Филипа Грегъри - Повелителка на реките

С Ричард посещаваме двора в Гринич за Коледа и установяваме, че всичко — празненствата и ловните излети, музиката и танците — се ръководи от Едмънд Боуфорт, който до такава степен е център на празненствата в двора, че почти е заел мястото на краля. Приема радушно Ричард, препоръчвайки го на краля като човека, който със сигурност ще задържи Кале в наше владение, и често го отвежда настрани да обсъждат как една английска експедиция може да си проправи със сила път, да излезе от земите около Кале и да навлезе отново в Нормандия. Ричард следва обичайното си правило за вярност и лоялност към своя командир, а аз не казвам нищо за начина, по който ги следи с очи кралицата, когато разговарят. Но знам, че трябва да говоря отново с нея.

Принудена съм да говоря с нея, тласкана съм от чувство за дълг. Почти се усмихвам при мисълта, че се чувствам така обвързана; защото съзнавам, че това е влиянието на първия ми съпруг, Джон, херцог Бедфорд. Той никога не бягаше от някое трудно задължение в живота си, и аз имам чувството, че той ме е натоварил със задължението да служа на кралицата на Англия, дори ако това означава да оспорвам поведението ѝ и да ѝ искам сметка.

Избирам момент, когато се готвим за представянето на поетична драма, планирана от Едмънд Боуфорт. Той е наредил кралицата да носи бяла рокля, пристегната високо на талията със златен шнур, а косата ѝ да бъде разпусната. Идеята е тя да представлява богиня; но изглежда като невеста. Той е измислил нови ръкави за бялата рокля, толкова къси и широки, че ръцете ѝ са голи почти до лактите.

— Ще трябва да носите други ръкави — казвам откровено. — Тези са доста неприлични.

Тя гали вътрешната страна на ръката си.

— Чувството е толкова прекрасно — казва. — Усещам кожата си като коприна. Прекрасно е да бъда толкова…

— Гола — довършвам вместо нея; и без дума повече намирам друг чифт ръкави в раклата ѝ с дрехи, и започвам да ги завързвам. Тя ме оставя да сменя ръкавите, без нито дума на възражение, а после сяда пред огледалото си. Отпращам прислужницата ѝ с махване на ръка и вземам четката за коса, за да пригладя сплетените, дълги златисточервеникави букли, които се спускат почти до кръста ѝ.

— Благородният херцог Едмънд Боуфорт ви обръща прекалено много внимание — казвам. — Това бие на очи, ваша светлост.

Тя засиява от удоволствие:

— Ах, казвала си това и преди, Жакета. Това е стара песен. Но той ме гледа като добър придворен, като кавалер.

— Държи се като влюбен — казвам безцеремонно, като очаквам да я стресна. Но виждам с ужас, че само бузите ѝ поруменяват.

— О, наистина ли? — пита тя. — Наистина ли изглежда така?

— Ваша светлост, какво става с вас? Знаете, че не бива да говорите за истинска любов. Малко поезия, малко флирт — това е едно. Но не можете да мислите за него с желание.

— Когато ми говори, се изпълвам с живот. — Тя говори на отражението ми в огледалото, и аз виждам в огледалото лицето ѝ, сияещо и сребристо. Сякаш сме в друг свят, света на огледалото за гадаене, където такива неща могат да бъдат изричани. — С краля имам чувството, че се грижа за дете. Трябва да го уверявам, че е прав, че трябва да потегли на война като мъж, че трябва да управлява като крал. Трябва да го възхвалявам за мъдростта му, да го приласкавам, да съм внимателна с него, когато е разстроен. Аз съм му повече майка, отколкото любовница. Но Едмънд…

Тя си поема леко и треперливо дъх, свежда очи, а после вдига поглед към огледалото и свива рамене, сякаш не може да направи нищо.

— Трябва да престанете да се виждате с него — казвам припряно. — Или да го виждате само в присъствието на други хора. Трябва да се държите на разстояние от него.

Тя взема четката от ръката ми и пита:

— Не го ли харесваш? Той казва, че те харесва и ти се възхищава. Казва, че е твой приятел, че има по-голямо доверие на Ричард, отколкото на всички останали. Хвали го пред краля.

— Човек не може да не го харесва — казвам. — Той е красив, обаятелен, при това един от най-видните мъже в Англия. Но това не означава, че е редно кралицата да изпитва към него нещо друго освен роднинска привързаност.

— Твърде късно ми го казваш — изрича тя, с мек като коприна, топъл глас. — Твърде късно е за мен. Това не е роднинска привързаност, това е много повече, Жакета, за първи път в живота си се чувствам жива. За първи път в живота си се чувствам като жена. Чувствам се красива. Чувствам се желана. Не мога да устоя на това.

— Казах ви по-рано — напомням ѝ. — Предупредих ви.

Тя отново повдига красивите си рамене:

— Ах, Жакета! Знаеш така добре, както и аз, какво е да си влюбена. Ти би ли спряла, ако някой те беше предупредил?

Не ѝ отговарям.

— Ще трябва да го отпратите от двора — казвам направо. — Ще трябва да го отбягвате, може би в продължение на месеци. Това е катастрофа.

— Не мога — казва тя. — Кралят никога няма да го пусне да си отиде. Няма да го изпусне от поглед. А аз просто бих умряла, ако не го виждам, Жакета. Ти не знаеш. Той е единственият ми другар, той е моят кавалер, той е моят защитник: защитникът на кралицата.

— Това не е Камелот — предупреждавам я мрачно. — Отминали са времената на трубадурите. Хората ще си мислят лоши неща за вас, ако ви видят дори само да му се усмихвате, ще го обвинят, че е ваш фаворит, или дори по-лошо. Това, което казвате тук, е достатъчно, за да бъдете отхвърлена като съпруга и изпратена в манастир. Ако някой друг ви чуе да го казвате, с Едмънд Боуфорт ще бъде свършено. Вече го мразят и му завиждат, че е фаворит на краля. Ако до хората достигне дори думичка за особеното ви благоволение към него, ще заговорят най-ужасни неща. Вие сте кралицата, вашата репутация е като венецианско стъкло: скъпоценна и крехка. Трябва да внимавате. Вие не сте обикновена жена, не можете да имате лични чувства.

— Ще внимавам — казва тя задъхано. — Кълна се, че ще внимавам. — Сякаш предлага нещо в замяна за правото да бъде с него, сякаш е готова да предложи всичко за това право. — Ако внимавам, ако не му се усмихвам или не яздя твърде близко до него, ако не танцувам с него твърде често, все пак мога да го виждам, нали? Всички ще мислят, че той е с нас през цялото време по заповед на краля, не е нужно някой да знае, че той ме прави толкова щастлива, че си струва да живея, само за да бъда с него.

Знам, редно е да ѝ кажа, че изобщо не бива да остава насаме с него, никога, но изражението ѝ е толкова умолително! Тя е млада и самотна, а е ужасно да бъдеш млада жена в един голям кралски двор, където никого не го е грижа истински за теб. Знам това. Знам какво е да имаш съпруг, който почти не те забелязва, да има и друг млад мъж, който не може да откъсне очи от теб. Знам какво е да изгаряш от страст в студено легло.

— Просто внимавайте — казвам, макар да знам, че би трябвало да ѝ кажа да го отпрати. — Ще трябва да внимавате през цялото време, през всеки ден от живота си. И не бива да го виждате насаме. Никога не трябва да оставате насаме с него. Отношенията ви не бива да прекрачат границата отвъд почтената любов на рицаря към неговата дама. Това не може да отива отвъд тайната радост, която изпитвате при вида му. Трябва да спре дотук.

Тя поклаща глава.

— Трябва да разговарям с него — казва. — Трябва да бъда с него.

— Не можете. Защото тогава за двама ви не би имало друго бъдеще освен позор и немилост.

Тя се отдалечава от огледалото и тръгва към голямото легло с пищните златисти завеси. Потупва го подканващо и аз бавно се отправям към нея.

— Ще изтеглиш ли една карта за мен? — моли тя. — Тогава ще узнаем отговорите. Тогава ще узнаем какво бъдеще може да имаме.

Поклащам глава.

— Знаете, че кралят не обича картите — казвам. — Забранено е.

— Само една карта. Само веднъж. За да можем да узнаем какво ще дойде. За да внимавам.

Докато аз се колебая, тя тутакси надниква през вратата на спалнята и поръчва да донесат тесте карти за игра. Една от дамите предлага да ги внесе, но кралицата ги поема пред вратата на спалнята и ми ги подава.

— Хайде! — нарежда тя.

Бавно вземам картите и ги размесвам. Разбира се, в двора непрекъснато играем карти, но усещането за тях в ръката ми, докато търся само една, докато се опитвам да разгадая бъдещето, е напълно различно. Подавам ѝ ги.

— Разбъркайте ги. После сечете — казвам много тихо. — И сечете отново.

Поглежда ме с очаровано изражение.

— Неговото бъдеще ли ще предскажем?

Поклащам глава.

— Не можем да предскажем бъдещето му: за тази цел ще трябва той да поиска картата, ще трябва той да я избере. Не можем да го направим без него. Но можем да разберем как неговият живот ще се докосне до вашия. Можем да видим коя карта показва чувството му към вас, и вашите чувства към него.

Тя кимва.

— Искам да узная това — прошепва с копнеж. — Мислиш ли, че той ме обича, Жакета? Виждала си го с мен. Мислиш ли, че ме обича?

— Разстелете картите — казвам.

Тя подрежда картите като ветрило, с ярките им лицеви страни надолу.

— Сега изберете.

Бавно, с пръст, движещ се над изрисуваните гърбове на картите, тя размишлява коя да избере, а после посочва:

— Тази.

Обръщам я. Това е Падащата кула. Кулата на замък, може би ударена от гръм: в покрива на кулата се вижда назъбена ивица пламък, стените се накланят в една посока, покривът — в друга. Две фигурки падат от кулата към тревата отдолу.

— Какво означава? — прошепва тя. — Той ще превземе ли кулата? Означава ли това, че ще завземе кралството?

За миг не мога да разбера какво има предвид.

— Да завземе кралството? — повтарям ужасено. — Да завземе кралството?!