Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Опитват се да го разгневят, като го удрят по краката, като му крещят, като го заплашват. Смятат за свой дълг да му подмятат, че е страхливец, че е по-недостоен мъж от баща си. Обиждат го ужасно, да им прости Господ, крещят му в лицето неща, които биха му разбили сърцето, ако ги беше чул. Но той не чува нищо. Причиняват му болка, когато му удрят плесници — виждат как бузите му почервеняват под ударите. Но той не се надига, за да си тръгне оттук, лежи отпуснат и неподвижен, докато те му причиняват всичко, което им хрумне. Боя се, че това не е лечение, а изтезание.

В Уестминстър изчаквам да изтече определената от мен седмица, а после разбирам, че определената сутрин е дошла и по това, че се събуждам пак призори, събуждам се с всяка частица от тялото си, а умът ми е бистър като студената вода, която се плиска около кея. Четирите върви са там, здраво завързани към подпорния стълб на кея, и аз се надявам с цялото си сърце, че когато избера черна връв, ще изтегля с нея бялата панделка върху коронката, което би означавало, че кралят ще се върне при нас тази зима.

Когато слагам ръка върху вървите, слънцето се показва и аз поглеждам на изток към него, докато то изгрява над сърцето на Англия. По водата грейва ослепителен блясък от изгряващото слънце, зимно слънце, зимно слънце в бяло, златисто и сребърно, в студеното синьо небе, и докато изгрява и мъглата се оттегля в кълбящи се нишки от реката, виждам изключително необичайна гледка: не едно слънце, а три. Виждам три слънца: едно в небето, и две — точно над водата, отражения от мъгла и вода, но съвсем ясни — три слънца. Примигвам, а после разтривам очи, но трите слънца блестят пред мен, ослепително ярки, после дръпвам конеца и откривам, че идва леко, твърде леко, в ръката ми. Не държа връвта с бялата панделка, която би означавала, че кралят ще се върне при нас през зимата, нито дори зелената, която би означавала, че кралят ще се върне при нас през пролетта. Дърпам една нишка след друга и откривам, че на нито една от четирите панделки няма корона; изобщо няма корона. Кралят няма никога да се върне при нас: вместо това ще изгрее нова зора, и ще се издигнат във великолепие три слънца.

Отправям се бавно обратно към двореца, със сноп мокри панделки в ръка, и се питам какво може да означават три слънца над Англия. Докато приближавам покоите на кралицата, чувам шум, войници блъскат с оръжията си и крещят. Подхващам полите на дългата си рокля и забързвам напред. Пред залата за аудиенции стоят мъже в ливреята на Ричард, херцог Йорк, с неговата бяла роза на яките си. Вратите са широко разтворени, виждат се личните стражи на кралицата, застанали нерешително, докато кралицата им крещи на френски. Жените от нейната свита пищят и тичат навътре към личните ѝ покои, а двама-трима лордове от съвета се опитват да въдворят тишина, докато стражата на Йорк залавя Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, извежда го грубо от стаята и го превежда покрай мен. Той ми хвърля един яростен поглед, но стражите го водят твърде бързо, за да успея да му кажа нещо, нито дори да попитам къде го водят. Кралицата изтичва след него и аз я хващам и я задържам, докато тя избухва в порой от сълзи.

— Предатели! Измяна!

— Какво? Какво става?

— Херцог Съмърсет беше обвинен в държавна измяна — казва ми един от лордовете, докато бързо се оттегля от покоите на кралицата. — Отвеждат го в Тауър. Ще бъде съден справедливо, кралицата не трябва да се тревожи.

— Държавна измяна! — изпищява тя. — Вие сте изменникът, вие, щом стоите безучастно, докато този дявол Йорк го отвежда!

Помагам ѝ да мине обратно през залата за аудиенции, през личните си покои, и да влезе в спалнята си. Кралицата се хвърля на леглото си и избухва в сълзи.

— Виновен е Ричард, херцог Йорк — казва тя. — Той настрои съвета срещу Едмънд. Иска да го унищожи, винаги е бил негов враг. После ще нападне мен. После ще вземе властта над кралството. Знам това. Знам го.

Тя се надига, с коса, измъкнала се от плитките от двете страни на лицето ѝ, с очи, зачервени от сълзи и гняв.

— Чуй това, Жакета. Той е мой враг, мой враг е и аз ще го унищожа. Ще измъкна Едмънд от Тауър и ще поставя сина си на престола на Англия. И нито Ричард от Йорк, нито някой друг ще успее да ме спре.

Коледа идва и отминава, Ричард взема кораб от Кале и прекарва само дванайсетте празнични дни с мен в притихналия кралски двор, а после казва, че трябва да се връща. В гарнизона всеки момент може да избухне метеж, крепостта може да бъде нападната всеки момент. Мъжете не знаят кой ги командва, и се боят от французите. Ричард трябва да удържи гарнизона за Едмънд Боуфорт и за Англия, срещу вътрешни и външни врагове. Отново сме на пристана, отново се вкопчвам в него.

— Ще дойда с теб — казвам отчаяно. — Говорихме, че ще дойда с теб. Трябва да дойда сега.

— Любима, знаеш, че никога не бих те отвел в обсаден град, а един Господ знае какво ще се случи оттук нататък.

— Кога ще си дойдеш пак у дома?

Той свива леко, примирено рамене.

— Трябва да удържа крепостта, докато някой ме освободи от задълженията ми, а нито кралят, нито херцогът ще направят това. Ако Ричард, херцог Йорк, заграби властта, ще трябва да удържам Кале и срещу него, както и срещу французите. Ще трябва да го удържа за Едмънд Боуфорт. Той ми предаде командването, мога да го върна единствено на него. Трябва да потеглям, любима. Но знаеш, че ще се върна при теб.

— Иска ми се да си бяхме останали просто земевладелци в Графтън — казвам нещастно.

— И на мен ми се иска — казва той. — Целуни децата от мен и им кажи да бъдат добри. Кажи им да изпълняват дълга си, и им кажи, че аз изпълнявам своя.

— Иска ми се да не беше толкова предан на дълга си — казвам ядосано.

Той ме целува мълчаливо.

— Иска ми се да можех да имам още една нощ — прошепва в ухото ми, а после се откъсва от мен и изтичва нагоре по дъсченото мостче към кораба си.

Чакам на кея, докато го виждам на перилата, целувам студената си ръка и му изпращам въздушна целувка.

— Върни се скоро — провиквам се. — Пази се. Върни се скоро.

— Винаги се връщам при теб — извиква той в отговор. — Знаеш това. Ще се върна скоро.

Тъмните нощи стават по-къси, но кралят не се съвзема. Някои алхимици предричат, че слънчевата светлина ще го съживи, сякаш е семенце в тъмната пръст, всеки ден го избутват до един прозорец, който гледа на изток, и го карат да седи с лице към сивия диск на зимното слънце. Но нищо не го събужда.

Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, не е освободен от стаите си в Лондонския Тауър; но и не е обвинен. Херцогът на Йорк има достатъчно влияние над съвета на лордовете, за да ги накара да арестуват херцога, но не и да ги убеди да го съдят за държавна измяна.

— Ще отида да го видя — заявява кралицата.

— Ваша светлост, хората ще говорят — предупреждавам я. — Вече говорят за вас неща, които е непоносимо да бъдат повторени.

Тя повдига вежда.

— Затова няма да ги повторя — казвам.

— Знам какво говорят — заявява тя дръзко. — Казват, че той е мой любовник, и че принцът е негов син, и че затова съпругът ми, кралят, не го е признал.

— Достатъчно основание да не го посещавате — предупреждавам я.

— Трябва да го видя.

— Ваша светлост…

— Жакета, трябва.

Придружавам я, вземаме и две други придворни дами. Те чакат отвън, докато кралицата и аз влизаме в стаите му. Той има личен кабинет със спалня до него. Стаите, с каменни стени и тесни стреловидни прозорци, са приятни, намират се близо до кралските покои в Бялата кула на Тауър; той в никакъв случай не е в тъмница. Има маса и стол, и няколко книги, но е блед, защото не е излизал на открито, и изглежда по-слаб. Лицето му светва, когато я вижда, той пада на едно коляно. Тя забързва към него и той целува пламенно ръцете ѝ. Комендантът на Тауър стои на вратата, тактично обърнат с гръб към стаята. Аз чакам край прозореца, загледана навън към сивото течение на студената река. Зад гърба си чувам как херцогът се изправя на крака, и усещам как се опитва да се овладее, за да не посегне да я докосне.

— Желаете ли да седнете, ваша светлост? — пита той тихо и приближава за нея стола до малкия огън.

— Можете да седнете до мен — казва тя. Обръщам се и го виждам как придърпва едно столче, така че да бъдат достатъчно близо, за да шепнат.

Държат се здраво за ръце, той е доближил уста до ухото ѝ, тя се обръща, за да му шепне, в продължение на половин час, но когато чувам часовникът да удря три часът, пристъпвам напред и правя реверанс пред нея.

— Ваша светлост, трябва да вървим — казвам.

За миг ме обземат опасения, че ще се вкопчи в него, но тя пъхва ръце в широките си ръкави, погалва хермелиновата подплата, сякаш за утеха, и се изправя.

— Ще дойда отново — казва му. — И ще направя онова, което предлагате. Нямаме избор.

Той кимва.

— Знаете имената на мъжете, които ще ви служат. Това трябва да се направи.

Тя кимва и го поглежда още веднъж, с копнеж, сякаш желае докосването му повече от всичко на света, сякаш ѝ е непоносимо да си тръгне, после свежда глава и излиза бързо от стаята.

— Какво трябва да се направи? — питам веднага щом излизаме навън, слизайки по каменните стълби към шлюза. Дойдохме с баржа без украса и флагове; настоявах възможно най-малко хора да знаят, че тя ще се срещне с човека, обвинен в държавна измяна и назован като неин любовник.

Тя сияе от вълнение.

— Ще кажа на парламента да ме назначи за регент — казва тя. — Едмънд казва, че лордовете ще ме подкрепят.

— Регент? Може ли жена да бъде регент в Англия? Ваша светлост, това не е Анжу. Не мисля, че една жена може да бъде регент тук. Не мисля, че жена може да заеме престола на Англия.