На практика в повечето домакинства, един любящ съпруг обикновено нарушава правилата и влиза да види жена си по време на усамотението ѝ, веднага щом бебето бъде родено, изкъпано, повито и положено в люлката. Мнозина съпрузи отказват да докосват жена си, докато тя не се пречисти в църква, като смятат, че тя е нечиста след родилните мъки, и може да ги оскверни с женски грях — но съпруг като Ричард пренебрегва подобни страхове като суеверия. В такова време той винаги е нежен, мил и любящ, носи ми плодове и сладкиши, за които по-възрастните жени казват, че не са позволени, и се налага да бъде гонен от стаята от акушерките, които роптаят, че ще ме разстрои, ще събуди бебето или ще им създаде работа.

Разбира се, никой мъж няма да се доближи до бедната малка кралица. Никой мъж не бива допускан в кралската родилна стая, а съпругът ѝ, единственият, който би могъл да наруши правилата, лежи в собствената си потънала в сенки стая, къпят го всекидневно, като едро, твърде пораснало бебе, хранен, сякаш вече е навлязъл в периода на старческото оглупяване, отпуснат като труп.

Пазим строго ужасната истина за здравето на краля, тя не бива да излезе отвъд стените на двореца. Камериерите, които отговарят за покоите му, знаят; но те са толкова ужасени от работата, която трябва да вършат, и от рухването на човека, когото са познавали, че за Едмънд Боуфорт не е било трудно да отведе всеки от тях настрана, да го закълне да пази тайна, и да го заплаши с най-ужасни наказания, ако дори само прошепне една дума извън стените. Хората от домакинството на краля — благородниците от свитата и камериерите му, пажовете му, началникът на конницата му и конярите — знаят само, че кралят е поразен от болест, поради която е много изтощен и отслабнал, и е неспособен да язди; те се питат какво може да не е наред с него, но не са особено разтревожени. Не може да се каже, че той някога е бил здрав и жизнен мъж, който поръчва да му доведат четири ловни коня сутрин и ги язди един след друг, докато всеки от тях падне от изтощение. Спокойният живот в кралските конюшни си остава спокоен; и само мъжете, които го виждат вял и отпуснат в леглото му в спокойната му спалня, осъзнават колко тежко се е разболял кралят.

За спазване на наложеното от нас мълчание ни подпомага фактът, че повечето лордове и дворяни са напуснали Лондон за лятото и не бързат да се връщат. Херцогът не свиква парламента, така че провинциалните благородници нямат причина да идват в града, и всички решения в кралството се вземат от шепа мъже в кралския съвет — от името на краля, но с подписа на херцога. Той съобщава на останалите, че кралят е неразположен, твърде изтощен, за да присъства на съвета, и че той, Едмънд Боуфорт, като негов най-доверен сродник, ще държи кралския печат и ще го използва, за да подпечатва всяко решение. Почти никой не подозира, че кралят изобщо не е в състояние да се яви в съвета. Повечето от тях мислят, че той постоянно е в личния си параклис, молейки се за здравето на кралицата, посветил се сред тишината на научните си занимания, и че просто е предал печата и пълномощията на Едмънд Боуфорт, който и бездруго винаги е разполагал с голяма власт.

Но слуховете неминуемо плъзват. Готвачите отбелязват, че никога не изпращат в покоите на краля хубави парчета месо, а само супи, някакъв глупав камериер изтърсва, че кралят не може да дъвче храната си, после се сепва, казва: „Да го пази Господ“, и изчезва. Разбира се, лекарите влизат и излизат от покоите на краля, и всеки, който ги вижда, няма как да не забележи, че всевъзможни непознати лекари, билкари и знахари идват по нареждане на херцога и влизат в покоите на краля. Лекарите не смеят да говорят; но те използват помощта на слуги и различни пратеници, които им носят билки и лекарства. След като това продължава една седмица, херцогът ме кани в покоите си и ме моли да съобщя на кралицата, че неговият съвет е кралят да бъде отведен в Уиндзор, където могат по-лесно да се грижат за него, без вестта за състоянието му да се разнесе.

— Това няма да ѝ хареса — казвам му искрено. — Няма да ѝ хареса той да бъде държан там, а тя да е затворена тук в усамотение преди раждането.

— Ако остане тук, хората ще започнат да говорят — казва той. — Не можем да го запазим в тайна. А тя повече от всичко ще иска да избегне клюките.

Правя реверанс и отивам до вратата.

— Какво мислите? — спира ме той, когато ръката ми вече е върху резето. — Какво мислите, ваша светлост? Вие сте жена с особени дарби. Какво мислите, че ще стане с краля? А какво ще стане с кралицата, ако той никога не се съвземе?

Не казвам нищо. Твърде отдавна съм в двора, за да бъда подведена да правя предположения за бъдещето на краля, при това от човека, заел неговото място.

— Сигурно ви идват някакви мисли по тези въпроси — казва той нетърпеливо.

— Може и да имам мисли; но нямам думи — казвам и го оставям. Но тази нощ сънувам Краля на рибарите от легендата: страна, владяна от крал, твърде болнав и слаб, за да прави друго, освен да ходи на риболов, докато младата му жена трябва да управлява страната сама, и копнее за мъж, който може да я подкрепи.

Кралицата намира усамотението си за тягостно, а всекидневните съобщения от замъка Уиндзор само влошават положението. Изтезават краля ту с едно, ту с друго лечение. В съобщенията се говори за изцеждане на хладните му телесни течности, и затопляне на жизненоважните му части, и знам, че с това имат предвид поставяне на вендузи, за да раздвижат кръвта му, а после го горят, докато той лежи, безмълвен като разпнат Христос, в очакване да се надигне отново. В някои нощи ставам от малкото си легло в покоите на кралицата, и повдигам крайчеца на гоблена пред прозореца; за да мога да видя луната — голяма, топла, пълна луна преди есенното равноденствие, толкова близко до земята, че мога да видя всяка гънка и вдлъбнатина по повърхността ѝ, и я питам: „Омагьосах ли краля? Урочасах ли го? В онзи миг на уплаха, когато му повелих да не вижда нищо, дали наистина го ослепих? Възможно ли е такова нещо? Възможно ли е да имам толкова голяма сила? И ако съм била аз — как мога да взема думите назад и да го излекувам?“

Чувствам се много самотна с тази своя тревога. Разбира се, не мога да я споделя с кралицата, която таи своя собствена вина и страх. Не смея да пиша нищо на Ричард; такива мисли не би трябвало да има дори в ума ми, само ли пък — на хартия. Омръзнало ми е да седя затворена като в капан в тези сенчести стаи: усамотението на кралицата е продължително и изпълнено с напрежение за всички ни. Това би трябвало да е най-щастливата есен от живота ѝ, когато най-сетне чака дете; но вместо това всички сме изпълнени със страх за краля, а вече някои от дамите са почнали да шушукат, че бебето също ще се роди заспало.

Когато чувам това, слизам до реката и сядам на кея, докато слънцето залязва, заглеждам се в бързо движещата се вода, която тече към морето, и шепна на Мелузина, че ако някога съм изрекла дума, която е проклела краля да ослепее, сега си вземам назад тази дума. Ако някога съм помисляла, че той не бива да вижда нищо, то отричам тази мисъл сега, и пожелавам с цялото си сърце бебето, което ще се роди на кралицата, да бъде живо и здраво и да живее дълго и щастливо. Тръгвам бавно обратно към двореца, без да знам дали реката е чула желанията ми, и дали реката изобщо може да стори нещо, и дали луната може да разбере колко изоставена може да се чувства една обикновена жена, далече от съпруга си в един свят, изпълнен с опасности.

Когато влизам, заварвам приглушено суетене.

— Водите ѝ изтекоха — изсъсква една прислужница, като притичва покрай мен с чисти кърпи.

Влизам забързано в спалнята. Акушерките вече са тук, бавачките застилат люлката с най-меки завивки, главната камериерка, която отговаря за спалнята, нагрява един ръжен, за да приготви специалния родилен ейл с подправки, а самата кралица стои в долния край на най-хубавото легло, превита на две, вкопчена в страничната колона на леглото, по бялото ѝ лице е избила пот, тя е забила зъби в долната си устна. Отивам право при нея.

— Болката отминава — казвам. — Минута след минута, идва и отново отминава. Трябва да бъдете смела.

— Смела съм — изрича тя ожесточено. — Н-никой никога няма да каже друго.

Виждам у нея раздразнението, предизвикано от раждането, вземам влажна кърпа, накисната в лавандулова вода, и внимателно бърша лицето ѝ. Тя въздъхва, когато болката намалява, а после се напряга, очаквайки следващата вълна. Тя се бави дълго. Хвърлям поглед към акушерката.

— Ще отнеме известно време — казва тя мъдро. — По-добре всички да си вземем по чаша ейл и да седнем.

Наистина отнема известно време — цяла нощ — но на другия ден, в деня на свети Едуард, тя ражда момче, скъпоценно момче за династията Ланкастър, така че безопасността и престолонаследието на Англия са подсигурени.

Излизам навън в залата за аудиенции. Там са лордовете на Англия, които чакат новини. Едмънд Боуфорт е сред тях: не стои най-отпред, както обикновено, изпълващ стаята с присъствието си, а далеч от вратата на спалнята, малко настрани, сливайки се с тълпата. Поне веднъж в живота си не претендира за най-първо място, и това ме кара да се поколебая, тъй като не знам дали е редно да отида право при него и да му кажа. Той е лорд-канцлер на Англия, той е най-облагодетелстваният лорд в страната, ръководи кралския съвет, в парламента влизат посочени от него хора. Той е фаворитът на краля и кралицата, и всички ние сме свикнали да му правим път. Естествено би било да се обърна първо към него.

Разбира се, първи би трябвало да научи новината бащата на бебето: кралят. Но той, да го благослови Бог, е безкрайно далеч оттук. Етикецията не предвижда нищо за ден като днешния, и аз не знам как би трябвало да постъпя. Поколебавам се за момент, а после, когато всички разговори замират и мъжете се обръщат да ме погледнат в изпълнена с очакване тишина, казвам просто: