— Нейна светлост е разстроена заради вестта от Анжу — казва просто херцогът. Повежда Маргарет към мен. — Вървете с Жакета — казва нежно. — Вървете и нека тя да ви даде някаква отвара, някакъв лек против скръб. За една млада жена е тежко да изгуби майка си, и е жалко, че така и не ѝ казахте… — той оставя думите си неизречени и слага ръцете на кралицата в моите.

— Нали имате какво да ѝ дадете? Не бива да се изтощава от плач.

— Разполагам с някои добре познати билки — казвам внимателно. — Ще дойдете ли да полегнете за малко, ваша светлост?

— Да — казва Маргарет и ми позволява да я отведа от херцога в усамотението на покоите ѝ.

Приготвям ѝ отвара от звъника, а тя се поколебава, преди да я изпие.

— Няма ли да навреди на бебето?

— Не — отговарям. — Много е слаба. Трябва да пиете извлек от тази билка всяка сутрин в продължение на седмица. Скръбта ще навреди повече на бебето; трябва да се опитате да бъдете спокойна и бодра.

Тя кимва.

— А сигурна ли сте? — питам я тихо. — Акушерките ми казаха, че са почти сигурни.

— Сигурна съм — казва тя. — Ще съобщя на краля другата седмица, когато пропусна отново месечното си неразположение.

* * *

Но тя не му съобщава лично. Странно — вика при себе си шамбелана му.

— Искам да отнесете на краля съобщение от мен — казва тя. Изглежда мрачна и сериозна в траурните си дрехи, и аз съжалявам, че загубата на майка ѝ е помрачила радостта ѝ. Въпреки това, когато съобщи на краля, и двамата ще бъдат във възторг. Предполагам, че смята да покани краля да дойде в покоите ѝ. Но тя продължава. — Моля, предайте на краля моите почитания и благопожелания, и го уведомете, че очаквам дете.

Ричард Тънстол просто я зяпва с изцъклени очи: никога в живота си не е бил молен да предаде такова съобщение. Такова нещо не се е случвало на никой кралски шамбелан. Поглежда ме, сякаш иска съвет, но аз не мога да направя нищо, освен да покажа, с леко свиване на рамене, че е по-добре да отнесе съобщението, което тази кралица желае да изпрати на съпруга си.

Той се покланя и излиза заднешком от стаята, а стражите затварят тихо вратата след него.

— Ще си сменя роклята, кралят със сигурност ще дойде при мен — казва тя.

Отиваме бързо в стаята ѝ и я преобличаме от тъмносинята рокля в бледозелена — хубав цвят за пролетта. Докато нейната камериерка ѝ държи роклята, за да я облече, виждам, че коремът ѝ е заоблен там, където някога беше толкова слаба, а гърдите ѝ изпълват фината ленена долна дреха. Усмихвам се при вида ѝ.

Чакаме кралят да се втурне вътре, с лице, светнало от радост, с протегнати към нея ръце, чакаме цял час. Чуваме как часовият съобщава времето, а после най-сетне чуваме стъпки отвън и стражите разтварят широко вратите към покоите на кралицата. Всички се изправяме на крака, очаквайки да видим как кралят се втурва вътре, със сияещо момчешко лице. Но това отново е Ричард Тънстол, шамбеланът на краля, с отговор на съобщението на кралицата.

— Негова светлост ми поръча да ви кажа следното: че новината е огромно успокоение за нас, и огромна радост и утеха за всички верноподаници — казва той. Преглъща мъчително и ме поглежда.

— Това ли е всичко? — питам.

Той кимва.

Кралицата го поглежда неразбиращо.

— Ще дойде ли при мен?

— Не мисля, ваша светлост. — Той си прочиства гърлото и си позволява да допълни: — Беше толкова щастлив, че ме възнагради, задето съм донесъл новината.

— Ще дойде ли да посети нейна светлост преди вечеря?

— Повика своя златар да се яви при него. Поръчва да изработят специален накит за кралицата — казва той.

— Но какво прави сега? — пита тя. — Точно сега? Когато го оставихте?

Ричард Тънстол се покланя отново.

— Отиде да въздаде благодарност в личния си параклис — казва той. — Кралят отиде да се моли.

— Добре — казва тя печално. — Е, добре.

* * *

Виждаме краля чак вечерта, когато той идва да посети кралицата в покоите ѝ преди вечеря, както обикновено. Целува ѝ ръка пред всички нас, и ѝ казва, че е изключително доволен. Хвърлям поглед из стаята и виждам, че всичките ѝ придворни дами, също като мен, изглеждат объркани. Това е брачна двойка, съпругата е заченала първото им дете — след почти осем години очакване. Това дете прави брака им завършен, а трона им — сигурен. Защо се държат така, сякаш едва се познават?

Маргарет се държи царствено, с достойнство, не дава признаци, че очаква повече топлота или въодушевление от краля. Свежда глава и му се усмихва.

— Много съм щастлива — казва тя. — Моля се да имаме син, а ако не, красива дъщеря, и син следващия път.

— Ще бъдат добре дошли и в двата случая — казва той любезно, предлага ѝ ръката си и я отвежда на вечеря, настанява я изключително внимателно до себе си, а после нежно ѝ подбира най-хубавите късчета месо и най-меките залъци хляб. От другата му страна Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, се усмихва на двамата.

* * *

След вечеря тя казва, че иска да се оттегли рано. Придворните се изправят, докато се оттегляме, и когато стигаме в покоите на кралицата, тя оставя дамите си, повиква ме и тръгва към спалнята си.

— Свали ми диадемата — казва. — Толкова съм уморена, а от нея ме заболява главата.

Развързвам панделките и оставям високия конус настрана. Под него е подложката, която крепи голямата тежест върху главата ѝ. Развързвам и нея, а после разпускам косата ѝ. Вземам четка и внимателно започвам да освобождавам стегнатите плитки, а тя затваря очи.

— Така е по-добре — казва. — Сплети я хлабаво, Жакета, и поръчай да ми изпратят чаша топъл ейл. — Сплитам гъстата златисточервена коса, и ѝ помагам да си свали горната дреха и роклята. Тя нахлузва ленена нощница и се покатерва в голямото легло: прилича на малко дете сред пищните драперии и дебелите завивки.

— Неизбежно е да се чувствате отпаднала — казвам. — Можете просто да си почивате. Всички ще искат да си почивате.

— Питам се какво ще бъде — казва тя лениво. — Мислиш ли, че ще е момче?

— Да взема ли картите? — питам, готова да ѝ угодя.

Кралицата извръща глава.

— Не — казва, за моя изненада. — Дори не помисляй за това, Жакета.

Засмивам се.

— Няма как да не мисля за това. Това е първото ви бебе; ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия. Честта ме задължава да мисля за него, а и без друго щях да мисля за него от обич към вас.

Тя внимателно допира пръст до устните ми, за да ме накара да замълча.

— Тогава не мисли твърде много.

— Твърде много?

— Не мисли за него със Зрението — казва тя. — Искам той да разцъфне като цвете, без надзор.

За миг си помислям, че тя се страхува от някое старо ужасно суеверие, от зли очи или уроки.

— Не е възможно да мислите, че бих сторила нещо, за да му навредя. Мисленето за него няма да навреди…

— О, не. — Тя поклаща златокосата си глава. — Не, скъпа Жакета, не си мисля това. Просто въпросът е, че… не искам да знаеш всичко… не всичко. Някои неща са съкровени. — Тя се изчервява и извръща лице от мен. — Не искам да знаеш всичко.

Мисля, че разбирам. Кой знае какво е била принудена да върши, за да пробуди интереса на толкова хладен съпруг? Кой знае колко прелъстително трябва да се е държала, за да го накара да се надигне от мястото, където е бил коленичил, и да дойде в леглото ѝ? Дали е трябвало да пробва развратнически хитрости, които са я накарали да се срамува от себе си?

— Каквото и да сте направили, за да заченете това дете, си струва — казвам решително. — Вие трябваше да заченете дете, и ако сте заченали син, още по-добре. Не мислете лошо за себе си, Маргарет, а аз няма да мисля абсолютно нищо.

Тя вдига очи.

— Мислиш ли, че нищо, което ще дари Англия с наследник, няма да е грях?

— Било е грях от любов — казвам. — И никой не е пострадал. Тогава може да бъде простено.

— И не е нужно да го изповядвам?

Сещам се за епископ Аскю, който каза на младия крал да не ляга със съпругата си през първата седмица на брака, от страх, че двамата млади ще се провинят в греха на похотта.

— Не е нужно да изповядвате нищо, което сте направили, за да заченете това дете. Трябвало е да бъде направено, и е било акт на любов, а мъжете не разбират такива неща. Свещениците пък — най-малко от всички.

Тя въздъхва леко.

— Добре. И недей да мислиш повече за това.

Махвам с ръка, сякаш спускам воал над лицето си:

— Няма да мисля. Нямам нито една мисъл в главата.

Тя се засмива.

— Знам, че не можеш да се възпреш да мислиш, зная това. И знам, че понякога имаш Зрението. Но не се опитвай да прозреш за това бебе, ще ми обещаеш ли, че няма да се опитваш да прозреш нищо за него? И мисли за него като за диво цвете, което расте и е красиво, но никой не знае как е било засадено, нито как е попаднало там.

— Той е синът на Маргьорит, Маргаритката — казвам. — Той може да бъде цветето, при чийто вид ликуваме през пролетта; чието поникване означава пролет.

— Да — казва тя. — Диво цвете, което идва незнайно откъде.

Графтън, Нортхамптъншър

Лятото на 1453 г.

Удържам думата, дадена на кралицата, и не се опитвам да разгадая това твърде закъсняло зачатие, а тя спазва обещанието си към мен, говори с Едмънд, херцог Съмърсет, и той изпраща съпруга ми у дома при мен, когато се оттеглям в очакване на раждането в Графтън. Раждам момче и го кръщаваме Лайънъл. Дъщеря ми Елизабет, омъжена жена, идва и ми помага през периода на усамотение, много сериозна и много услужлива, и аз я виждам как се надвесва над люлката и гука на бебето.