Ан, херцогиня Бъкингам, отнася скъпоценното дете до кръщелния купел в параклиса на Уестминстър. Сесили Невил, застанала сред дамите, ме поглежда гневно, сякаш нося отговорност за поредната демонстрация на пренебрежение към нейния съпруг, Ричард, херцогът на Йорк, който би трябвало да е кръстник. Никой не отбелязва отсъствието на краля, защото едно кръщение е работа на кръстниците, а, разбира се, кралицата още не е излязла от уединението си. Но тайната не може да бъде пазена вечно, а нима кралят може да боледува цяла вечност? Със сигурност трябва да се възстанови скоро, нали?

На кръщелното празненство Едмънд Боуфорт ме отвежда настрани.

— Кажете на кралицата, че ще свикам големия съвет, ще повикам и херцог Йорк, и ще заведа невръстния принц при краля в Уиндзор.

Поколебавам се.

— Но, ваша светлост, ами ако той не се събуди при вида на детето си?

— Тогава ще настоявам да признаят бебето, без кралят да го е припознал.

— Можете ли да направите това, без те да видят краля? — питам. — Всички знаят, че е болен, но ако го видят почти безжизнен…

Той прави лека гримаса.

— Не мога. Кажете на кралицата, че съм опитал, но съветът настоява детето да бъде представено на краля. Всичко друго би изглеждало твърде странно, ще си помислят, че е мъртъв, а ние крием. Бяхме благословени с повече време, отколкото си представях, че е възможно. Но сега то свърши. Те трябва да видят краля, а детето трябва да му бъде представено. Не можем да направим нищо, за да продължим да избягваме това. — Той се поколебава. — Има нещо, което ще е по-добре да ви кажа, а вие трябва да предупредите кралицата: говори се, че детето не е законен син на краля.

Вцепенявам се, нащрек за опасността.

— Така ли?

Той кимва.

— Правя каквото мога, за да потуша слуховете. Тези твърдения са държавна измяна, разбира се, и аз ще се погрижа всеки, който разпространява клюки, да свърши на бесилката. Но при положение, че кралят е скрит от придворните, е неминуемо хората да започнат да говорят.

— Назовават ли друг мъж? — питам го.

Той ме поглежда; тъмните му очи са напълно искрени.

— Не знам — казва; макар че със сигурност знае. — Не мисля, че има значение — казва; въпреки че има. — А и във всеки случай няма доказателства. — Това поне е вярно. Дай Боже да няма доказателства за престъпление. — Но херцогът на Йорк разбуни членовете на съвета, затова кралят трябва да види бебето и поне да го подържи.

* * *

Съветът от дванайсет лордове, начело със Съмърсет, пристига в двореца да отведе бебето нагоре по реката, за да бъде представено на баща си. Аз трябва да ги придружавам, заедно с дойките и жените, чиято задача е да люлеят бебето. Ан, херцогиня Бъкингам, неговата кръстница, също ще дойде. Студен есенен ден е, но баржата е добре обвита с драперии и завеси, бебето е положено повито върху дъската си, а после — загърнато в кожи. Бавачката го държи в скута си отзад в лодката, жените, които трябва да го люлеят, седят до нея, а дойката — наблизо. Следват ни две баржи: херцог Съмърсет и приятелите му — в едната, херцог Йорк и неговите съюзници — в другата. Дори това разделение говори за необявена вражда. Стоя на носа на лодката, загледана към водата, заслушана в успокояващия звук от плискането на водата в корпуса на баржата, от потапянето и изваждането на веслата във водата.

Изпращаме вестоносец напред да съобщи, че лордовете ще посетят краля, но аз съм потресена, когато слизаме на сушата в Уиндзор и минаваме през притихналия замък до горната му част. Когато кралят и дворът напускат един замък, за да се преместят в друг, слугите се възползват от възможността да почистят и затворят представителните помещения. Когато изпратихме краля в Уиндзор без придворните, не отвориха всички спални, нито кухните, където се готви за стотици хора, представителните стаи, просторните конюшни. Вместо това малката свита на краля се е настанила като на лагер в личните му покои, а останалата част от замъка е пуста, почти изоставена. Красивата зала за аудиенции на краля, която обикновено е сърцето на двора, изглежда занемарена, в окаяно състояние; слугите не са почистили огнището, а потрепващите пламъци показват, че току-що са запалили огъня. Струва ми се студена и запусната. По стените няма гоблени, а някои от капаците са затворени, затова залата е сенчеста и хладна. По пода има стари тръстики, изсъхнали и плесенясали; в поставките — наполовина изгорели тръстикови факли. Присвивам пръст, за да повикам при себе си управителя на домакинството.

— Защо огънят не е запален по-рано? Къде са гоблените на краля? Тази зала изглежда ужасно.

Той свежда глава.

— Простете, ваша светлост. Но тук разполагам с толкова малко слуги. Всички са в Уестминстър с кралицата и херцог Съмърсет. А кралят и без друго никога не слиза тук. Бихте ли желали да паля огъня заради лекарите и техните слуги? Никой друг не идва тук, и имаме заповеди да не пускаме никой, който не е изпратен от херцога.

— Бих искала да палите огъня, така че в двореца, обитаван от краля, да е светло, чисто и уютно — отвръщам. — А ако не разполагате с достатъчно слуги, за да поддържате стаите чисти, трябваше да ни уведомите. Негова светлост би трябвало да получава по-добро обслужване от това. Това е кралят на Англия, той трябва да бъде обслужван както подобава.

Той свежда глава пред този укор, но се съмнявам, че е съгласен с мен. Ако кралят не може да вижда нищо, какъв е смисълът от гоблени по стените? Ако никой не идва, тогава защо да метат представителните стаи? Ако няма посетители, защо да палят огън в залата за аудиенции? Херцог Съмърсет ми прави знак да отида при него пред двойните врати на личните покои. Само един страж стои тук на пост.

— Няма нужда да съобщавате за нас — казва херцогът. Стражът ни отваря вратата и ние влизаме тихо.

* * *

Стаята е преобразена. Това е красиво помещение с два еркерни прозореца, с изглед към крайречните ливади и реката, а прозорците от другата страна гледат към единия вътрешен двор, откъдето винаги се чува шум от идващи и потеглящи хора, тропот на конски копита по калдъръма, понякога и музика. В кралските покои винаги е оживено, гъмжи от придворни и съветници на краля. Обикновено има гоблени на стените, и маси, по които са наредени малки предмети от злато и сребро, малки изрисувани кутии и дребни украшения. Днес стаята е празна, ужасно гола, с изключение на голяма маса, отрупана с пособията на лекарската професия: вендузи, ланцети, голяма стъкленица с гърчещи се в нея пиявици, превръзки, мехлеми, кутия с билки, дневник с всекидневни записи за болезнени лечения, както и няколко кутии, които съдържат подправки и метални стружки. Има тежък стол с дебели кожени ремъци на страничните облегалки и на краката, на който връзват краля, за да не мърда, докато изливат насила напитки в гърлото му, или разрязват с ланцет вените на тънките му ръце. На стола няма седалка, а отдолу има леген, където се събират урината и изпражненията му. В стаята е достатъчно топло, зад решетката на огнището гори огън, и е чисто; но прилича повече на някоя от по-добрите стаи в болницата за умопобъркани „Бетлехем“, отколкото на кралски покои. Прилича на стая за добре гледан безумец; не за крал. Херцогът си разменя с мен ужасѐн поглед. Никой, който влиза тук, няма да повярва, че на това място кралят се е оттеглил от света, отдаден на тиха молитва.

Тримата главни кралски лекари, тържествени и сериозни в тъмните си мантии, стоят зад масата; покланят се, но не казват нищо.

— Къде е негова светлост кралят? — пита херцогът.

— Обличат го — казва д-р Аръндел. — Сега ще го доведат.

Херцогът прави крачка напред към спалнята, а после спира, сякаш не иска да поглежда вътре.

— Изведете го — казва той кратко.

Лекарят отива до вратата на спалнята на краля, отваря я широко и казва:

— Доведете го.

Отвътре се чува как се разместват мебели, и аз откривам, че съм стиснала ръце, вкопчени една в друга, скрити в ръкавите ми. Страхувам се. Страхувам се от това, което ще видя. После един як мускулест мъж, облечен в кралска ливрея, излиза през вратата, понесъл тежък стол, подобен на кралски трон, поставен върху основа с дръжки, като носилка. Зад него, хванал задните дръжки, идва друг носач, а на стола, с клюмнала глава, със затворени очи, седи онова, което е останало от нашия крал.

Той е добре облечен, в синя мантия и червена връхна дреха, а рядката му тъмна коса е сресана до раменете. Обръснат е, но са го порязали, на шията му има капка кръв. Главата му се олюлява, та изглежда така, сякаш изнасят убит човек, чиито рани са започнали да кървят в присъствието на убийците му. За да се задържи стабилно на стола, е пристегнат с ремък около кръста и друг — около гърдите; но главата му увисва настрани и когато оставят стола на пода, тя пада на гърдите му и той клюмва като кукла. Лекарят го повдига внимателно и изправя главата му; но кралят не помръдва при докосването му. Очите му са затворени, дишането му е тежко, като на човек в пиянски сън.

— Кралят на рибарите — прошепвам на себе си. Той изглежда точно като омагьосан. Това не е болест от този свят: трябва да е стоварило се върху него проклятие. Той прилича на восъчно изображение на крал, от онези, които полагат върху ковчега по време на кралско погребение, а не на жив човек. Само повдигането и спускането на гърдите му, и лекият звук, който издава от време на време, леко свистящо хъркане, ни подсказва, че е жив. Жив, но не истински жив човек. Хвърлям поглед към херцога: той гледа своя крал с ужасено изражение.

— Това е по-лошо, отколкото си мислех — казва ми тихо. — Далеч по-лошо.

Лекарят пристъпва напред и казва:

— Иначе той е в добро здраве.

Поглеждам го неразбиращо. Това състояние не може да бъде описано като добро здраве. Той прилича на мъртвец.