— За един мъж е добре да е заобиколен от близките си — казвам бодро.

— О, той може да си създава братя — казва тя, а появилите се в ума ѝ думи „но не и син“ остават неизречени.

* * *

Когато зимните нощи стават по-светли, а сутрините вече са златисти вместо сиви, получаваме прекрасни новини от Бордо, където Джон Талбот, граф Шрусбъри, четири пъти по-възрастен от пажа си, преминава през богатите градове на Гаскония, завоюва отново Бордо и изглежда твърдо решен да възвърне всички английски владения. Тези новини стават причина в двора да се възцари възторжена увереност. Всички твърдят, че първо ще завоюваме обратно цяла Гаскония, а после ще спечелим отново и цяла Нормандия, че Кале ще бъде в безопасност и Ричард ще може да си дойде у дома. Двете с Маргарет вървим по крайречната алея в градините на Уестминстър, увити в зимните си кожени наметки, но усещаме милувката на пролетното слънце по лицата си, и гледаме първите жълти нарциси за сезона.

— Жакета, приличаш на болно от любов момиче — казва тя изведнъж.

Трепвам. Загледала съм се към реката и мисля за Ричард, който е отвъд морето, в Кале; разгневен — сигурна съм — че не предвожда кампанията в Бордо.

— Съжалявам — казвам с тих смях. — Той наистина ми липсва. Също и децата.

— Той ще се прибере у дома скоро — уверява ме тя. — Веднага щом Талбот завоюва отново земите ни в Гаскония, ще можем отново да сключим мир.

Тя ме хваща под ръка и тръгва редом с мен.

— Трудно е да си разделена от любимите си хора — казва тя. — Моята майка ми липсваше толкова много, когато най-напред дойдох в Англия. Боях се, че няма да я видя никога повече, а сега тя ми пише, че е болна и ми се иска да можех да отида при нея. Питам се дали щеше да ме изпрати тук, ако знаеше какъв ще бъде животът ми, ако знаеше, че няма да ме види никога повече, че няма да се видим дори за кратко гостуване.

— Тя поне знае, че кралят се държи добре с вас, и че е внимателен съпруг — казвам. — Когато семейство Грей ме попитаха за Елизабет, първата ми мисъл беше дали синът им ще бъде добър с нея. Мисля, че всяка майка би искала това за дъщеря си.

— Толкова искам да мога да ѝ кажа, че очаквам дете — казва тя. — Това ще я направи щастлива, това е единственото нещо, което иска — което искат всички. Но може би тази година… Може би ще се сдобия с дете тази година. — Клепачите ѝ бързо се спускат надолу и тя се усмихва, почти само на себе си.

— О, скъпа Маргарет, надявам се.

— По-доволна съм — казва тя тихо. — Имам дори надежди. Не трябва да се безпокоиш за мен, Жакета. Вярно е, че бях много нещастна това лято, а дори и по Коледа; но сега съм по-доволна и спокойна. Ти постъпи като добра приятелка, като ме предупреди да внимавам. Послушах те, замислих се над онова, което ми каза. Знам, че не трябва да бъда недискретна, отдалечих херцога от себе си и мисля, че всичко ще бъде наред.

Тук става нещо — нямам нужда от Зрението, за да го видя. Тук има някаква тайна, има някаква скрита радост. Но не мога да роптая срещу поведението ѝ. Тя може и да се усмихва на херцога, но стои неотлъчно до краля. Не се застоява с херцога в галериите, нито пък вече му позволява да шепне в ухото ѝ. Той идва в покоите ѝ, както е правил винаги; но обсъждат държавни въпроси и той винаги е съпроводен от някого, а при нея има дами. Но когато е сама или седи смълчана сред тълпата, аз я наблюдавам и се питам какво ли си мисли, когато сгъва ръце така скромно и сдържано в скута си и свежда поглед с премрежени очи, усмихваща се потайно.

— А как е малкото ти момиче? — пита тя с лека печал в гласа. — Такава здрава, пълничка и хубава ли е, каквито са винаги твоите бебета?

— Слава Богу, тя е силна и расте добре — казвам. — Знаете ли, нарекох я Елинор. Изпратих дребни коледни подаръци на всички, а имахме няколко дни такова прекрасно време, когато бях при тях. Заведох по-големите на лов, а по-малките — да се пързалят с шейни. Ще отида да ги видя пак на Великден.

Тази вечер кралицата облича новата си рокля в много тъмночервен цвят, цвят, какъвто никой не е виждал преди, специално купена за нея от лондонските търговци, и отиваме в залата за аудиенции на краля, а зад нас вървят дамите. Тя сяда на мястото си до краля, и тогава в стаята влиза малката наследница на рода Боуфорт, Маргарет, облечена твърде натруфено, водена тържествено от безсрамната си майка. Детето носи рокля в ангелски бял цвят, украсена с червени копринени рози, сякаш за да напомнят на всички, че тя е дъщеря на Джон Боуфорт, първи херцог на Съмърсет, носител на велико име, но, да му прости Господ, не и велик човек. Той беше по-голям брат на Едмънд Боуфорт, но се прояви като глупак във Франция, после се върна у дома и умря толкова навременно и удобно — точно преди да бъде обвинен в държавна измяна — че Ричард твърди, че той сам си отнел живота и това било единственото добро нещо, което някога направил за семейството си. Това нищожно момиче с голямото име и още по-голямото богатство е негова дъщеря и племенница на Едмънд Боуфорт.

Виждам я да се взира в мен, и ѝ се усмихвам. Тя веднага става аленочервена и се усмихва лъчезарно. Шепне на майка си, очевидно питайки коя съм, и майка ѝ с пълно право я ощипва, за да я накара да се изправи и да мълчи, както е редно да прави едно момиче в двора.

— Поверявам дъщеря ви на настойничеството на скъпите си полубратя, Едмънд и Джаспър Тюдор — казва кралят на майката на момичето, вдовстващата херцогиня. — Тя може да живее с вас, докато дойде време да се омъжи.

Развеселена съм от факта, че малката вдига поглед, сякаш има мнение по този въпрос. Когато никой дори не я поглежда, тя зашепва отново на майка си. Тя е мило малко създание и е толкова нетърпелива да каже какво мисли. Струва ми се сурово да я омъжат за Едмънд Тюдор и да я изпратят в Уелс.

Кралицата се обръща към мен и аз се навеждам напред.

— Какво мислиш? — пита Маргарет.

Маргарет Боуфорт е от рода Ланкастър, Едмънд Тюдор е син на кралица на Англия. Всяко дете, което заченат, ще има забележително потекло: английска кралска кръв — от една страна, френска кралска кръв — от другата, а и двамата са сродници на краля на Англия.

— Дали кралят не дарява брат си с прекомерна власт? — прошепва кралицата.

— О, погледнете я — казвам тихо. — Тя е миниатюрно създание, и още много далеч от възрастта за женитба. Майка ѝ със сигурност ще я задържи у дома още десет години. Ще имате половин дузина бебета в люлката, преди Едмънд Тюдор да може да се ожени или да сподели легло с нея.

И двете поглеждаме към долния край на стаята, към момичето, чиято главица продължава да се върти насам-натам, сякаш тя иска някой да я заговори. Кралицата се засмива.

— Е, надявам се; със сигурност дребно и крехко създание като нея никога няма да роди наследник на короната.

* * *

На следващата вечер изчаквам един спокоен миг в часа преди вечеря, когато кралицата е вече облечена, а херцогът и кралят още не са дошли в покоите ѝ. Седнали сме пред огъня и слушаме музикантите. Поглеждам я, изчаквам да ми кимне, че ми разрешава, а после придърпвам столчето си малко по-близо.

— Ако чакаш възможност да ми кажеш, че пак чакаш дете, не е нужно да подбираш момента — казва тя дяволито. — Виждам го.

Изчервявам се.

— Сигурна съм, че ще бъде момче; Бог ми е свидетел, че ям достатъчно, за да изхраня мъж. Наложи се да поръчам да ми отпуснат колана.

— Каза ли на Ричард?

— Той се досети, преди да замине.

— Ще помоля херцога да го пусне да се прибере. Ще искаш да е вкъщи при теб, нали?

Хвърлям поглед към нея. Понякога почти ежегодното доказателство за моята сигурна плодовитост я опечалява; но този път тя се усмихва, радостта ѝ за мен не е помрачена.

— Да, иска ми се той да бъде у дома, ако херцогът може да се лиши от него.

— Ще го уредя — усмихва се тя. — Херцогът ми казва, че е готов да направи всичко за мен. Това е дребна молба за човек, който е готов да сваля звезди от небето за мен.

— Ще остана в двора до май — казвам. — А после, след раждането, ще се присъединя към вас за лятното пътуване.

— Може би няма да стигнем много далеч тази година — казва кралицата.

— Така ли?

Не схващам какво има предвид.

— Може би и аз ще имам нужда от спокойствие през лятото.

Най-сетне я разбирам.

— О, Маргарет, възможно ли е?

— Мислех, че имаш Зрението! — присмива се тя. — Ето ме, седя тук пред теб и си мисля… почти сигурна съм…

Стисвам ръцете ѝ:

— Аз също мисля така; сега го виждам. Наистина. — Има нещо в блестящата ѝ кожа, в извивките на тялото ѝ. — Откога?

— Мисля, че пропуснах две месечни кръвотечения — казва тя. — И така, аз още не съм казала на никого. Какво мислиш?

— Значи кралят легна с вас преди Коледа? И ви достави удоволствие?

Тя е свела очи, но лицето ѝ поруменява.

— О, Жакета — не знаех, че може да бъде така.

Усмихвам се.

— Понякога може.

Нещо в усмивката ѝ ми подсказва, че най-сетне, след осем години брак, тя е познала насладата, която един мъж може да достави на съпругата си, ако се погрижи да го стори, ако я обича достатъчно, за да я накара да го прегръща силно и да копнее за докосването му.

— Кога ще мога да съм сигурна? — пита тя.

— Другия месец — казвам. — Ще доведем акушерка, която познавам и на която имам доверие, да поговори с вас и да види дали имате признаците, а после ще можете лично да съобщите на негова светлост — другия месец.

* * *

Тя не иска да пише на майка си, докато не е напълно сигурна, и това е една малка трагедия, защото докато чака признаците, че носи дете, от Анжу пристига съобщение, че майката на Маргарет, Изабела Лотарингска, е починала. Осем години са минали, откакто Маргарет се сбогува с майка си и пристигна в Англия за сватбата си, и те никога не са били особено близки. Но това е удар за младата кралица. Виждам я в галерията със сълзи в очите, а Едмънд Боуфорт държи двете ѝ ръце в своите. Тя е обърнала глава към него, сякаш ѝ се иска да притисне лице към широкото му рамо и да заплаче. Когато чуват стъпките ми, те се обръщат към мен, все още здраво хванати за ръце.