най-сетне, когато се стъмва и слугите влизат със свещите и тихо обикалят да запалят високите факли в поставки и разклонените свещници, стражите отварят със замах вратите и обявяват: „Пратеник от краля“.

Кралицата се изправя, аз отивам да застана до нея. Тя трепери леко, но лицето, което показва пред всички, е спокойно и решително.

— Можете да влезете и да ми предадете съобщението си — казва тя.

Пратеникът влиза с едри крачки и пада на едно коляно, с шапка в ръка.

— От негова светлост краля — казва той и показва един пръстен в стиснатия си юмрук. Маргарет ми кимва, аз се приближавам и вземам пръстена.

— Какво е съобщението ви?

— Негова светлост кралят ви желае всичко добро, а на принца изпраща благословията си.

Маргарет кимва.

— Казва, че тази вечер е в добра компания със своя благороден сродник, Йоркския херцог, и утре ще дойде в Лондон, съпроводен от негова светлост.

Дълго сдържаният дъх на Маргарет излиза като леко съскане.

— Кралят ви поръчва да не падате духом и казва, че Бог ще се погрижи за всичко, и че всичко ще бъде наред.

— А за битката?

Пратеникът вдига поглед към нея.

— Не изпрати съобщение за битката.

Тя прехапва долната си устна:

— Нещо друго?

— Моли вас и придворните да въздадете благодарност за спасяването му от опасност през същия този ден.

— Ще го направим — казва Маргарет. Толкова се гордея със сдържаността и достойнството ѝ, че леко слагам длан на гърба ѝ, в потайна ласка. Тя обръща глава и прошепва: „Задръж го, когато си тръгва, и разбери какво става, в името Божие!“ — а после се обръща към дамите си и казва: — Веднага ще отида да отправя благодарствена молитва за безопасността на краля, а дворът ще ме придружи.

Тя излиза първа от покоите и се отправя към параклиса, а придворните нямат друг избор, освен да я последват. Пратеникът понечва да се нареди отзад при тях; но аз докосвам ръкава му, хващам го за ръката, дръпвам го в един удобен ъгъл, сякаш е плашлив кон, и заставам така, че да попреча на някой друг да се добере до него.

— Какво се е случило? — питам рязко. — Кралицата иска да знае.

— Предадох съобщението, както ми наредиха — казва той.

— Не съобщението, глупако. Какво стана през деня? Какво видя?

Той поклаща глава.

— Нямаше голямо сражение, битката се водеше из улиците, дворовете и кръчмите. Повече приличаше на кръчмарска свада, отколкото на битка.

— Видя ли краля?

Той хвърля поглед наоколо, сякаш се бои, че хората могат да подслушат думите му, и казва:

— Една стрела го улучи във врата.

Ахвам.

Пратеникът кимва, очите му са така окръглени от потрес, както и моите:

— Знам.

— Как изобщо се е озовал на такова място, че да го улучат? — питам ожесточено.

— Защото граф Уорик преведе стрелците си през улиците, нагоре из градините, те се появяваха изневиделица по тесните улички. Не излезе на главния път, както очакваха всички. Никой не беше готов за такова настъпление от негова страна. Не мисля, че някой преди е водил атака по този начин.

Притискам ръка към сърцето си, осъзнала с пулсираща, чиста радост, че Ричард е бил в Кале, а не в кралската стража, когато хората на Уорик са връхлитали като убийци из тесните улички.