— Не гледай. Не виждай.

После се извръща. Без дума повече, обръща гръб на трима ни и излиза от стаята, като затваря тихо вратата след себе си.

* * *

Тази вечер той не идва на вечеря. Сервират вечерята на кралицата в личните ѝ покои; дузина дами и аз сядаме да се храним заедно с нея и връщаме половината блюда недокоснати. Едмънд, херцог Съмърсет, сяда начело на масата в голямата зала, и съобщава на притихналите сътрапезници, че има лоши вести за тях: изгубили сме и последните си земи във Франция, с изключение на Па дьо Кале, града и крепостта Кале, и че Джон Талбот, граф Шрусбъри, е загинал в защита на една безнадеждна кауза, която неговата рицарска чест и смелост не биха му позволили да отхвърли. Жителите на града Кастийон го умолявали да дойде и да снеме френската обсада, и Джон Талбот не можел да остане глух, когато сънародниците му молели за помощ. Удържал на клетвата си, че няма да облече доспехи срещу френския крал, който го бе освободил при това условие. Затова потеглил без доспехи, начело на нашите войски, влязъл в битка без оръжие или щит. Това било акт на най-съвършено благородство и безумие. Постъпка, достойна за великия човек, какъвто бе той. Един стрелец с лък повалил коня му, а войник с бойна брадва го посякъл смъртоносно, докато той бил затиснат под животното. С надеждите ни да запазим владенията си във Франция е свършено, изгубихме Гаскония за втори, и почти сигурно за последен път. Всичко, извоювано от бащата на сегашния крал, е изгубено от сина, а ние сме унизени от Франция, която някога бе наш васал.

Херцогът свежда глава пред притихналата голяма зала.

— Ще се помолим за душите на Джон Талбот и на неговия благороден син, лорд Лайл — казва той. — Талбот беше най-благороден и съвършен рицар. И ще се помолим за краля, за Англия, и да ни помогне свети Георги.

Никой не надава приветствен възглас. Никой не повтаря молитвата. Мъжете изричат тихо: „Амин, амин“, издърпват пейките, сядат, и започват да ядат мълчаливо вечерята си.

* * *

Кралят си ляга много рано — това ми съобщават камериерите от спалнята му, когато отивам да попитам. Казват, че изглеждал много уморен. Не разговарял с тях. Не казвал нито дума. Съобщавам на кралицата, а тя прехапва устна и ме поглежда, с пребледняло лице.

— Какво мислиш? — пита. Изглежда уплашена като момиченце.

Поклащам глава. Не знам какво да мисля.

— Какво трябва да направя?

Не зная какво трябва да направи.

* * *

На сутринта клепачите на кралицата са натежали от безсънната нощ. Отново ме изпраща в покоите на краля да попитам как е негова светлост тази сутрин. Камериерът, отговарящ за спалнята, отново ми казва, че кралят е отпаднал, че тази сутрин спи до късно. Когато му казали, че е време за утреня, той само кимнал и заспал отново. Изненадани са, защото той никога не пропуска да отиде в параклиса. Опитали се да го събудят отново за молитвата от първия час17, но той не се помръдвал. Връщам се и казвам на кралицата, че е проспал цялата сутрин и че още спи.

Тя кимва и казва, че ще закуси в покоите си. В голямата зала херцог Съмърсет закусва с придворните. Никой не говори много, всички чакаме още вести от Франция. Всички се ужасяваме при мисълта, че предстоят още вести от Франция.

Кралят продължава да спи до пладне.

— Болен ли е? — питам служителя, който отговаря за гардероба му. — Обикновено той никога не спи така, нали?

— Беше потресен — казва служителят. — Знам това. Влезе в покоите си, бял като платно, и легна на леглото си, без да каже нито дума на никого.

— Нищо ли не каза?

Срамувам се от себе си заради този въпрос.

— Нищо. Не каза нито дума.

— Повикайте ме веднага щом се събуди — казвам. — Кралицата се тревожи за него.

Човекът кимва, а аз се връщам в покоите на кралицата и ѝ съобщавам, че кралят е легнал да спи и не е казал нищо на никого.

— Не е казал нищо? — повтаря тя, също като мен.

— Нищо.

— Сигурно е видял — казва тя.

— Видя — казвам мрачно.

— Жакета, какво мислиш, че ще направи?

Поклащам глава. Не знам.

Кралят спи цял ден. На всеки час отивам до вратата на покоите му и питам дали се е събудил. На всеки час камериерът, който отговаря за спалнята, излиза, с все по-разтревожено изражение, и поклаща глава: „Още спи.“ После, когато слънцето залязва и палят свещите за вечеря, кралицата праща да повикат Едмънд Боуфорт.

— Ще го приема в залата си за аудиенции — казва тя. — Така че всички да видят, че не се срещаме тайно. Но застани пред нас, за да можем да говорим, без да ни чуват.

Той влиза, мрачен и красив, коленичи пред нея и остава така, докато тя му позволява да седне. Застанала съм уж случайно между тях двамата, останалите дами и неговата свита, така че никой да не може да чуе тихия им разговор над нежния звук на арфата.

Разменят си три изречения с бърз, настоятелен тон, после тя се изправя на крака, придворните също се изправят, а тя стисва зъби и ни повежда на вечеря, както подобава на кралица, към голямата зала, където мъжете я поздравяват безмълвно, а столът на краля остава празен.

След вечеря тя ме вика при себе си.

— Не могат да го събудят — казва сковано. — Камериерите се опитали да го събудят преди вечеря, но той не помръдвал. Херцогът повика лекарите да видят дали не е болен.

Кимвам.

— Ще седнем в покоите ми — решава тя, и излиза начело от залата. Докато излизаме, се разнася шепот като тих повей на вятър — хората си казват един на друг, че кралят е смъртно изтощен.

Чакаме ги да се явят в приемната на кралицата; половината двор се е събрал наоколо в очакване да научи какво не е наред с краля. Вратата се отваря, лекарите се появяват, а кралицата им прави знак да влязат в личните ѝ покои, заедно с херцога, с мен и още половин дузина души.

— Кралят изглежда в добро здраве, но спи — казва един от лекарите, Джон Аръндел.

— Можете ли да го събудите?

— Преценихме, че е най-добре да го оставим да спи — отвръща д-р Фейсби, като се покланя. — Може би ще е най-добре да го оставим да спи, и да се събуди сам. Скръбта и потресът понякога се лекуват със сън, с продължителен сън.

— Потрес ли? — пита херцогът остро. — Какъв потрес е преживял кралят? Какво каза?

— Новините от Франция — заеква лекарят. — Мисля, че пратеникът ги е съобщил твърде припряно, изведнъж.

— Да, така беше — казвам. — Кралицата припадна и я отведох в покоите ѝ.

Маргарет гризе долната си устна.

— Той говори ли?

— Нито дума, нито дума, от снощи.

Тя кимва, сякаш за нея не е от значение дали той говори или не, интересува я единствено здравето му.

— Много добре. Мислите ли, че ще се събуди на сутринта?

— О, почти със сигурност — отговаря д-р Фейсби. — Често се случва човек да спи дълбоко след разстройваща новина. Това е начинът на тялото да се изцели.

— А възможно ли е да се събуди, без да помни нищо? — пита тя. Херцогът гледа надолу към пода, сякаш това му е безразлично.

— Може да се наложи да го уведомите за загубата на Гаскония отново, съвсем отначало, когато се събуди — съгласява се лекарят.

Тя се обръща към херцога:

— Милорд, ако обичате, наредете на камериерите на краля да го събудят, както обикновено, на сутринта, и да приготвят покоите и дрехите му, както обикновено.

Той се покланя.

— Разбира се, ваша светлост.

Лекарите си тръгват. Един от тях ще седи в спалнята на краля, за да бди над съня му. Свитата на херцога и дамите на кралицата си тръгват, вървейки зад лекарите. Двойката се възползва от един откраднат миг, когато херцогът е до кралицата, а всички вече са си тръгнали и никой не ги наблюдава.

— Всичко ще бъде наред — прошепва той. — Няма да казваме нищо. Нищо. Доверете ми се. Всичко ще бъде наред.

Тя кимва безмълвно, а той се покланя и излиза от стаята.

* * *

На другия ден отиват да събудят краля, но той не се събужда. Един от камериерите на спалнята идва до вратата и ми казва, че трябвало да вдигнат краля и да го сложат върху тоалетния стол, да го почистят и да му сменят нощницата, която бил изцапал. Ако един от тях го държи върху тоалетния стол, той успява да се облекчи, и могат да му измият лицето и ръцете. Могат да го настанят да седне, въпреки че главата му веднага клюмва, а ако единият от тях я повдигне, другият успява да излее малко топъл ейл в гърлото му. Той не може да стои, не ги чува, не реагира на докосване. Не показва признаци на глад и лежи в мръсотията си.

— Това не е сън — казва без заобикалки камериерът. — Лекарите се заблуждават. Никой не спи така.

— Мислите ли, че умира? — питам.

Човекът поклаща глава.

— Никога преди в живота си не съм виждал нещо подобно. Сякаш е омагьосан. Сякаш е прокълнат.

— Не казвайте такова нещо — отвръщам веднага. — Никога не говорете подобни неща. Той просто спи.

— О, да — повтаря той. — Спи, както казват лекарите.

Бавно тръгвам обратно към покоите на кралицата: иска ми се Ричард да беше с мен, иска ми се да бях вкъщи в Графтън. Ужасно се боя, че съм извършила нещо много лошо. Изпълнена съм със страх, суеверен страх, сякаш съм извършила нещо ужасно. Питам се дали моето нареждане, отправено към краля — да не вижда нищо, не го е ослепило. Питам се дали не е станал случайна жертва на силата ми. Пралеля ми Жана ме предупреждаваше винаги да внимавам какво си пожелавам, да обмислям много внимателно думите на благословиите или проклятията. А сега аз казах на краля на Англия: „Не гледай! Не виждай!“, и той затвори очи и вече нито гледа, нито вижда.

Поклащам глава, опитвайки се да разсея страховете си. Нима не съм изричала такива думи дузина пъти, и нищо не се е случило? Откъде бих имала сили и власт да ослепя краля на Англия точно сега? Може би просто е много уморен? Може би, както смятат лекарите, е потресен от новините от Франция? Може би той е като една от лелите на майка ми, която се вцепени и лежеше неподвижно, лежеше точно като краля, без да говори, нито да се движи, докато почина години по-късно. Навярно само плаша себе си с мисълта, че именно моите думи са причина за състоянието му.