— Милорди, радвайте се. Кралицата роди хубаво и здраво момче, и го нарече Едуард. Бог да пази краля.

Няколко дни по-късно, докато бебето заяква, а кралицата продължава да си почива, аз вървя обратно към нейните покои след разходка в градините на двореца, когато се поколебавам. Пред затворената врата на покоите ѝ стоят малко момче и двама стражи с бялата роза на рода Йорк върху ливреите си. Веднага се досещам, че това означава неприятности, отварям вратата и влизам вътре.

Кралицата седи на стола си до прозореца, пред нея стои съпругата на Ричард, херцог Йорк. Маргарет не я е поканила да седне, и руменината, избила по бузите на херцогиня Сесили Невил, ми подсказва, че тя си дава сметка за пренебрежителното ѝ отношение. Когато влизам, се обръща и казва:

— Сигурна съм, че нейна светлост вдовстващата херцогиня ще потвърди всичко, което казвам.

Правя ѝ малък реверанс.

— Добър ден, ваша светлост — казвам любезно, отивам и заставам до кралицата, с ръка, отпусната върху облегалката на стола ѝ, така че Сесили да не може да се усъмни на чия страна съм, за каквото и да е дошла, каквото и да се надява да потвърдя.

— Нейна светлост дойде да ме помоли да се погрижа съпругът ѝ да бъде канен на всички заседания на кралския съвет — казва кралицата уморено.

Сесили кимва и казва:

— Както е и редно. Както винаги са били канени хората от неговия род. Съгласно обещанието на краля, че ще бъде канен и той.

Чакам.

— Обяснявах на нейна светлост, че тъй като съм в усамотение заради раждането, не мога да участвам в делата по управлението на страната — казва кралицата.

— Всъщност изобщо не би трябвало да приемате посетители — отбелязвам.

— Съжалявам, че дойдох, но как иначе ще бъде взето предвид положението на съпруга ми? — казва херцогинята, но изражението ѝ показва недвусмислено, че изобщо не съжалява. — Кралят не приема никого, около него няма дори придворни. А херцог Съмърсет не е в приятелски отношения със съпруга ми. — Тя отново се обръща към кралицата: — Правите на страната много лоша услуга, когато не позволявате на съпруга ми да ви служи — казва тя. — Няма човек с по-обширни владения в кралството, а лоялността му към краля е неоспорима. Той е най-близкият родственик на краля и негов наследник. Защо не е канен да присъства в кралския съвет? Как могат държавните дела да се решават, без да се взема предвид неговото мнение? Призовавате го доста бързо, когато се нуждаете от оръжия и пари; редно е да присъства и когато се вземат решенията.

Кралицата свива рамене.

— Мога да изпратя бележка на херцог Съмърсет — предлага тя. — Но доколкото знам, в момента не се предприема кой знае какво. Кралят се е оттеглил в молитвено усамотение, а аз все още също не мога да напускам покоите си. Предполагам, че херцогът ръководи всекидневните дела толкова добре, колкото му е възможно с толкова малко съветници.

— Съпругът ми би трябвало да е един от тези съветници — настоява херцогинята.

Пристъпвам напред и посочвам с едва забележим жест вратата.

— Сигурна съм, че кралицата се радва, че представихте този въпрос на нейното внимание — казвам. Херцогинята неохотно се оставя да бъде изведена. — И тъй като нейна светлост каза, че ще напише бележка на херцога, сигурна съм, че вашият съпруг ще получи покана за съвета.

— Той трябва да присъства, когато представят бебето на краля.

Когато чувам това, се вцепенявам и разменям бърз, ужасѐн поглед с кралицата.

— Простете — казвам, когато Маргарет не продумва. — Знаете, че не съм израсла в английски двор. Дори за първи път присъствах на раждане на принц. — Усмихвам се, но тя — англичанка до мозъка на костите — остава сериозна. — Моля ви, кажете ми, как представят бебето на краля?

— Принцът трябва да бъде представен от кралския съвет — казва Сесили Невил с едва доловима нотка на задоволство при вида на моето смущение. Струва ми се, разбрала е, че за нас това е неочаквано. — За да бъде прието бебето за престолонаследник и принц на кралството, кралският съвет трябва да го представи на краля, а кралят трябва официално да го приеме като свой син и наследник. Без тази церемония то не е престолонаследник. Ако не бъде признат от баща си, не може да бъде признат за престолонаследник на Англия. Не може да получи титлите си. Но едва ли е възможно да възникнат затруднения, нали?

Маргарет не казва нищо, а се обляга назад в стола си, сякаш е изтощена.

— Възможно ли е? — пита отново херцогинята.

— Разбира се, че не — изричам без видимо колебание. — Сигурна съм, че херцог Съмърсет се е заел с необходимите приготовления.

— И вие ще се погрижите съпругът ми да бъде поканен да присъства — настоява Сесили. — Както му се полага по право.

— Лично ще занеса на херцога бележката от кралицата — уверявам я.

— Разбира се, всички ние ще бъдем много щастливи да присъстваме на кръщението — добавя тя.

— Разбира се. — Чакам да видя дали има безочието да попита дали може да бъде кръстница, но тя се задоволява да направи реверанс на кралицата и да отстъпи заднешком няколко крачки, преди да ми позволи да я отведа до вратата. Излизаме заедно. Отвън, в залата за аудиенции чака красивото момче, което забелязах по-рано, и то скача на крака. Това е най-голямото ѝ момче, Едуард. Когато ме вижда, той се покланя. Той е изключително хубаво дете, със златни коси, тъмносиви очи, весела усмивка, и е висок, стига може би до рамото ми, макар че е само на единайсет.

— Ах, водите с вас и сина си — възкликвам. — Видях го на влизане, но не го познах.

— Това е моят Едуард — казва тя, със стоплен от гордост глас. — Едуард, познаваш лейди Ривърс, вдовстващата херцогиня Бедфорд.

Протягам ръка, а той се покланя и я целува.

— Какъв разбивач на сърца — казвам ѝ с усмивка. — Той е на същата възраст като моето момче, Антъни, нали?

— Разликата им е само няколко месеца — казва тя. — Антъни в Графтън ли е?

— Настанен е при сестра си в Гроуби — казвам. — Учи се на добри обноски. Мисля, че вашето момче е по-високо от моето.

— Избуяват като плевели — казва тя, прикривайки гордостта си. — А как им умаляват обувките! И ботушите! Имам още две момчета, и бебето, Ричард.

— Сега имам четири момчета — отвръщам. — Загубих първото, Луис.

Тя мигом се прекръства.

— Да ги пази Господ — казва. — И дано Нашата небесна повелителка ви дари утеха.

Този разговор за децата ни е сплотил. Тя пристъпва по-близо до мен и кимва към покоите на кралицата.

— Добре ли мина? Тя добре ли е?

— Много добре — казвам. — Раждането отне цяла нощ, а тя беше смела, и бебето се роди точно както трябва.

— Здраво и силно?

— Здраво като камък — отговарям ѝ с обичайния народен израз. — Здраво и хубаво момче.

— А кралят? Той добре ли е? Защо не е тук? Бих предположила, че ще дойде да види сина си.

Усмивката ми е открита и невинна.

— Той служи на Бог и на народа си възможно най-добре — казвам. — Моли се на колене, благодари Богу за благополучното раждане на сина си и за осигуряването на наследник за Англия.

— О, да — казва тя. — Но аз чух, че внезапно се разболял в двореца Кларъндън, и го довели у дома с носилка?

— Беше уморен — казвам. — Посвети по-голямата част от лятото на преследване и осъждане на бунтовници. И тази, и миналата година прекара летата, полагайки усилия навсякъде по земите му да бъде въздадено правосъдие. Понякога всъщност и във вашите земи.

При този намек за укор херцогинята рязко отмята глава.

— Ако кралят оказва на някого по-висше благоволение, отколкото на най-близките си родственици, на верните си приятели и най-добрите си съветници, винаги ще има размирици — казва тя разгорещено.

Вдигам ръка.

— Простете ми — казвам. — Не съм искала да намеквам, че вашите арендатори са особено непокорни, или че роднините на баща ви в северна Англия, семейство Невил, са изключително трудни съседи. Имах предвид единствено това, че кралят положи големи усилия управлението му да обхване цяла Англия. Сигурна съм, че когато вашият съпруг, херцогът, дойде в съвета, ще може да увери останалите равни нему благородници, че никъде по земите му няма признаци за бунт, и че неговите родственици, вашите близки, ще се научат да живеят в мир с фамилията Пърси на север.

Тя присвива устни, за да сдържи гневния си отговор, и казва:

— Разбира се. Всички искаме само да служим на краля и да го подкрепяме. А северът не бива да бъде разделен.

Усмихвам се на сина ѝ.

— А ти какво се надяваш да правиш, когато станеш голям, Едуард? — питам. — Голям военачалник като баща си ли ще бъдеш? Или твоето предопределение е Църквата?

Той свежда глава.

— Един ден ще оглавя династията Йорк — казва стеснително, с поглед, сведен към обувките си. — Мой дълг е да бъда готов да служа на рода си и страната си така, както е необходимо, когато ми дойде времето.

* * *

Устройваме впечатляващо кръщение на кралския син. Лично кралицата поръчва златотъкан шлейф за кръщелната му рокличка, която е донесена от Франция и струва повече от роклята на неговата кръстница Ан, херцогиня Бъкингам. Другите кръстници са Кентърбърийският архиепископ и Едмънд, херцог Съмърсет.

— Благоразумно ли е това? — питам я тихо, докато казва на изповедника си имената на кръстниците, които е избрала. Тя е на колене пред малкия олтар в личния си кабинет, аз съм коленичила до нея, свещеникът е зад паравана. Никой не може да чуе настойчивия ми шепот.

Тя не вдига глава от сключените си ръце.

— Не бих приела никой друг — прошепва. — Херцогът ще се грижи за него и ще го закриля като свой роден син.

Поклащам глава мълчаливо, но ми е ясно какво прави. Грижи се да създаде за сина си обкръжение от близки придворни: хора, на които тя има доверие, хора, които Съмърсет е назначил, и родственици на Съмърсет. Ако кралят не проговори никога повече, тя ще е осигурила на сина си малка армия, която да го защитава.