Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Маргарет забързва пред мен, слиза по стъпалата и се качва на баржата.

— Няма закон срещу това — отвръща тя. — Едмънд казва така. Това не е нищо повече от традиция. Ако лордовете са съгласни да ме подкрепят, ще свикаме парламента, и ще съобщим, че аз ще изпълнявам ролята на регент, докато кралят оздравее, или — ако той никога не се събуди — докато синът ми стане достатъчно възрастен, за да бъде крал.

— Ако никога не се събуди? — повтарям ужасено. — Херцогът крои планове кралят да спи вечно?

— Как бихме могли да знаем? — пита тя. — Не можем да направим нищо! Можеш да си сигурна, че херцогът на Йорк не бездейства.

— Никога да не се събуди?

Тя сяда в задния край на баржата, нетърпеливо положила ръка на завесата.

— Хайде, Жакета. Искам да се върна и да пиша на лордовете, за да им изложа условията си.

Побързвам да седна до нея, гребците потеглят и насочват баржата по реката. По целия път обратно към двореца присвивам очи срещу слънцето и се опитвам да видя отново онези три слънца, и се питам какво може да означават три слънца.

Искането на кралицата да бъде регент на Англия и да управлява страната, поемайки в ръцете си всички права и богатства на краля по време на боледуването на съпруга си не решава целия проблем, както тя и Едмънд Боуфорт уверено предричаха. Вместо това настава смут. Сега хората вече знаят, че кралят е болен, страда от загадъчна болест и е напълно немощен. Носят се всякакви слухове за причината на болестта му — от черните изкуства, използвани от враговете му, до отрова, дадена му от неговата съпруга и любовника ѝ. Всички велики лордове въоръжават хората си и когато идват в Лондон, ги държат в домовете си, за своя собствена защита, така че градът е пълен с войници, подчиняващи се на различни господари, а сам кметът налага вечерен час и се опитва да наложи оръжията да се оставят пред градските порти. Всяка гилдия, почти всяко домакинство започва да планира своята отбрана, в случай, че избухнат размирици. Цари атмосфера на постоянно напрежение и гняв; но не се чуват бойни призиви. Засега все още никой не може да определи страните в битката, никой не знае причините; но всички знаят, че кралицата иска да бъде владетел на Англия, че Йоркският херцог ще спаси народа от тази напаст, че херцог Съмърсет е затворен в Тауър в името на спасението на града, че кралят на Англия спи, спи като Артур под езерото, и може би ще се събуди едва когато разрухата обхване страната.

Хората ме питат къде е съпругът ми, питат ме на какво мнение е той. Казвам мрачно, че е отвъд морето, че изпълнява дълга си към своя крал в Кале. Не съобщавам мнението му, което не ми е известно, нито своето собствено — което е, че светът е обезумял и че преди всичко това да приключи, в небето ще се явят три слънца. Пиша му и изпращам съобщения по търговските кораби, които прекосяват морето между Англия и Кале, но мисля, че съобщенията не винаги пристигат. В началото на март му пиша кратко: „Отново чакам дете“, но той не отговаря, и тогава разбирам със сигурност, че или не доставят съобщенията ми, или той няма възможност да пише.

Той беше назначен като командир на гарнизона в Кале, под предводителството на херцог Съмърсет. Сега херцог Съмърсет е в Тауър, обвинен в държавна измяна. Как би трябвало да постъпи един предан на короната военачалник? Какво трябва да прави гарнизонът?

Лордовете и парламентът отново отиват в Уиндзор да се срещнат с краля.

— Защо продължават да ходят? — пита кралицата, когато вижда как баржите се връщат до стъпалата при двореца, а слугите в ливреи помагат на своите господари, увити в подплатени с кожа мантии, да слязат на брега. Те се тътрят нагоре по стъпалата като хора, чиито надежди са се провалили. — Със сигурност знаят, че той няма да се събуди. Лично аз отидох и му крещях, а той не се събуди. Защо би се събудил заради тях? Защо не разбират, че трябва да ме направят регент, че тогава ще мога да обуздая Йоркския херцог и неговите съюзници, и да възстановя мира в Англия?

— Не са престанали да се надяват — отвръщам. Стоя до нея на прозореца и гледаме как скръбната процесия на лордовете си проправя с криволичене път към голямата зала. — Сега ще трябва да посочат регент. Не могат да продължават така, без никакъв крал.

— Ще трябва да посочат мен — казва тя. Стисва зъби и се изправя така, че изглежда малко по-висока. Има царствена осанка, вярва, че е призвана от Бог да изпълнява още по-важна роля. — Готова съм да служа на тази страна — казва тя. — Ще я опазя и ще я предам на сина си, когато той стане мъж. Ще изпълня дълга си като кралица на Англия. Ако ме направят регент, ще донеса мир на Англия.

Избират за регент Йоркския херцог и му дават титлата „Лорд-протектор на кралството“.

— Какво? — Маргарет е извън себе си, крачи нагоре-надолу из личния си кабинет. Ритва едно столче за крака и то полита; една придворна дама надава задавен вик и се снишава в прозоречната ниша, останалите дами са застинали от ужас. — Каква титла са му дали?

Злощастният представител на едно от графствата в Парламента, донесъл съобщението от съвета на лордовете, трепери пред нея.

— Назоваха го защитник на кралството.

— А какво да правя аз? — пита го тя. Въпросът ѝ е риторичен. — Какво предлагат да правя аз, докато този херцог, този обикновен кралски сродник, този мой нищожен братовчед, възнамерява да управлява моето кралство? Какво мислят, че ще правя аз, принцеса на Франция, кралица на Англия, докато някакъв си внезапно издигнат от нищото херцог възнамерява да прокарва закони в моята страна?

— Вие трябва да отидете в замъка Уиндзор и да се грижите за съпруга си — казва той. Бедният глупак си мисли, че отговаря на въпроса ѝ. Бързо осъзнава, че би било по-добре да си беше държал устата затворена.

Тя се превръща от огън в лед. Замръзва и се обръща към него, с пламтящи от ярост очи.

— Не ви чух съвсем ясно. Какво казахте? Какво се осмелихте да ми кажете?

Той преглъща мъчително.

— Ваша светлост, опитвах се да ви кажа, че лорд-протекторът…

— Кой?

— Лорд-протекторът нарежда…

— Какво?

— Нарежда…

Тя прекосява стаята с две светкавични крачки и застава пред него: високата ѝ диадема се извисява над него, очите ѝ се забиват като остриета в лицето му.

— Нарежда на мен? — пита тя.

Той поклаща глава, пада на колене.

— Нарежда домакинството ви да отиде в замъка Уиндзор — казва на тръстиките под коленете си. — И да останете там, със съпруга и бебето си, да не играете никаква роля в управлението на страната, с което ще се заеме той като лорд-протектор, заедно с лордовете и парламента.

Тя отива в Уиндзор. Получава истеричен пристъп, вилнее като гръмотевична буря нагоре и надолу из кралските апартаменти, нахлува в покоите и излита от тях; но в крайна сметка отива. Всъщност не може да направи нищо друго, освен да отиде. Йоркският херцог, чиято съпруга Сесили бе дошла лично при кралицата да покаже смирението си и да измоли място за него в съвета, се издига високо върху колелото на съдбата. Съветът е убеден, че той е единственият човек, който може да възстанови реда в кралството, който може да предотврати десетките битки, които избухват при всяка свада в графствата, лордовете вярват, че той е единственият човек, който може да спаси Кале, имат му доверие, че ще вземе в ръцете си кралството и ще го удържи, докато нашият крал, нашият спящ крал, се върне при нас. Сякаш мислят, че страната е прокълната и Йоркският херцог е единственият човек, който може да извади меча си от ножницата и да застане на прага, препречвайки пътя на невидим враг, да не отстъпва от мястото си, докато кралят се събуди.

Кралицата — която бе пожелала сама да бъде владетел — е принизена до съпруга, избутана е настрани, за да изпълнява единствено ролята на майка. Тя заминава, както ѝ е наредено, лордовете плащат разноските на домакинството ѝ, намаляват броя на конете в конюшнята и ѝ забраняват да се връща в Лондон без покана. Отнасят се с нея, сякаш е обикновена жена, жена без значение, принизяват я, като и оставят единствено ролята на болногледачка на съпруга си и настойница на сина си.

Едмънд Боуфорт е все още в Тауър; не може да ѝ помогне. Всъщност и тя не може да го защити, нейната закрила не означава нищо, кой може да се съмнява, че той ще бъде съден и обезглавен? Лордовете, които са я приемали като кралица, не смеят да си я представят като регент. Макар че собствените им съпруги могат да управляват земите им в тяхно отсъствие, те не получават титли и не могат да извличат печалби за себе си. Не им се нрави мисълта за жени на власт, жени предводителки. Способностите на жените не се признават; всъщност те дори се прикриват. Мъдрите жени, когато имат власт над голям имот, си дават вид, че всичко, което правят, е да управляват домакинството; пишат за съвет на съпруга си, когато той отсъства, и му предават обратно ключовете при завръщането му. Грешката на кралицата е, че предяви претенции за властта и титлата. Лордовете не могат да понесат мисълта за власт в ръцете на жена, непоносимо им е дори да помислят, че една жена може да управлява. Сякаш искат да я върнат в родилната стая. Сякаш, заспивайки, нейният съпруг кралят, я е освободил, оставил я е свободна да ръководи кралството, а дългът на всички останали велики мъже е да му я върнат. Ако можеха да я приспят като него, мисля, че биха го сторили.

Кралицата е затворена в усамотение в Уиндзор. Ричард е като хванат в капан в Кале. Аз живея като нейна придворна дама, като самотна съпруга; но всъщност всички чакаме. Всеки ден Маргарет отива да види краля, и всеки ден той нито я вижда, нито я чува. Тя нарежда на лекарите да бъдат внимателни с него, но понякога собственият ѝ гняв избухва и тя влиза и му се нахвърля, сипейки ругатни в глухите му уши.