— Какво ще чуя?

Тя се усмихва:

— Знаеш. Вече го чуваш.

— Гласове? — питам, мислейки си за Жана.

— Може би.

* * *

Летните горещини започват бавно да губят силата си и през септември става по-хладно. Листата на дърветата в голямата гора около езерото започват да сменят цвета си — от унило зелено към повехнало жълто, а лястовиците кръжат около куличките на замъка всяка вечер, сякаш за да се сбогуват за още една година. Гонят се в кръг, в главозамайваща редица, като воал, който се развява вихрено в танц. Безкрайните редици лози натежават от плод и всеки ден селянките излизат, запретнали ръкави над лактите на яките си ръце, берат ли, берат плодовете, слагат ги в големи ракитови кошници, които мъжете мятат на каруци и откарват до пресата. В селото се носи тежкият мирис на плодове и ферментиращо вино, роклите на жените са изцапани със синьо, а краката им са пурпурни, и всички казват, че тази година ще бъде добра, богата и изобилна. Когато с придворните дами яздим през селото, хората ни викат да опитаме новото вино. То е леко, пенливо и резливо, и те се смеят на сбърчените ни лица.

Пралеля ми не седи с изправен гръб в стола си, наблюдавайки жените, а отвъд тях — замъка и земите на чичо ми, както правеше в началото на лятото. Когато слънцето изгубва топлината си, тя сякаш също става бледа и студена. Лежи от средата на сутринта до ранна вечер, когато се надига от леглото си само за да отиде в голямата зала до чичо ми и да кимне с глава в отговор на шумните поздрави, когато мъжете вдигат поглед към господаря и господарката си и удрят по дървените маси с кинжалите си.

Жана се моли за нея, поименно, при всекидневните си посещения в църквата, но аз, подобно на дете, просто приемам новия ритъм в деня на пралеля си и седя с нея, за да ѝ чета следобед, и чакам да ми разказва за молитвите, понесли се като книжни лодки по водите на реки, вливащи се в морето, още преди да се родя. Тя ми нарежда да разстеля картите от нейното тесте и ме научава на името и значенията на всяка.

— А сега ги разчети пред мен — казва тя един ден и почуква с тънкия си пръст по една карта. — Каква е тази?

Обръщам я, за да я види. Пред погледите ни застава тъмната, закачулена фигура на Смъртта, с лице, скрито в сянката на качулката, с коса, вдигната над изгърбеното рамо.

— Е, добре — казва тя. — Значи най-сетне си тук, приятелко? Жакета, по-добре помоли чичо си да дойде да ме види.

* * *

Въвеждам го в стаята ѝ и той коленичи до леглото ѝ. Тя полага длан върху главата му, сякаш за благословия. После леко го отблъсва.

— Не мога да понасям това време — казва тя сърдито на чичо ми, сякаш той е виновен, че дните захладняват. — Как можеш да живееш тук? Студено е като в Англия, а зимите продължават цяла вечност. Ще замина на юг, ще отида в Прованс.

— Сигурна ли сте? — пита той. — Мислех, че се чувствате уморена. Не е ли по-добре да си почивате тук?

Тя щраква раздразнено с пръсти.

— Твърде студено ми е — казва властно. — Можеш да изпратиш с мен стражи, за да ме съпровождат, освен това ще наредя да подплатят носилката ми с кожи. Ще се върна през пролетта.

— Нима не бихте се чувствали по-удобно тук? — предполага той.

— Иска ми се да видя Рона още веднъж — казва тя. — Освен това ме чакат недовършени дела.

Никой не може да ѝ противоречи, каквото и да става — тя е Мадмоазел — и след броени дни великолепната ѝ носилка е вече пред вратата, с кожи, струпани върху леглото, с месингова грейка за ръце, пълна с горещи въглени, в долната част на носилката вече са натъпкани загрети в пещта тухли, за да ѝ държат топло, а слугите са се подредили да се сбогуват.

Тя подава ръка на Жана, а след това целува леля ми Жана и мен. Чичо ми ѝ помага да се качи в носилката и тя стисва здраво ръката му с тънките си пръсти.

— Пази Девата — казва. — Пази я от англичаните, заповядвам ти.

Той свежда глава.

— Върнете се скоро при нас.

Съпругата му, чийто живот е по-лек, когато знатната дама отсъства, пристъпва напред, за да ѝ подпъхне завивките и да целуне бледите ѝ, хладни бузи. Но аз съм тази, която госпожица дьо Люксембург повиква да пристъпи към нея, като присвива кльощавия си пръст.

— Бог да те благослови, Жакета — казва ми тя. — Ще запомниш всичко, на което съм те учила. И ще стигнеш далече. — Усмихва ми се. — По-далече, отколкото можеш да си представиш.

— Но нали ще ви видя през пролетта?

— Ще ти изпратя книгите си — казва тя. — И моята гривна.

— И ще дойдете да гостувате на майка ми и баща ми в Сен-Пол през пролетта?

Усмивката ѝ ми казва, че няма да я видя отново.

— Бог да те благослови — повтаря тя и затваря завесите на носилката си, за да се предпази от студения утринен въздух, когато кавалкадата потегля през портата.

* * *

През ноември нещо ме разбужда в най-тъмните часове на нощта, аз сядам в малкото легло, което деля с прислужницата Елизабет, и се заслушвам. Сякаш някой ме вика по име със сладък глас: много висок и много тънък. После съм сигурна, че чувам някой да пее. Странно — звукът идва някъде отвън, пред нашия прозорец, макар че сме високо в малката кула на замъка. Намятам пелерината си върху нощницата, отивам до прозореца и поглеждам навън през пролуката в дървените капаци. Не се виждат светлини, полята и горите около замъка са непроницаемо черни като сплъстена вълна, няма нищо освен този ясен жаловит звук. Това не е славей, но звукът е висок и чист като песен на славей. Не е бухал, твърде мелодичен и продължителен е — напомня на гласовете на момчетата-църковни хористи. Връщам се при леглото и разтърсвам Елизабет, за да се събуди.

— Чуваш ли това?

Тя дори не се събужда истински.

— Не чувам нищо — казва в полусън. — Престани, Жакета. Спя.

Каменният под е леден под босите ми крака. Скачам обратно в леглото и вмъквам студените си стъпала в топлото пространство близо до Елизабет. Тя издава леко сърдито сумтене и се претъркулва надалече от мен, а после — макар да си мисля, че ще лежа на топло и ще се вслушвам в гласовете — заспивам.

* * *

Шест дни по-късно ми съобщават, че пралеля ми, Жана дьо Люксембург, е починала в съня си, в най-тъмния час на нощта, в Авиньон, до голямата река Рона. Тогава разбирам чий глас съм чула да пее край куличките.

* * *

Веднага щом английският херцог Бедфорд научава, че Жана е изгубила най-високопоставената си закрилница, той изпраща съдията Пиер Кошон, следван от отряд войници, да преговаря за откупването ѝ. Тя е призована да се изправи пред църковен съд по обвинения в ерес. Огромни суми преминават от едни ръце в други: двайсет хиляди ливри за войника, свалил я от коня, десет хиляди франка, които трябва да се изплатят на чичо ми с благопожеланията на краля на Англия. Чичо ми не се вслушва в съпругата си, която умолява да оставим Жана при нас. Аз съм твърде маловажна, за да имам право на глас, и затова трябва да гледам мълчаливо как чичо ми сключва споразумение Жана да бъде предадена на Църквата за разпит.

— Не я предавам на англичаните — казва той на жена си. — Постъпвам така, както ме помоли Мадмоазел, нищо не съм забравил, не я предадох на англичаните. Само я предадох на Църквата. Това ѝ позволява да изчисти името си от всички обвинения срещу нея. Ще бъде съдена от Божии служители, ако е невинна, те ще го потвърдят, и тя ще бъде освободена.

Тя го поглежда потресено, сякаш той е самата смърт, а аз се питам дали той вярва в тези глупости или си мисли, че ние, бидейки жени, сме толкова глупави да смятаме, че една църква, зависима от англичаните, с епископи, назначени от англичаните, ще каже на онези, които я управляват и ѝ плащат, че момичето, вдигнало на крак срещу тях цяла Франция, е просто обикновена девойка, може би малко буйна, може би малко непокорна, и че трябва да я осъдят да каже три пъти „Аве Мария“ и да я изпратят обратно в родното ѝ село, при майка ѝ, баща ѝ и кравите.

— Милорд, кой ще каже на Жана? — е единственият въпрос, който се осмелявам да задам.

— О, тя вече знае — казва той през рамо, докато излиза от залата, за да се сбогува с Пиер Кошон на голямата порта. — Изпратих един паж да ѝ каже да се приготви. Трябва да тръгне с тях още сега.

Щом чувам тези думи, ме изпълва внезапен ужас, вихър от предчувствия, и започвам да тичам: тичам, сякаш за да спася собствения си живот. Но не отивам в женските покои, където пажът сигурно е намерил Жана, за да ѝ каже, че ще я предадат на англичаните. Не затичвам към старата ѝ килия с мисълта, че е отишла там да вземе малката си торба с вещи: дървената си лъжица, острия кинжал, молитвеника, който пралеля ми ѝ даде. Вместо това хуквам нагоре по витата стълба към първия етаж над голямата зала, а след това се втурвам през галерията, минавам през мъничкия вход, където диадемата ми се закача в свода, дърпайки иглите в косата ми, а после изтрополявам нагоре по кръглото каменно стълбище: стъпките ми отекват по стъпалата, дъхът ми излиза все по-накъсан и по-накъсан, повдигам полите си, за да мога да изскоча върху плоския покрив на самия връх на кулата и да видя как Жана, застанала като готова за полет птица, едва пази равновесие върху стената на куличката. Когато чува как вратата се отваря с трясък, тя поглежда през рамо към мен, чува ме как изпищявам: „Жана! Не!“ и пристъпва в празнотата отдолу.

Най-лошото от всичко, безспорно най-лошото, е че тя не скача в нищото, като изплашена сърна. Ужасявах се, че ще скочи, но тя прави нещо далеч по-лошо от това. Гмурва се. Устремява се с главата напред през бойницата, и когато се хвърлям към ръба, виждам, че се спуска като танцьорка, като акробат, с ръце, сключени зад гърба, единият ѝ крак е изпънат като на танцьорка, другият — прегънат, палецът — насочен към коляното ѝ, и виждам, че, за този спиращ дъха миг, докато пада, тя е в позата на Le Pendu, Обесения, и отива стремглаво към смъртта си, с неговата спокойна усмивка върху умиротвореното си лице.