Сега наистина я прекъсвам.

— Ваша светлост, няма ли това да подтикне Йоркския херцог към открит бунт? Той непременно ще се защити срещу подобни обвинения. Ще поиска съветът да поднови обвиненията срещу херцог Съмърсет, и тогава вие двамата и вашите приближени ще се изправите срещу него и неговите хора.

— Не! — отвръща тя. — Защото лично кралят заяви пред лордовете, че Съмърсет е негов верен приятел и предан сродник, и никой няма да се осмели да каже нищо срещу него. Ще проведем заседание на съвета в Уестминстър, Йорк няма да бъде поканен, а обвинението срещу него ще бъде изслушано в Лестър, в негово отсъствие. А централните графства са ни верни, макар че Лондон понякога е несигурен. Това е краят на гордия херцог и началото на отмъщението ми към него.

Поклащам глава; не мога да кажа нищо, за да я накарам да разбере, че Йоркският херцог е твърде могъщ и влиятелен, за да го подтикваме към вражда.

— Тъкмо ти би трябвало да си доволна! — възкликва тя. — Едмънд ми обещава, че ще доведе у дома съпруга ти, Ричард.

Всеки си има цена. Ричард е моята. Начаса забравям призивите за предпазливост. Стисвам ръцете ѝ.

— Наистина ли?

— Обеща ми. Кралят ще предаде на Едмънд ключовете на Кале, пред всички. Ричард ще получи похвала като верен служител и ще се прибере у дома при теб, Йорк ще бъде арестуван, кралството ще бъде управлявано справедливо от Едмънд Боуфорт и мен, и всички отново ще бъдем щастливи.

* * *

Щастлива съм; намирам се в обятията му, притиснала съм лице към подплатения му жакет, той ме обгръща с ръце, здраво като мечка, така че не мога да дишам. Когато вдигам очи и поглеждам обичното му, уморено лице, той ме целува толкова силно, че затварям очи и имам чувството, че пак съм оглупяло от любов момиче. Поемам си дъх, и той ме целува отново. Пристанищни работници и моряци подвикват насърчителни възгласи и пиперливи подмятания, но Ричард дори не ги чува. Под пелерината ми, ръцете му се плъзват от кръста ми и стискат хълбоците ми.

— Спри веднага — прошепвам.

— Къде можем да отидем? — пита той, сякаш отново сме млади.

— Ела в двореца — казвам. — Хайде. Нещата ти готови ли са?

— По дяволите вещите ми — казва той весело.

Тръгваме хванати за ръце от дока в Гринич към двореца, промъкваме се вътре по задните стълби като някой коняр и неговата блудница, залостваме вратата на стаята ми и оставаме залостени вътре през целия ден и цялата нощ.

В полунощ поръчвам да донесат храна, и ние ядем, загърнати в завивките пред горящия огън.

— Кога ще заминем за Графтън?

— Утре — казва той. — Искам да видя децата си, и новата си дъщеря. После веднага ще се върна, и ще трябва отново да се кача на кораба, Жакета.

— Какъв кораб? — питам.

Той прави гримаса.

— Трябва лично да отнеса заповедите на Боуфорт — казва. — Крепостта се разкъсва отвътре. Не мога да ги оставя без командир. Ще остана, докато херцогът ми назначи заместник, а после ще се върна право вкъщи при теб.

— Мислех, че сега се прибираш у дома! — проплаквам.

— Прости ми — казва той. — Ще се боя за гарнизона, ако не се върна. Наистина, любов моя, това са ужасни дни.

— А после ще се прибереш у дома?

— Кралицата обеща, херцогът обеща, и аз ти го обещавам — казва той. Навежда се напред и дръпва един кичур от косата ми. — Трудно е да се служи на страна като нашата, Жакета. Но сега кралят е добре и поема властта си, нашата фамилия отново е във възход.

Покривам ръката му със своята.

— Любов моя, иска ми се да беше така, но не е толкова лесно. Когато видиш двора утре, ще разбереш.

— Утре — казва той, оставя чашата си с ейл настрани, и ме отвежда обратно в леглото.

* * *

Открадваме си няколко дни заедно — време, достатъчно дълго, за да може Ричард да разбере, че кралицата и херцогът възнамеряват да променят коренно положението, да обвинят херцога на Йорк в държавна измяна и да разгромят него и съюзниците му. Яздим към Графтън в замислено мълчание, Ричард поздравява децата си, възхищава се от новото бебе, и им казва, че трябва да се върне в Кале, за да опази реда в гарнизона, но после ще се прибере отново у дома.

— Мислиш ли, че ще убедят Йоркския херцог да помоли за прошка? — питам го, докато оседлава коня си в двора на конюшнята. — А ако признае вината си и се подчини на краля, ще можеш ли да се прибереш право у дома?

— Правил го е преди — казва спокойно съпругът ми. — А кралят — болен или здрав — все още е крал. Кралицата и херцогът вярват, че трябва да нападнат Ричард от Йорк, за да защитят себе си, и ако го победят, ще докажат, че са прави. Трябва да опазя Кале заради Англия и в името на собствената си чест, а после ще се върна у дома. Обичам те, съпруго моя. Ще си дойда у дома скоро.

Отначало планът се развива прекрасно. Ричард се връща в Кале, плаща на войниците, и съобщава на гарнизона, че кралят отново е поел властта, съветван от херцог Съмърсет, и династията Ланкастър е във възход. Членовете на кралския съвет се настройват против човека, когото сами призоваха като свой спасител, и се съгласяват да заседават без Йоркския херцог. Избират за това заседание сигурното убежище на Лестър, мястото, където кралицата има най-силно влияние, нейно любимо графство, и по традиция — опора на династията Ланкастър. Изборът на Лестър ги кара да се чувстват сигурни; но подсказва на мен, и на всеки друг, който си направи труда да се замисли върху него, че те се страхуват от онова, което ще си помислят гражданите в Лондон, какво ще кажат в селата на Съсекс, какво ще направят в Кент, откъдето е родом Джак Кейд.

Трудно е да подтикнем всички към действие: лордовете и дребните дворяни трябва да бъдат свикани, планът трябва да бъде обяснен, което ще рече, че всички ще разберат колко зле ще се отплатят на Йоркския херцог за вярната му служба на страната му, че постиженията му ще бъдат пренебрегнати, че той и съюзниците му трябва да бъдат изключени от съвета, а страната — настроена срещу тях.

Кралят се бави толкова много със заминаването, че идва да се сбогува с кралицата, с Едмънд Боуфорт от дясната си страна и Хенри Стафорд, херцог на Бъкингам, от лявата, в деня, който първоначално бе определил за пристигането си в Лестър. Благородниците зад него са облечени за път, някои носят леки доспехи, но повечето са облечени, сякаш тръгват на разходка. Местя поглед от едно познато лице към друго. Тук няма нито един мъж, който да не е или сродник на фамилията Ланкастър, или платен от нея. Това вече не е кралският двор на Англия, ползващ се с подкрепата на много фамилии, на много родове, това е дворът на рода Ланкастър, и всеки, който не е част от него, е външен и нежелан. А всеки външен човек е враг. Кралят се покланя ниско на Маргарет, а тя церемониално му пожелава безопасно пътуване и благополучно завръщане.

— Сигурен съм, че всичко ще мине лесно и ще приключи мирно — казва той уклончиво. — Не мога да позволя на своя сродник, Йоркския херцог, да оспорва властта и авторитета ми, знаете. Казах на лордовете, подкрепящи Йорк, че трябва да разпуснат войските си. Всеки от тях може да задържи по двеста души. Двеста би трябвало да са достатъчно, нали? — Той поглежда херцог Съмърсет: — Двеста е справедливо, нали?

— Повече от справедливо — отвръща Едмънд, който разполага с около петстотин души на служба при него, и други хиляда арендатори, които може да свика в миг.

— Така че ще се сбогувам с вас, и ще се видим в Уиндзор, когато тази работа бъде свършена — казва кралят. Усмихва се на Боуфорт и на Бъкингамския херцог. — Знам, че моите добри сродници ще се грижат за мен. Можете да бъдете сигурни, че ще бъдат до мен.

Слизаме до голямата врата на двореца, за да им помахаме за сбогуване, когато потеглят. Отпред носят знамето на краля, после идва кралската стража, а след нея — кралят. Облякъл е за пътуването дрехи за езда, изглежда слаб и блед в сравнение с двамата най-облагодетелствани херцози от двете му страни. Докато минават, херцог Съмърсет сваля шапка пред Маргарет, и притиска шапката към сърцето си. Скрита зад воала си, тя притиска пръсти към устните си. После идват по-второстепенните придворни, след тях — дребните провинциални благородници, после следват войниците. С краля потеглят сигурно около две хиляди души, и те преминават с тътен покрай нас — едрите бойни коне с мощните си копита, по-дребните коне, натоварени с вещи и оръжия, а после — тропащите с ботушите си пеши войници, които маршируват в стегнати редици, и изоставащите, които вървят след тях.

* * *

Кралицата е напрегната, макар че всички в двореца са обзети от увереност и изпълняват спокойно задълженията си, докато чакаме новини за успеха на краля и грижливо подбраните му съветници. Градините, които се спускат надолу към реката, са прекрасни с танцуващите бели и бледорозови черешови цветчета, а когато се разхождаме до реката и повее вятър, цветчетата се въртят вихрено около нас като снежинки и карат малкия принц да се смее и да тича след тях; бавачката му се е привела над него, докато той се клатушка на пълничките си крачета. В полетата край реката късните нарциси още поклащат масленожълтите си главички, а живите плетове в ливадите са покрити с бели цветчета, цветовете на трънките надничат между черните им бодли, глогът е покрит със зелени пъпки, готови да се разпукнат. Край реката върбите шумолят с клони и се свеждат над бистрите ѝ води; зелената вода отдолу отразява зелените листа горе.

В параклиса все още произнасяме молитви за здравето на краля и въздаваме благодарност за възстановяването му. Но нищо не ободрява кралицата. Тя не може да забрави, че е била затворена от лордовете на собствената си страна, заставена да се грижи за един спящ съпруг, обзета от страх, че никога вече няма да бъде свободна. Не може да прости на Йоркския херцог унижението. Не може да бъде щастлива, когато единственият човек, който я подкрепяше през онези тежки месеци, понасяйки пленничество заедно с нея, потегли отново, за да се изправи пред техния враг. Тя не се съмнява, че той ще постигне победа; но не може да бъде щастлива без него.