Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Нищо ли не може да го накара да се раздвижи?

Той поклаща глава; сочи към масата отзад и отвръща:

— Опитахме всичко. Продължаваме да опитваме. Около пладне всеки ден, след като закуси, прекарваме един час в опити да го събудим, а всяка вечер преди вечеря — още час. Но той, изглежда, не чува нищо, не чувства и болка. Всеки ден му казваме, че трябва да се събуди, понякога викаме свещеник, който да го призове да изпълни дълга си, да го упрекне, че ни изоставя; но той не показва признаци, че чува или разбира.

— Състоянието му влошава ли се?

— Не се влошава; но и не се подобрява. — Той се поколебава. — Мисля, че сега сънят му е малко по-дълбок, отколкото когато го е обзел най-напред. — Кимва вежливо на другите лекари. Един от тях поклаща глава. — Мненията се различават.

— Мислите ли, че може да проговори, когато внесем при него сина му? — обръща се херцогът към лекарите. — Казва ли изобщо нещо? Дали изобщо сънува?

— Никога не казва нищо — обажда се Фейсби. — Но мисля, че сънува. Понякога се вижда как клепачите му се движат, понякога той трепва насън. — Хвърля поглед към мен. — Веднъж плака.

Притискам ръка към устата си, като си представям как кралят плаче насън. Питам се дали вижда в онзи друг свят, чудя се какво ли е гледал. Спи от близо четири месеца — това е дълъг сън. Какво може да покаже един четиримесечен сън на спящ човек?

— Можем ли изобщо да го подтикнем да помръдне? — Херцогът си мисли колко потресени ще бъдат членовете на съвета, виждайки за пръв път краля в това състояние. — Може ли да задържи бебето, ако го сложим в ръцете му?

— Доста е отпуснат — казва Аръндел. — Страхувам се, че ще изпусне бебето. Не може да му се повери нещо толкова ценно. Самият той е твърде немощен.

Възцарява се ужасено мълчание.

— Трябва да сторим онова, за което сме дошли — решава херцогът.

— Поне преместете онзи ужасен стол — казвам, и двамата носачи вдигат стола с ремъците и тоалетната седалка и го изнасят.

Херцогът ме поглежда вцепенено. Никой от нас не може да се сети за нещо, което би подобрило положението.

— Доведете ги — казва ми той.

Излизам при чакащите лордове.

— Негова светлост кралят е в личните си покои — казвам и заставам настрани, докато те влизат, следвани от бавачките и дойката, заедно с херцогинята. С глупаво облекчение виждам, че тъмносините очи на бебето са отворени и примигват към тавана; щеше да изглежда много ужасно, ако бебето спеше като баща си.

В личните покои лордовете са се събрали смутено в полукръг около краля. Никой не изрича нито дума, виждам как един мъж се прекръства. Ричард, херцог Йорк, е придобил мрачно изражение при вида на спящия крал. Един е закрил очи, за да не вижда тази гледка, друг плаче. Всички са дълбоко потресени. Ан, херцогинята на Бъкингам, е била предупредена за състоянието на краля от сродника си Едмънд Боуфорт, но е бледа. Играе ролята си в тази гротескна жива картина, сякаш всеки ден от живота си представя бебе на полумъртвия му баща. Тя взема детето и се отправя към неподвижния крал, пристегнат с ремъци в стола си.

— Ваша светлост — изрича Ан тихо. — Това е синът ви. — Тя пристъпва напред, но кралят не повдига ръце да приеме детето. Напълно неподвижен е. Несръчно и смутено, херцогинята слага бебето на гърдите му, но кралят не помръдва. Тя поглежда към херцог Съмърсет, който взема бебето от нея и го слага в скута на краля. Той не помръдва.

— Ваша светлост — казва херцогът високо. — Това е синът ви. Вдигнете ръка, за да го признаете.

Нищо.

— Ваша светлост! — повтаря херцогът, малко по-високо. — Просто кимнете с глава, за да признаете сина си.

Нищо.

— Само мигнете, сир. Само мигнете, за да покажете, че признавате сина си.

Сега сякаш всички сме омагьосани. Лекарите са неподвижни и смълчани, загледани в пациента си, надяващи се на чудо, херцогинята чака, херцогът държи с една ръка бебето върху неподвижните колене на краля, другата е на рамото на краля и го стиска, силно, после още по-силно, така, че здравите му пръсти се впиват в костеливото рамо на краля, стискат го жестоко. Аз мълча, застанала неподвижно. За миг изпитвам чувството, че кралят е обзет от някаква заразна неподвижност и всички ще застинем и заспим заедно с него — омагьосани придворни около един спящ крал. После бебето изплаква леко, аз пристъпвам напред и го улавям, сякаш се боя, че може да се зарази от съня.

— Безнадеждно е — казва Йоркският херцог рязко. — Той не вижда и не чува нищо. Боже мой, Съмърсет: откога е в това състояние? Той не може да прави нищо. Трябваше да ни кажете.

— Той все още е крал — казва херцогът рязко.

— Никой не отрича това — отговаря грубо Ричард, херцог Йорк. — Но той не призна сина си, и не може да прехвърли на друг делата по управлението на кралството. Той е крал, който сам прилича на бебе. Трябваше да ни уведомите.

Едмънд Боуфорт се оглежда в търсене на подкрепа, но дори лордовете, които са се заклели да служат на рода му, които мразят херцога на Йорк и се страхуват от него, не могат да отрекат, че кралят не е признал сина си, не прави нищо, не вижда нищо, не чува нищо, и е много далече от нас — кой знае къде?

— Ще се върнем в Уестминстър — заявява Едмънд Боуфорт. — И ще чакаме негова светлост да се възстанови от тази болест. — Хвърля гневен поглед към лекарите. — Добрите лекари ще го събудят, зная това.

Тази нощ, докато започвам да се унасям в дрямка в спалнята си в двореца Уестминстър, се питам какъв е този непрекъснат сън, сън, подобен на смърт, с единствената разлика, че по време на този сън човек сънува и се размърдва, а после заспива по-дълбоко. Какво ли би било да се раздвижиш леко и да зърнеш лекарите и онази ужасна стая със стола и ножовете и пиявиците, а после да потънеш отново в сън, без да можеш да възразиш? Какво би било да отвориш уста в безмълвен писък, роден от някой сън, и да заспиш ням? Когато заспивам, отново сънувам Краля на рибарите, крал, който не може да направи нищо, докато неговото кралство потъва в хаос и мрак, и оставя една млада жена без съпруг, сама. Кралят на рибарите е ранен в слабините, той никога не може да стане баща на дете, нито да управлява земите си. Люлката е празна, нивите са безплодни. Събуждам се през нощта и благодаря на Бог, че съм будна, че магията, която лежи върху краля като покривало от мрак, не е задушила и мен, и се питам; въртя се в постелята и се питам дали вината е моя, дали аз наредих на краля да ослепее, дали моите непредпазливи думи го ослепиха?

Когато се събуждам от утринната светлина, изведнъж усещам ума си ясен и изострен, имам чувството, че някой ме вика по име, ставам и отивам до кутията за накити, която пралеля Жана ми даде. Там, недокосната, е кесията с амулетите, и този път аз избирам корона, за да символизира завръщането на краля. Завързвам към този единствен амулет четири различни тънки панделки. Избирам бяла панделка, която да олицетворява зимата, ако е писано той да се върне при нас през зимата, зелена панделка, ако не се върне чак до пролетта, жълта панделка, ако се върне за прибирането на сеното, и червена панделка, ако е писано да се върне след година, считано от сега, когато дивите горски плодове изпъстрят живите плетове. После завързвам всяка от тези панделки към четири черни върви, и ги занасям при крайречната пътека, където Темза тече буйно и бързо при настъпването на прилива.

Наоколо няма никой, докато слизам надолу към малкия дървен кей, откъдето лодкарите качват пътници, затова завързвам четирите тъмни нишки към един от подпорните стълбове на кея и хвърлям коронката с цветните панделки надалече, докъдето стигне, навътре в реката, а после се връщам в родилната стая на кралицата, в която тя чака времето на пречистването ѝ да приключи и да може отново да излезе на светло.

Оставям коронката във водата една седмица, докато кралицата излиза от уединението си и е пречистена в църква, на внушителна церемония, по време на която всички херцогини на кралството вървят зад нея, оказвайки ѝ почит, сякаш техните съпрузи не се мъчат отчаяно да решат как да бъде признат принцът и как ще бъде управлявано кралството сега, докато кралят не вижда нищо и няма власт над нищо. Сега, когато кралицата се завръща в света, херцогът може да идва в покоите ѝ, и той ѝ съобщава, че граф Солсбъри, зет на Йоркския херцог, твърди на всеослушание, че бебето не е син на краля, и че има много, опасно много хора, които му вярват. Кралицата дава да се разбере, че всеки, който слуша подобни клевети, няма място в двора; казва на приятелите си, че никой не бива дори да разговаря с граф Солсбъри или с изпълнения му със злоба син, граф Уорик. Казва ми, че Ричард, херцог Йорк, техен сродник, и дори неговата съпруга, херцогиня Сесили, са нейни врагове, нейни врагове до смърт, и че не трябва никога повече да разговарям с никой от тях. Но не коментира онова, което казват, което мнозина казват: че кралят не е достатъчно мъж, за да създаде син, и че бебето не може да е принц.

Кралицата и Едмънд Боуфорт решават, че трябва да удвоят усилията за събуждането на краля, и наемат нови лекари и познавачи. Променят законите против алхимията, на учените мъже отново е позволено да се занимават със своите науки, и към тях са отправени молби да обмислят причините и леченията за непознатите болести на ума. Всички те запалват отново пещите си, започват да поръчват чуждоземни билки и подправки, билкарството, дори магията, са позволени, ако могат да излекуват краля. Нареждат на лекарите да прилагат леченията си по-настоятелно, но тъй като никой не знае какво му е, никой не знае и какво трябва да се направи. Винаги е бил известен с меланхоличния си нрав, затова се опитват да променят състоянието на телесните му течности18. Наливат го с изгарящо горещи питиета и пикантни супи, за да му стане по-горещо, карат го да спи под дебели кожи, натрупани на леглото, с гореща тухла на краката и грейки за легло от двете му страни, докато се изпоти и заплаче насън; но въпреки това никога не се събужда. Режат ръцете му с ланцети и му пускат кръв, за да се опитат да пресушат воднистите течности, налагат гърба му със смлени синапени семена, докато почервенее и се възпали, насила пъхат големи хапове в гърлото му и го пречистват с клизми, така че той повръща и се изпуска насън — горещи изпражнения, които оставят кожата му зачервена и болезнена.